Поетесата на Джо Байдън не може да бъде превеждана от хора, които не са "млади, безсрамно чернокожи жени"

Pinterest LinkedIn +

Младата американска поетеса Аманда Горман, чиято звезда изгря при встъпването в длъжност на новия президент на САЩ Джо Байдън, шокира света с неочаквани претенции. Оказва се, че стихотворението "Хълмът, който изкачваме", с което тя поздрави президента на официалното събитие, не може да бъде превеждано на различни европейски езици от кой да е.

Творбата, с която Горман спечели своите 5 минути слава, трябваше да бъде преведена на нидерландски от носителката на "Букър" Марийке Лукас Райнефелд. Изборът на преводач обаче беше остро разкритикуван от поддържници на поетесата.

Според тях Райнфелд не само е с неподходящ цвят на кожата, но и самата й самоличност е крайно неподходяща, за да предаде с точност вложените в творбата емоции, свързани с етническата принадлежност, социалния пол и майчиния език на цветнокожата поетеса, тъй като не е "млада, безсрамно чернокожа жена" като самата Горман, съобщи ВВС. Освен това той не е и творец, който се изявява в модерния жанр "spoken-word", в който лирическото произведение е написано и изпълнено. Ден след като се зае с превода, нидерландката се оттегли от проекта.

Няколко дни по-късно се оказа, че и преводачът на каталунски е крайно неподходящ, за да предаде емоциите на гениалната творба на родния си език. "Не че имаха съмнения в способностите ми, но търсят различен профил на преводач. Той трябва да е жена, млада, активистка и за предпочитане чернокожа", обяснява преводачът Обиолс, превеждал Шекспир и Оскар Уайлд. Той е бил отстранен от проекта, но не е уведомен дали издателят в Барселона или издателят на оригинала на стихотворението стоят зад това.

"Въпросът е сложен и към него не бива да се подхожда фриволно" - обяснява Обиолс, цитиран от "Гардиън". - Но ако аз не мога да преведа един поет, защото е жена, млада, чернокожа, американка от 21-ви век, то значи нямам право да превеждам и Омир, защото не съм грък от 8-и век пр. Хр. Нито пък мога да превеждам Шекспир, защото не съм англичанин от 16-и век".

Социалните мрежи настръхнаха след тази новина и мнозина европейци упрекнаха 23-годишната Аманда Горъдн и нейните поддръжници в обратен расизъм.

Ето и текста на стихотворението, за чийто превод толкова изтъкнати преводачи се оказаха недостойни поради цвета на кожата или половата си идентичност:

When day comes we ask ourselves,
where can we find light in this never-ending shade?
The loss we carry,
a sea we must wade.
We've braved the belly of the beast,
We've learned that quiet isn't always peace,
and the norms and notions
of what just is
isn't always just-ice.
And yet the dawn is ours
before we knew it.
Somehow we do it.
Somehow we've weathered and witnessed
a nation that isn't broken,
but simply unfinished.
We the successors of a country and a time
where a skinny Black girl
descended from slaves and raised by a single mother
can dream of becoming president
only to find herself reciting for one.
And yes we are far from polished.
Far from pristine.
But that doesn't mean we are
striving to form a union that is perfect.
We are striving to forge a union with purpose,
to compose a country committed to all cultures, colors, characters and
conditions of man.
And so we lift our gazes not to what stands between us,
but what stands before us.
We close the divide because we know, to put our future first,
we must first put our differences aside.
We lay down our arms
so we can reach out our arms
to one another.
We seek harm to none and harmony for all.
Let the globe, if nothing else, say this is true,
that even as we grieved, we grew,
that even as we hurt, we hoped,
that even as we tired, we tried,
that we'll forever be tied together, victorious.
Not because we will never again know defeat,
but because we will never again sow division.
Scripture tells us to envision
that everyone shall sit under their own vine and fig tree
and no one shall make them afraid.
If we're to live up to our own time,
then victory won't lie in the blade.
But in all the bridges we've made,
that is the promise to glade,
the hill we climb.
If only we dare.
It's because being American is more than a pride we inherit,
it's the past we step into
and how we repair it.
We've seen a force that would shatter our nation
rather than share it.
Would destroy our country if it meant delaying democracy.
And this effort very nearly succeeded.
But while democracy can be periodically delayed,
it can never be permanently defeated.
In this truth,
in this faith we trust.
For while we have our eyes on the future,
history has its eyes on us.
This is the era of just redemption
we feared at its inception.
We did not feel prepared to be the heirs
of such a terrifying hour
but within it we found the power
to author a new chapter.
To offer hope and laughter to ourselves.
So while once we asked,
how could we possibly prevail over catastrophe?
Now we assert,
How could catastrophe possibly prevail over us?
We will not march back to what was,
but move to what shall be.
A country that is bruised but whole,
benevolent but bold,
fierce and free.
We will not be turned around
or interrupted by intimidation,
because we know our inaction and inertia
will be the inheritance of the next generation.
Our blunders become their burdens.
But one thing is certain,
If we merge mercy with might,
and might with right,
then love becomes our legacy,
and change our children's birthright.
So let us leave behind a country
better than the one we were left with.
Every breath from my bronze-pounded chest,
we will raise this wounded world into a wondrous one.
We will rise from the gold-limbed hills of the west.
We will rise from the windswept northeast,
where our forefathers first realized revolution.
We will rise from the lake-rimmed cities of the midwestern states.
We will rise from the sunbaked south.
We will rebuild, reconcile and recover.
And every known nook of our nation and
every corner called our country,
our people diverse and beautiful will emerge,
battered and beautiful.
When day comes we step out of the shade,
aflame and unafraid,
the new dawn blooms as we free it.
For there is always light,
if only we're brave enough to see it.
If only we're brave enough to be it.

За сравнение, предлагаме превод на полово и расово неутралния преводач на Гугъл, който може би е бъдещето на художествените преводи:

Когато дойде ден, ние се питаме
къде можем да намерим светлина в тази безкрайна сянка?
Загубата, която носим, море, по което трябва да газим.
Смели сме корема на звяра,
Научихме, че тишината не винаги е спокойствие
и нормите и понятията на това,
което просто е не винаги е само лед.
И все пак зората е наша преди да сме го знаели.
По някакъв начин го правим.
Някак сме изветряли и сме били свидетели нация,
която не е разбита, но просто недовършен.
Ние сме наследници на държава
и време където кльощаво черно момиче
произлязъл от роби и отгледан от самотна майка
може да мечтае да стане президент
само за да открие, че рецитира за един.
И да, далеч не сме излъскани.
Далеч от девствеността.
Но това не означава,
че сме стремеж към създаване на съюз,
който е перфектен.
Ние се стремим да създадем съюз
с цел да съставя държава,
отдадена на всички култури, цветове, характери и условия на човека.
И така вдигаме поглед не към това,
което стои между нас,
но това, което стои пред нас.
Затваряме разделението,
защото знаем, че поставяме бъдещето си на първо място,
първо трябва да оставим настрана различията си.
Полагаме оръжията си за да можем да протегнем ръцете си един на друг.
Ние търсим вреда за никого и хармония за всички.
Нека глобусът, ако не друго, да каже, че това е истина,
че дори когато скърбихме, израствахме,
че дори да нараняваме, се надявахме,
че дори когато се уморихме, опитахме,
че завинаги ще сме вързани заедно, победители.
Не защото никога повече няма да разберем поражението,
а защото никога повече няма да сеем разделение.
Писанието ни казва да си представяме,
че всеки ще седне под своята лоза и смокиня
и никой няма да ги плаши.
Ако трябва да живеем според собственото си време,
тогава победата няма да лежи в острието.
Но във всички мостове, които сме направили,
това е обещанието за поляна, хълма, по който се изкачваме.
Само да смеем.
Защото да си американец е повече от гордост,
която наследяваме,
това е миналото, в което стъпваме и как го поправяме.
Виждали сме сила, която би разбила нацията ни
вместо да го споделя.
Ще унищожи страната ни, ако това означава забавяне на демокрацията.
И това усилие почти успя.
Но докато демокрацията може периодично да се отлага,
никога не може да бъде окончателно победен.
В тази истина, в тази вяра се доверяваме.
Защото докато гледаме бъдещето си, историята гледа очите ни.
Това е ерата на просто изкупление ние се страхувахме от самото му създаване.
Не се чувствахме подготвени да бъдем наследници на такъв ужасяващ час,
но вътре в него намерихме силата да създаде нова глава.
Да предложим надежда и смях на себе си.
И докато веднъж попитахме как бихме могли да надделеем над катастрофата?
Сега твърдим
Как е възможно катастрофата да ни надделее?
Няма да вървим към това, което беше, но преминете към това, което ще бъде.
Страна, която е наранена, но цяла, добронамерен, но смел, свиреп и свободен.
Няма да ни обърнат или прекъснати от сплашване,
защото познаваме бездействието
и инерцията си ще бъде наследството на следващото поколение.
Нашите гафове се превръщат в тяхна тежест.
Но едно е сигурно,
Ако обединим милостта с мощ, и може с право, тогава любовта става нашето наследство,
и да променим правото на първородство на нашите деца.
Така че нека оставим една страна по-добър от този, който ни остана.
Всеки дъх от ударените ми с бронз гърди ще издигнем този ранен свят в чуден.
Ще се издигнем от златоносите хълмове на запад.
Ще се издигнем от ветровете, североизточни,
където нашите предци за първи път осъзнаха революцията.
Ще се издигнем от градовете с езеро в средните западни щати.
Ще се издигнем от изпечения на слънце юг.
Ще възстановим, помирим и възстановим.
И всеки известен кът на нашата нация и всеки ъгъл,
наречен нашата страна, нашите хора
ще се появят разнообразни и красиви,
очукан и красив.
Когато дойде ден, ние излизаме от сянката,
пламенен и без страх,
новата зора цъфти, когато я освободим.
Защото винаги има светлина,
само да сме достатъчно смели, за да го видим.
Само да сме достатъчно смели, за да бъдем.



Сподели.