Четири майки, четири дъщери, четири семейства. Техните истории се променят като ветровете, които духат от изток, запад, север и юг; зависи кой ги разказва.
През 1949 г. четири китайки, току-що емигрирали в Сан Франциско, започват да се събират всяка седмица, за да играят маджонг и да си разказват истории за онова, което са оставили след себе си в Китай. Обединени от загубите си и от новата надежда за бъдещето на дъщерите си, те наричат себе си клуб „Щастие и късмет“. Дъщерите им, които никога не са чували тези истории, смятат майчините съвети за неприложими към техния модерен американски начин на живот; докато житейските сътресения, през които преминават, им разкрият колко много са наследили, без дори да осъзнават, от миналото на майките си.
С остроумие и финес Ейми Тан изследва понякога болезнената, често нежната и винаги дълбока връзка между майки и дъщери. Докато всяка от жените разкрива своите тайни и се опитва да разплете истината за собствения си живот, нишките само се заплитат още повече; сплитат се една в друга. Майките ту се гордеят, ту изпадат в отчаяние заради дъщерите си, а дъщерите посрещат думите им с неохота, макар да чувстват неизбежната сила на връзката помежду им. Тан е умела разказвачка, която увлича читателя в тези наситени с тайни сложни животи.
Ейми Тан е автор на „Клуб Щастие и късмет“, „Съпругата на кухненския Бог“ (The Kitchen God’s Wife, 1991), „Стоте тайни сетива“ (The Hundred Secret Senses, 1995), „Дъщерята на лечителя“, „Обратното на съдбата: спомени от живота на един писател“ (The Opposite of Fate: Memories of a Writing Life), „Да спасиш риба от удавяне“ (Saving Fish from Drowning), „Долината на възхищението“ (The Valley of Amazement), „Където започва миналото: спомен и въображение“ (Where the Past Begins: Memory and Imagination), както и две детски книги: „Лунната дама“ (The Moon Lady) и „Китайската сиамска котка“ (The Chinese Siamese Cat), които са адаптирани в телевизионен сериал на Пи Би Ес. Тан също е съпродуцент и съсценарист на филма по книгата „Клуб Щастие и късмет“, както и либретист на оперната версия на „Дъщерята на лечителя“. Нейни есета и разкази са публикувани в множество списания и сборници, а творбите ѝ са преведени на трийсет и пет езика. Живее със съпруга си в Сан Франциско и Ню Йорк.
***
Откъс
Клубът „Щастие и късмет“
Дзинмей У
Баща ми ме помоли да заема четвъртото място в клуба „Щастие и късмет“. Да седна там, където седеше майка ми – на стола, който остана празен на масата за маджонг, откакто тя почина преди два месеца. Баща ми вярва, че смъртта ѝ е дело на собствените ѝ мисли.
– Нова идея се беше загнездила в ума ѝ – каза той. – Но преди да успее да я изрече, тя стана прекалено голяма и изчезна. Вероятно е била тежка мисъл.
Лекарят информира, че е починала от мозъчна аневризма. А приятелките ѝ от клуба „Щастие и късмет“ казаха, че си е отишла като заек – бързо и с недовършени дела. Майка ми трябваше да бъде домакин на следващата среща на клуба.
Седмица преди да умре, тя ми се обади – изпълнена с живот, с гордост:
– Леля Лин е сготвила супа от червен боб за клуба. Аз ще направя супа от черен сусам.
– Не се перчи – казах ѝ.
– Не е перчене – отвърна тя.
Каза, че двете супи били почти еднакви – чабудуо. А може би каза бутун – „съвсем различни“. Това беше една от онези китайски фрази, в които се крие неясна смесица от намерения и чувства – уж едно, пък не съвсем. Никога не успявах да запомня неща, които така и не съм разбрала от самото начало.
Майка ми основала санфранциската версия на клуба „Щастие и късмет“ през 1949-а – две години преди да се родя. Това била годината, в която тя и баща ми напуснали Китай с един твърд кожен куфар, пълен единствено с елегантни копринени рокли. Нямаше време да вземе нищо друго – обяснила майка ми на баща ми едва след като се качили на кораба. А той не спирал да рови из лъскавите коприни, отчаяно надявайки се да намери някоя памучна риза или вълнен панталон.
Когато пристигнали в Сан Франциско, баща ми настоял майка ми да скрие онези лъскави рокли. Тя носела една и съща кафява китайска рокля на карета, докато Обществото за посрещане на бежанци не ѝ подарило две употребявани рокли – и двете твърде широки, ушити по мярка за американски жени. Обществото се състояло от шепа възрастни американки с побелели коси – мисионерки от Първата китайска баптистка църква. Благодарение на техните дарове родителите ми се чувствали неудобно да откажат поканата да се присъединят към църквата. Също така не пренебрегнали съветите на старите дами да подобрят английския си, посещавайки библейския курс в сряда вечер и репетициите на църковния хор в събота сутрин. Така родителите ми се запознали със семейство Сю, семейство Джун и семейство Сейнт Клеър. Майка ми долавяла, че жените в тези семейства също носели в себе си неизказани трагедии, които са останали някъде в Китай, както и надежди, които не умеели да изразят на своя крехък английски. А може би просто е разпознавала онова вцепенено изражение по лицата им. Когато им разказала за идеята си, свързана с клуба „Щастие и късмет“, очите им започнали бързо да пробягват напред-назад.
Клубът беше идея, която майка ми си спомняше от дните на първия си брак в Гуейлин точно преди да нахлуят японците. Затова винаги съм възприемала клуба „Щастие и късмет“ като нейната история от Гуейлин. Това беше разказът, който ми повтаряше всеки път, когато ѝ беше скучно, нямаше какво да прави или когато всички купи вече бяха измити, а масата от формика – забърсана цели два пъти, докато баща ми четеше вестника си и пушеше една след друга цигари „Пал Мал“ – мълчаливо предупреждение да не го закачаме. И точно тогава майка ми изваждаше една кутия със стари скиорски пуловери, изпратени от роднини от Ванкувър, които никога не бяхме виждали. Отрязваше долния ръб на някой пуловер и издърпваше къдрава нишка прежда, която закрепваше за парче картон. А щом започнеше да я навива с плавен равномерен ритъм, подхващаше разказа си. С годините ми разказваше една и съща история – с изключение на края, който ставаше все по-мрачен, хвърляше дълги сенки върху живота ѝ... а накрая – и върху моя.
Книгата „Клуб „Щастие и късмет“, от Ейми Тан, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
