Как да разбираме особената роля на Европа в световната история и трайното въздействие, оказано от нея върху останалия свят?
Джеролд Сийгъл проследява и положителните, и отрицателните страни на нейната отличителност – до липсата на ефективна централна власт, разделението и съперничеството между държавите и народите ѝ и склонността ѝ да развива автономни сфери на дейност. „Преобразяването на света“ анализира как тези черти са подкрепили характерната за Европа обсебеност от политиката на свободата, редом с култивирането на естетическа сфера, вдъхновявана от ценности, специфични за самата нея; уникалната ѝ способност да революционизира научното разбиране и умението ѝ да осъществи първия преход към модерна промишлена икономика. Разгърнатите и състоятелни сравнения с Африка, Индия, Китай и земите, попаднали под управлението на османците, разкриват липсата на подобни явления другаде, докато в Европа те са допринесли също и за пораждането на пагубната сила на имперската експанзия.
Джеролд Сийгъл е титуляр на почетната професура по история на името на Уилям Р. Кенан към Нюйоркския университет. Работата му се простира от интелектуалната и културната история до еволюцията на обществото и политиката. Предишните му публикации включват „Идеята за Аза: мислене и опит в Западна Европа от XVII в. насам“ (2005) и „Модерност и буржоазен живот: общество, политика и култура в Англия, Франция и Германия от 1750 г. насам“ (2012), отличена с наградата „Лора Шанън“ за 2014 г.
* * *
Европа: първият регион в света, разкрил „какво може да постигне дейността на човека“
Обобщена в няколко изречения, аргументацията на тази книга е, че ролята на Европа като първия регион в света, разкрил „какво може да постигне дейността на човека“, почива на две основи: първо, разделението и раздробяването, които попречили на всякаква централна власт да упражнява ефективния си контрол върху мисленето и действието там, и второ, пространството, което тази липса открила за развитието на автономни сфери на дейност, регулирани от принципи, изведени от собствената им практика. Там, където централното ръководство функционирало по-ефективно, било то наложено от някакъв утвърден източник на власт или изхождащо от общото придържане към един обединен корпус от представи и ценности, или и двете, главните области на социално и културно поведение били ръководени по начин, който ние нарекохме телеократичен: онова, което хората правели в тях, си оставало подчинено на регулиране от външни принципи, възпирайки потенциала, успял да намери многобройни форми на освобождение в Европа.
Колкото и великолепни и впечатляващи да са постиженията, които Китай, Индия, Африка и предимно мюсюлманските земи, попаднали под управлението на османците, са осъществили в множество области на човешката дейност (включително, разбира се, и много, които не са споменати тук), всички те си останали така наречените „възпроизвеждащи“ общества. Те определено не са били статични, а са реагирали на кризите и предизвикателствата, пораждайки, както ги нарича Патриша Кроун, „модифицирани версии“ на самите себе си, завръщайки се към „линиите, очертани в техните съответни основополагащи периоди“. Донякъде това бил и моделът на посткласическа Европа, като всеки опит за налагане на господство поне над една голяма част от нея – Шарлеман, Карл V, Луи XIV, Наполеон, Хитлер – се провалил (последният несъмнено с помощ отвъд Атлантика), възстановявайки характерната ѝ липса на единство. Когато хората се възползвали от възможностите, които тази ситуация предоставяла за организиране на техните сфери на дейност на автономни принципи, те създали пространства, чийто потенциал за поощряване на културна или материална трансформация можел да бъде осъществен, щом назреели обстоятелствата.
Опитахме се да проследим развитието на всеки от типовете дейност, разгледани в отделните глави, както с оглед на собствения им контекст – политически, религиозен, интелектуален, естетически, научен, промишлен, – така и като примери за разширения обхват, придаван на човешката мощ да преустройва установените начини на мислене и действие, когато някакви области придобиват характера на автономни сфери. Предразположението на Европа да благоприятства подобни еволюции започнало да се очертава през вековете след смъртта на Шарлеман, когато съжителството на много и разнообразни независими субекти подпомогнало широко разпространените и разнородни ограничения на „по-висшата“ власт, подхранили обсебеността на континента от свободата. Същата принципна ситуация направила възможно изплъзването на Църквата от посткаролингското светско господство, поставяйки основите за трайното разделение между светската и духовната област, без което автономията, постигната по-късно в широк спектър от занимания, щяла да срещне много по-силна съпротива.
Разликата, породена от това, била видима още в контраста между начините, по които Аристотеловата логика и метафизика били приети в ислямския свят (където текстовете били възстановени и преведени най-напред) и в Европа. В първия блюстителите на ортодоксията били в състояние да изтласкат в периферията „чуждите науки“, заплашващи истините на откровението, докато сродните опити на служителите на западната Църква да потушат опасното материалистическо мислене били отблъснати от защитния заслон, осигуряван за потенциално опасни форми на мислене от уникално европейската институция на университета, учредена, за да придобие за студентите и преподавателите привилегии и свободи като онези, които давали значително ниво на независимост на градовете. Ислямските медресета не развили такава корпоративна независимост, бидейки организирани около индивидуални учители и техните покровители. Макар че в по-късни примери оцеляването и разпространението на новаторски (и за много хора – подозрителни) идеи и практики – класическия хуманизъм, изкуството, обосновавано от самото себе си, космологически и физически теории в разрез както със здравия разум, така и с ортодоксията, „творческото разрушение“, осъществено от модерните форми на производство и размяна – били свързани със значително по-големи отклонения от господстващите норми и обичаи, всички те зависели от намирането на начини да се саморегулират чрез принципи, извлечени от дейностите, осъществявани в самите тях. Хората, които работели в тези сфери, търсели пътища да заменят вертикалните социални и културни отношения с хоризонтални, прокарвани и поддържани от самите тях. Особено във Великобритания възходът на „публичната наука“ и разширяването на пазарните отношения действали успоредно, осигурявайки социални връзки, послужили като алтернативи на традиционните йерархии, предпоставящи и налагащи телеократични стандарти.
Далеч не е новост да се заяви, че чертите, отличаващи Европа от другите места, са се кореняли в разделението и раздробяването в основата ѝ. Онова, което различава настоящата книга от другите, започващи със същата предпоставка, някои от тях първокласни трудове, е нейният опит да развие тази базисна перспектива не главно с оглед на икономическата или материалната мощ, а като свидетелство за едно по-широко предразположение към даване на убежище и израз на енергии, по-успешно държани под контрол другаде, виждайки съответно в тази наклонност същностен елемент от цялостния характер на Европа като цивилизация. Този характер е намерил изражение също и в откритостта към другите култури, проявявана в пътеписите, в култивирането на чужди езици, придобиването на знание за далечни народи, работата за поправянето на отдавнашни погрешни враждебни представи и митове за тях и като цяло във въвеждането на всеобщите права на живот и свобода и равното достойнство на културите като принципи за критика на надценяването на самия себе си – както онова на самата Европа, така и на другите общества. Макар и често засенчвано от пагубните заявления за културно и расово превъзходство, изтъквани в оправдание на имперската експанзия и експлоатацията от края на XVIII в., това наследство никога не е било изгубено, подхранвайки опозиция срещу империализма дори в апогея му и предоставяйки алтернативни принципи за организиране на отношенията между различните народи в заника му. В допълнение се опитахме да развием подробни сравнения със съответните елементи от начина на живот на други региони, които показват липсата където и да било другаде на подобна обсебеност от свободата, на някакво значимо разбиране, че естетическата или научната дейност биха могли или би трябвало да пораждат основателни възражения към преобладаващите вярвания и нагласи, и най-накрая на условията, в които е можела да започне промишлената трансформация в епохата на Джеймс Уат.
Въпреки това широко внимание, посветено на другите световни региони, някои читатели може все още да погледнат накриво този разказ, тъй като той смята, че Европа е играла в човешката история роля, която никоя друга цивилизация не е играла или не е могла. Но това, че възприетата тук перспектива е „европоцентрична“, не е достатъчна причина тя да бъде осъждана прибързано, тъй като тя не приписва способността на континента да играе своята особена роля на някакъв набор вродени или придобити качества или достойнства, като рационалността или индивидуализма, или на нагласи за ефективно действие в света, като установените от Макс Вебер в „Протестантската етика“. Нашата предпоставка е, че всички организирани човешки популации по принцип притежават основните способности, необходими за изиграването на роля, подобна на европейската, и че всяка от тях е можела да го стори, ако техните исторически траектории са били очертани по координатите на редовното съперничещо си взаимодействие, така че натискът за автономия в рамките на индивидуалните сфери да успее да пробие през многото елементи на съпротива. Тъй като тези условия не са били налице никъде другаде, елементите на опозиция срещу подозрителните или нежелани идеи и нововъведения, които несъмнено са съществували и в Европа, са останали достатъчно силни, за да попречат на подобни потенциали да намерят осъществление.
Примери за тази съпротива се появяват из цялата книга във връзка с политиката, интелектуалния живот, естетиката, науката и икономическите нововъведения. Конфуцианското мислене отхвърляло независимите средища на власт, освободени или недостъпни за контрола на имперската държава, като заплахи за реда, необходим за стабилен социален живот. Ислямската философия реагирала на опасностите за ортодоксията, представлявани от гръцкия рационализъм, за съхранението на чиито текстове тя имала решаваща роля, като отхвърлила причинно-следственото разсъждение като форма на изследване, а Ал-Газали настоявал, че всичко, случващо се в света, трябва да се приписва единствено на действието на божествената воля. Китайската естетическа теория разглеждала красотата в най-добрия случай като украшение; Лаодзъ обявил, че да се фокусираме върху красотата сама по себе си означавало да посягаме към грозотата и вулгарността. Трайното господство на традиционните морални съображения попречило на китайските чиновници, натоварени с подобряването на икономическите условия, да развият разбиране за пазарните отношения като независима система, която би могла да увеличи националното богатство, ако ѝ бъдело позволено да се саморегулира според собствените си принципи, а индийските тъкачи възприемали действията, съставляващи тяхното занятие, като квазирелигиозни жестове, вграждащи работата им в една мрежа от свещени значения, съпротивляваща се на импулсите за промяна на процеса за практически цели.
Тъй като по този начин другите култури и цивилизации изрично са се отказали от даването на автономия на разнородните сфери, в които се извършва човешката дейност, потискайки притежаваната от хората способност да ги преобразяват, то когато следваме справедливата и уместна цел да признаваме еднаквата ценност на различните начини на човешки живот, не би трябвало да го правим, гледайки към извъневропейските места като към средища, в които човечеството е можело да предприеме историческите обрати, случили се само на Запад. Да се оспорва всяко различие, което би могло да припише изключително положение на Европа, означава да се забрави, че различните човешки групи са си поставяли различни цели и за се стремели да развият различни качества и способности. Нито древните хиндуисти или конфуцианци, нито средновековните мюсюлмански мъдреци са се посвещавали на преразглеждане на съществуващите форми за разбиране на природата по начините, по които са го сторили Галилео, Нютон или Дарвин; така че просто няма смисъл да се твърди, както са правили различни фигури, срещнати от нас в тази книга, че първите вече са притежавали знанието, което само вторите са търсили. Аналогично, опити като онези на авторите, разгледани в част IV, да докажат способността на Китай или Индия да положат началото на обрата към модерна промишленост с основанието, че някои отделни фактори или условия, налични във Великобритания през XVIII в., могат да бъдат открити също и в обществото на моголите или Цин, негласно иска от нас да пренебрегнем по-големите различия, правещи конкретните страни или региони характерните субекти, които са, и в които не може да се очаква такива фактори да имат едно и също въздействие. По-добрият начин за утвърждаване на равната ценност на всяка форма на човешки живот е да разглеждаме всяка от тях в собствения ѝ контекст, разпознавайки в онова, което тя е и не е допринесла към фонда на човешките постижения, изражения на нейния отличителен характер. Само за Европа това включва първенството в разкриването „какво може да постигне дейността на човека“.
Но другата страна на тази уникалност е, че историята на Европа е единствената (засега), за която митът за Икар представлява подходяща – и печална – метафора. Високомерният полет, който завършва с разтапяне на крилете и сгромолясване на земята, може да бъде взет като символ не само за имперския възход и падение на Европа, но също и за другото лице на модерната промишленост с нейната екологична разрушителност, за опасното положение, породено от климатичната промяна, предизвикана от изкопаемите горива, и за изтърваната от контрол ситуация, произведена от все по-мощните средства за световна интеграция, така че един инцидент в лаборатория или на пазар в Централен Китай може да доведе до внезапна и безпрецедентна заплаха за човешкото оцеляване навсякъде. Как или дори дали човечеството може да се възстанови от тези дилеми не са въпроси, на които историята, която се опитахме да разберем в тази книга, може да донесе отговори. Но ако могат да бъдат намерени отговори, те няма да са онези, които, признавайки високата степен на отговорност на Запада за критичното положение, в което се е озовало човечеството, отхвърлят човешката сила да преосмисля и преориентира културното и социалното съществуване, извадено за пръв път наяве от него. Няма връщане назад към един по-ранен, по-затворен начин на съществуване, защото опитът да бъде постигнат той ще трябва да използва същите сили за абстракция и преустройство, които се опитва да обуздае, доказвайки нашата зависимост от тях в самия акт на съпротивата срещу тях. Не бива следователно да забравяме, че способността на Икар да предприеме своя полет е разчитала на изобретателния гений на неговия баща Дедал, чиято готовност да остане по-близо до земята го е спасила от изкушението, сложило край на живота на сина му, позволявайки му да оцелее и да се изправи пред предизвикателствата на по-късните дни.
Европа с право трябва да бъде осъждана, задето се е поддала на Икаровите съблазни, породени от нейното разкриване на човешката способност за преобразяване на света, но също и ценена, задето е освободила благотворния потенциал, който тази способност все още запазва, ако само се научим да не злоупотребяваме с нея.
Книгата „Преобразяването на света“, от Джеролд Сийгъл, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
