Увлекателна, новаторска и провокираща размисъл, книгата „Безсмъртният ум“ показва, че някои аспекти на това, което сме, имат безсмъртна духовна природа и не могат да бъдат сведени до физическото тяло.
Авторът представя изключително интересни случаи, за да покаже как изследванията върху сиамски близнаци с общи части от мозъка си, върху пациенти в състояние на дълбока кома, които въпреки това са в състояние при определени условия да общуват с околните, върху близките до смъртта преживявания и върху изкуствения интелект ни дават научни доказателства за съществуването на човешката душа.
В тази революционна книга д-р Егнър излага тезата – основаваща се на 40 години практика и над 7000 операции на мозъка, – че науката заема изцяло погрешна позиция. Човешкият мозък е необикновен, загадъчен и има невероятни способности; но не той ни прави тези, които сме – душата прави това. Опирайки се на най-важните изследвания в невронауката, д-р Егнър представя доказателства, че мозъкът сам по себе си не е тъждествен с ума.
Множество учени и лекари смятат, че няма такова нещо като душа. Няма нищо в нас, което продължава да съществува и след смъртта. В нито едно отношение не сме духовни същества; изградени сме от клетки и тъкани и изцяло сме контролирани от орган, намиращ се в главата: от мозъка.
В тази удивително проницателна книга д-р Майкъл Егнър – невроучен и неврохирург – представя аргументи, доказващи съществуването на човешката душа.
За авторите
Д-р Майкъл Егнър е професор по неврохирургия и педиатрия и ръководител на специализацията по неврохирургия в Ренесансовото училище по медицина към университета „Стоуни Брук“ в Ню Йорк. Той е и старши сътрудник в Центъра за естествен и изкуствен интелект към института „Дискавъри“.
Дениз О’Лиъри е автор и съавтор на няколко книги по теми като наука, сътворение, дизайн и духовност, в това число и „Духовният мозък: Аргументите на един невроучен за съществуването на душата“ (A Neuroscientist’s Case for the Existence of the Soul, в съавторство с невроучения Марио Борегард).
Какво може да ни каже невронауката за безсмъртието на душата?
Работата на Роджър Спери, Джъстийн Сърджънт и Яир Пинто (първа глава) показва, че способността за абстрактно мислене не се разделя по начина, по който физическото възприятие може да бъде разделено, когато връзките между мозъчните полукълба бъдат прекъснати. Фактът, че абстрактното мислене няма точно физическо местоположение и не може да бъде разделено, съответства на това, че човешката душа притежава известни нематериални аспекти. Смъртта на мозъка не води до смърт на душата, както не изчезват числата от математиката, когато някой изнервен ученик хвърли задачата си по математика в камината.
Невронауката сочи и към други признаци на безсмъртието. Когато неврохирургът Уайлдър Пенфийлд извършвал мозъчни операции на пациенти в будно състояние, за да отстрани увредените части, причиняващи техните припадъци, той открил, че може да предизвика преживявания у пациента, като стимулира мозъка му. Можел да предизвиква движения, усещания, спомени и емоции. Но не успявал да предизвика онова, което наричал ум, което съответствало на способността за абстрактно мислене и свободната воля (или от философска гледна точка, нематериалните духовни сили на душата). Пенфийлд смятал, че това изключване на една цяла категория мисли – абстрактното концептуално мислене и свободната воля – било забележително, което е съвсем вярно.
Фактът, че нито епилептичните припадъци, нито оперативната стимулация на мозъка могат да предизвикат абстрактно мислене или проява на свободната воля като израз на мозъчна активност предполага, че абстрактното мислене не възниква в мозъка. Нормалната мозъчна дейност, разбира се, ни помага да мислим абстрактно, ако това, което имаме предвид, е, че тя прави подобна дейност възможна. Не можем да пресмятаме математически задачи по време на епилептичен гърч или в състояние на дълбока кома.
Мозъчните процеси позволяват на мозъка да работи по същия начин, по който електричеството позволява на лаптопа ви да работи. Но нормалната мозъчна дейност не е това, което поражда абстрактните мисли. А лаптопът ви не е това, което създава трудното писмо, което навярно пишете на него. Изглежда, че умът има нематериален източник и в този случай нямаме причина да смятаме, че този източник има тленна същност.
Работата на Ейдриън Оуен и колеги върху мисловните процеси при хора в състояние на най-дълбока кома (персистиращо вегетативно състояние или ПВС) показва, че тези хора са не просто едни живи тела без наличие на ум, каквото било широкоразпространеното схващане в миналото. Но това изследване показва още нещо: за някои хора, чиито мозъчни увреждания били толкова опустошителни, че били считани за умствено мъртви, било установено, че мислят на сравнително високо ниво. Явно съзнанието на тези хора не било онова, което мозъкът им вършел – мозъкът им бил почти напълно увреден. Това също така е показателно и за нематериалността, а от там и за безсмъртието на някои функции на душата. Въпреки че подобни открития може да противоречат на някои убеждения на съвременните атеисти, те едва ли биха изненадали древните философи като например Аристотел.
Преживяването, близко до смъртта, на което обикновено се обръща най-голямо внимание, когато се разглежда темата за душата, съвсем не е ново явление. То е подразделение на онова, което изследователката на религии от „Харвард“ Керъл Залески нарича „пътувания в други светове“, за което има множество сведения в различните култури по света хилядолетия наред. Единственото, което се е променило, е че съвременните медицински методи за реанимиране са ни помогнали да наблюдаваме и изучаваме някои аспекти на тези преживявания по нови, немислими досега начини.
Няма как да разберем какво се случва с хората, преминали през преживявания, близки до смъртта, които обаче не са успешно реанимирани. Няма убедителни причини да смятаме, че те внезапно са спрели да съществуват, но има основателни причини да предполагаме обратното. Навярно това е една от причините, поради която почти всички човешки същества са принадлежали към една или друга традиция, възприемаща идеята за безсмъртието на душата.
Какво можем да научим за човешката душа от всекидневния живот?
Душата оказва влияние върху тялото по редица обичайни начини, които учените са успели да изследват. Един пример от всекидневието е плацебо ефектът в медицината. Стотици изследвания показват, че голяма част от изследваните лица започват да се подобряват, когато им се даде хапче от захар, при условие, че то се прилага все едно е част от лечението. Оказва се, че ако лекарите могат да накарат пациентите да повярват, че ще им бъде помогнато, това убеждение има положителен физически ефект върху тялото. Според скорошна публикация ефектът дори се засилва, навярно защото изследователите в областта на здравеопазването поради дългогодишния си опит са по-добри в това да го стимулират! Това няма нищо общо със самото тяло, причината е абстрактното убеждение, основаващо се на разумни изводи, че помощта е налична.
През цялата човешка история хората от най-различни религиозни традиции също са съобщавали за среща с висша реалност по време на медитация. Невронауката предоставя нови инструменти за изследване на това твърдение. Будистките монаси от тибетската традиция например явно са способни да променят своя метаболизъм чрез продължителна медитация. Трябва да се подчертае, че тези монаси посвещават целия си живот на медитиране и аскетизъм. Това не е нещо, което всеки може да реши да направи. Но фактът, че това изобщо може да бъде направено, е пример за това как абстрактните убеждения имат материално въздействие върху тялото.
По подобен начин невроучените Марио Борегард и Винсънт Пакет изучават кармелитските монахини, занимаващи се със съзерцание (предпочитаният от християните термин, означаващ медитация) в университета в Монреал. Като цяло петнайсетте монахини прекарали 210 хил. часа в молитва. Борегард и Пакет установили, че при изследване по време на тяхното съзерцание, при някои от тях се наблюдавала значителна промяна в мозъчната активност, свързана със съзнанието:
Когато монахините си припомняха автобиографични спомени, мозъчната им активност се различаваше от тази по време на мистичното състояние на съзерцание. Така че със сигурност знаем, че мистичното състояние е по-различно от емоционално състояние. Изобилието от тета вълни по време на мистичното състояние ясно показа значителна промяна в съзнанието на монахините. Заслужава си да се отбележи, че при предишни изследвания с помощта на количествена електроенцефалография се наблюдава повишена тета активност във фронталната област на мозъчната кора по време на вид дзен медитация на име су-соку и при медитацията за постигане на блажено състояние (медитация в Сахаджа йога).
Установено е, че дори и при не толкова отдадените (но въпреки това сериозно ангажирани) медитиращи продължителната медитация променя мозъка, като промените главно се откриват в челните и теменните дялове.15 Изследователят и рентгенолог Андрю Нюбърг и колеги подчертават, че абстрактните и нематериалните идеи действително влияят върху мозъка и тялото:
Не смятаме, че автентичните мистични преживявания могат да бъдат обяснение като резултат от епилептични халюцинации, или в този смисъл, като следствие от други спонтанно възникващи халюцинаторни състояния, предизвикани от наркотици, болести, физическо изтощение, емоционален стрес или сензорна депривация. Независимо какъв е техният източник, халюцинациите просто не могат да предоставят на ума толкова убедително преживяване, колкото това при мистична духовна практика.
Следователно по всичко личи, че връзката между душата и тялото е двупосочна. Именно това бихме могли да очакваме, ако човешката душа е действителна, макар и нематериална, същност. Нещата, на които е способна, имат значително, измеримо въздействие.
Книгата „Безсмъртният ум“, от Майкъл Егнър и Дениз О’Лиъри, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
