Коварството, жестокостта и интригите в дворовете на Катерина Медичи и Хюрем султан са нищо пред случващото се в корейския владетелски дом близо два века по-късно.
Престолонаследник оставен да умре от глад и задушаване от собствения си баща, принц пребиващ до смърт слугите си – в такава обстановка живее принцеса Хекьонг.
В своите мемоари съпругата на корейския принц и майка на бъдещия крал на Чосон представя ужасяващата истина за случващото се зад вратите на двореца.
Омъжена едва 9-годишна, Хекьонг се опитва да подкрепя съпруга си, който проявява все по-тежки признаци на психично заболяване. След убийството му цялата ѝ енергия е насочена към това да опази децата си от заговорите и дворцовите интриги. Хекьонг започва да описва спомените си като разказ за най-близките си, а след издаването им те стават една от най-важните и популярни корейски книги. Наскоро, докато говорех за живота си, майката на Сунджо, Касун, ми поръча да пиша, за да знае идното поколение, така че накрая го написах и го показах на краля. Вложих в този текст сърцето и душата си. Сърцето ми препускаше лудо, вътрешностите ми се свиваха, очите ми се пълнеха със сълзи на всяка буква, едва пишех. Дали има друг такъв човек на земята като мен? Каква тъга, каква мъка! – пише в началото Хекьонг.
„Спомените на една корейска принцеса“ е един от блестящите примери за автобиография в предмодерната епоха. Мемоарите са незаменим източник на информация за живота на корейското общество от XVIII и началото на XIX век и уникално свидетелство за едно убийство, хвърлило тежка сянка върху управлението на династията и съдбата на Чосон – царство на територията на днешна Корея, просъществувало близо 500 години. Управляващата династия осигурява близо два века мир на страната, както и богато културно наследство, но в последните десетилетия от управлението си е подложена на силен външен натиск и ожесточени вътрешни борби за власт. В началото на XX век Корея официално става японски протекторат.
С драматизъм и величие, достойни за Шекспирова пиеса, принцесата описва превратностите на дворцовия живот и рисува жив портрет на кралското семейство. Оказва се, че владетелите могат да получат всичко друго, освен щастие.
Откъс
В архивите не се говори за смъртта на Кьонмокунг през 1762 г.
През 1776 г., точно преди да седне на трона, крал Чонджо помоли Йонджо:
– Унищожи всички записки от кралския кабинет!
Всички писания бяха заличени. Предан син, Чонджо съжаляваше, че тайно е хвърлил поглед върху тях.
Повече от четири десетилетия са минали оттогава и почти всички, които знаеха за последвалите събития, са измрели. Хора, които търсят изгода и обичат да се гневят, които пренебрегват истината и изкривяват видяното и чутото, се възползваха от това. Някои казваха:
– Кьонмокунг не беше болен, но крал Йонджо се отказа от него, защото се вслуша в клеветите на слугите си.
Кралят не мислеше да използва сандъка за ориз, но по поръка на Хонг Понхан и други взе сандъка и накрая стана тя, каквато стана – твърдяха други, като така клеветяха Йонджо.
Чонджо беше умен. Беше едва на единайсет години, но как да го излъжеш, като видя всичко със собствените си очи?
Притесняваше се да не кажат, че не го интересуват неща, свързани с баща му, и затова всеки път щом станеше въпрос за него или за онзи случай, само отговаряше с „Ами да“. Поначало не разкриваше ясно дали нещо е точно така, дали отговаря на истината, та нямаше какво да се направи по въпроса. Чонджо знаеше всичко за баща си и като син не можеше да изложи фактите, но положението на сегашния крал Сунджо беше различно от това на Чонджо и като беше получил толкова сериозно наследство, нямаше как да не знае всичко. Незнанието щеше да противоречи на принципите на Земята и Небето.
Като малък Сунджо искаше да разбере какво се е случило, но щом самият Чонджо не можеше да му разкаже подробно, кой друг би дръзнал да го направи? А и кой ще знае всичко за това? Освен мен никой в двореца не знае какво точно се е случило и накрая ще се стигне дотам, че никой няма да знае истината. И така, да не би наследниците да не узнаят какво е станало с предците им, мислех да напиша историята, но така и не пишех и просто времето летеше. През последната година (1801) от предателство загина по-малкият ми брат, умря и дъщеря ми. Такива нещастия ни сполетяха, че осъзнах как животът се държи на косъм, как можех да си отида от този свят, като оставя краля в неведение за случилото се. Държах се да не умра и записах историята, но не можех да не пропусна много неща, които нямаше как да запиша.
Като снаха на Йонджо ме обичаха и след този случай не ме убиха, подариха ми живота. А и като съпруга на Кьонмокунг аз давах всичко за мъжа си. Боях се да не би да се изпусна да изрека нещо между бащата и сина – Йонджо и Кьонму, – че тогава едва ли щеше да ми се размине бог да не ме накаже. Хората извън двореца говореха, без да са наясно, какво ли не за случилото се онзи ден, но като видеха записките ми, щяха да видят истината за събитията.
Йонджо не можа да покаже любовта си към Кьонмокунг и след като той се поболя, Йонджо не знаеше какво да прави. Страданието на Кьонмокунг бе неописуемо, накрая го споходи и това неочаквано нещо. Това, че аз, жената на Кьонмокунг, или децата не умряхме след това ужасно нещастие, беше, защото скръбта е едно, а верността – съвсем друго нещо. Тъжах, че Кьонмокунг е починал, но и признавах, че Йонджо е взел това решение от немай-къде, за да запази рода, както и твърдеше. Искам да дам подробности на потомците за цялата история.
Нямаше да отговаря на истината да упреквам Йонджо, да твърдя, че Кьонмокунг е умрял без никаква вина, без да е бил болен, или че баща ми Хонг Понхан го е вкарал в сандъка за ориз, описвайки това важно събитие за Йонджо, Кьонмокунг и Чонджо. Едва ли ще е трудно да прецените дали протеклите събития са били справедливи, или не, като се придържате към логичното: окайването е едно, а дългът за вярност – съвсем друго нещо.
През пролетта на 1802 г. написах черновата, но не можах да я покажа на краля. Наскоро, докато говорех за живота си, майката на Сунджо, Касун, ми поръча да пиша, за да знае идното поколение, така че накрая го написах и го показах на краля. Вложих в този текст сърцето и душата си. Сърцето ми препускаше лудо, вътрешностите ми се свиваха, очите ми се пълнеха със сълзи на всяка буква, едва пишех. Дали има друг такъв човек на земята като мен? Каква тъга, каква мъка!
Април 1805 г., пета година
от управлението на крал Сунджо
Кьонмокунг се отличавал още от раждането си с необикновени таланти. В дворцовите записки пише, че преди да стане на сто дни, сътворил твърде необичайни неща. На четири месеца започнал да пълзи, на шест месеца отговарял, когато кралят го повиквал, на седеммесечна възраст познавал посоките, на две години се научил да чете и можел да пише около шейсет йероглифа. На три му дали сладки с гравюра върху тях и той изял тези, на които било написано „живот“ и „щастие“, а отделил тези, на които били осемте триграми за гадаене, без да ги опита.рез 1728 г. починал наследникът на трона Хьоджанг, най-големият син на крал Йонджо и полубрат на Кьонмокунг. Така задълго се освободило мястото на коронован принц, което причинявало безспир тревоги на краля. Когато през януари 1735 г. Сонхикунг родила Кьонмокунг, това зарадвало не само краля, но и кралица Инуон и кралица Чонсонг. Те били извънредно щастливи от това събитие; целият народ ликувал и танцувал.
– Изяж ги! – предложила гледачката.
– Осемте триграми са основните принципи на Вселената, няма да ги изям – рекъл той и взел книгата, написана от Фу Си, първия създател на осемте триграми. – Трябва да се почитат – рекъл той и се поклонил.
Докато изучавал класическия текст с хиляда йероглифа и стигнал до йероглифите за „разкош“ и „богатство“, посочил с пръст първия и казал за дрехите си: „Тези са за богаташи.“ Същото казал и за една шапка от детството на Йонджо, украсена със седемте скъпоценности, и отказал да я сложи. Когато се опитали да му облекат дрехата от празненството за първия му рожден ден, рекъл: „Срамувам се, че е толкова луксозна. Не я искам.“ На крехката възраст от три години вършел необичайни неща.
Детегледачките решили да го изпитат, като поставили пред него коприна и памук:
– Е, кое е луксозно и кое не е?
– Коприната, тя е лукс. Памукът не е.
Отново се опитали да го изпитат:
– От кое да ти направим дрехи?
– Ще ми харесат такива дрехи – отговорил той, като посочил памука.
Дори само по това можем да си представим колко необикновени качества притежавал.
Отделен от родителите веднага след раждането
Крал Йонджо се притеснявал, че домът, отреден за бъдещия престолонаследник, стоял дълго е празен. След като му се родил Кьонмокунг, в радостта си не се замислил, че детето ще живее далеч от родителите си, а веднага пожелал домът на бъдещия крал да се засели; набързо постановил закон и преместил Кьонмокунг там. Само сто дни след раждането си Кьонмокунг напуснал родния си дом и попаднал в ръцете на детегледачките си в кралския палат Чосънгджон. Поначало палатът бил предназначен за коронования принц. До него имало сграда за уроци с учителите и за аудиенции. Кралят решил, че така или иначе, като порасне, Кьонмокунг ще живее там, та по-добре отрано да стане господар на палата.ьонмокунг бил добре сложен, обичал родителите си, братята и сестрите си и бил много умен. Ако не са го отделили от родителите му и ако са го ръководели правилно, като го съветват с любов, той е щял да постига успехи с правда, великодушие и благородство. Само че не се случило така. Още от малък заживял далеч от родителите си; само заради това той изпаднал в много тежко положение. Това бе нещастието на Кьонмокунг – и страшната съдба на народа. Нямало какво да се стори по въпроса, колкото и да се възмущавам.
Палатът се намираше далеч от дома на Йонджо и от родния му дворец Чангьонкун, където живееше майка му Сонхикунг. По него време Йонджо и Сонхикунг ходели при него по всяко време всеки ден и оставали задълго, там се хранели и непрекъснато го обучавали. Не разбирам защо, но в момента, когато се сдобил с този ценен наследник на клана, Йонджо не го оставил при тях да го отглеждат и възпитават и да изпълни закона по-късно, а още в началото го отделил далеч от тях. Кьонмокунг твърдеше, че още от самото начало живял сам, рядко се събирали заедно. От сутрин до вечер прекарвал само с евнуси и дворцови дами и слушал да се говори само за незначителни неща. Това било разковничето за бъдещите несполуки; било толкова тъжно и мъчително.
Още от малък Кьонмокунг имал необичаен морал, внимавал в действията си, не бил груб, бил стриктен и необщителен, та и другите се отнасяли към него като към възрастния крал. С талантите, дадени му от Небето, да не бяха го отделяли от тях; баща му, кралят, от време на време да му беше чел за държавни дела и да го беше учил на работата си лично, майка му да беше поела отговорност за неговото израстване, да не го беше изпускала от поглед и собственоръчно да го беше обучавала, да беше строга и любяща и повече привързана към него, да си бяха близки, без отчуждение помежду им – нямаше да се стигне дотам.
Книгата на Хонг Хекьонг "Спомените на една корейска принцеса" можете да закупите с 20% намаление от издателство Изток - Запад.
