В българското медийно пространство има една телевизия, каквато едва ли съществува в друга държава. Тя е бедна, студиата й са мизерни, заплатите на журналистите – ниски, а работното време – удължено и понякога 24-часово.
Канал 3 обаче е програма, без която информационната картина не просто щеше да е непълна. Тя би била лишена от най-съществената си функция – да бъде контрапункт и коректив на официалната пропаганда.
За добро или по-скоро за лошо, телевизията с програмен директор Сашо Диков умива очите на българските медии и осигурява онази независима и алтернативна гледна точка, от която всяко общество има нужда. Именно затова лошото качество на картината по Канал 3, както и очевидната мизерия, в която работят репортерите, в случая трябва да се разглеждат не като минус, а като плюс.
Недоверчивият българин не е свикнал да вярва на богатите. Той винаги има едно наум, когато някой се опитва да му внушава нещо от лъскаво студио с перфектно качество на звук и образ. Когато обаче види разчорлената побеляла коса на Диков да се ветрее пред някой стадион, в приемната зала на Президентството, в кабинета на министър или на някоя строителна площадка, драгият зрител е наясно – тук няма шест-пет.
Един друг пример - спомнете си какво фиаско претърпя в TV2 Юлиан Вучков. Преди това, като водещ на предаване по СКАТ, той си беше изградил и спечелил репутацията на непримирим народен трибун, защитник на бедните и онеправданите, предимно от неговата възрастова група. В момента, в който седна в баровското студио на новата си медия, кръстоса крака върху луксозния кожен фотьойл и белна пред скъпите камери новата метало-керамика в устата си, професорът олекна. Даже и най-верните фенове и фенки започнаха да се съмняват, че критиките му са чиста монета. Тук има някакви интереси, някой му плаща, за да говори тези неща, да плюе по едни, а да премълчава за други, коментираха драгите му зрители.
В Канал 3 при Сашо Диков няма такава опасност. Нищо чудно някъде из правилата за работа да е написано: “Икономията е майка не на мизерията, а на обективната журналистика”. Няма друго приемливо обяснение за лошото качество на картината и аматьорски изглеждащите студиа в тази телевизия. Все пак сме 2010 година и вече не е чак толкова скъпо и непосилно да обзаведеш медията си на прилично ниво. Дали съзнателно или неволно, бившият скиор обаче експлоатира най-скъпото нещо, което не може да се купи от публиката само с пари – доверието.
Да, вярно е и друго - че програмата на Канал 3 е пълна и с безумни врачки, налудничави екстрасенси и всевъзможни други примери за аутсайдерски тип телевизия. Тези неща в никакъв случай не подобряват имиджа на програмата. Дали са необходимото зло, един от малкото източници на приходи или просто угаждане на най-ниските потребности на простолюдието – все едно.
Футболните запалянковци често приемат Диков с насмешка. Като някакъв селски луд, чиито брътвежи не бива да се взимат насериозно. В коментарното предаване на Канал 3 “1:1” информационният елемент не е толкова важен, колкото функцията на отдушник. Тук феновете звънят, изливат си душата, казват в ефир каквото ги мъчи, теглят една майна на водещия и заспиват по-спокойни.
През последните години обаче Диков все по-удачно играе метафоричния образ на Мунчо и извън футболната тематика. Иронизирайки себе си и телевизията си, той успява да поставя въпроси и да търси отговори на места, където другите канали са безсилни.
Спомнете си откъде тръгна скандалът между Бойко Борисов и Слави Трифонов – именно от едно интервю на Диков. Сашо беше човекът, пред чийто микрофон премиерът разкри как навремето Дългия се е пазарил с него около идеята за основаването на ГЕРБ.
Друг пример е скорошната пресконференция на президента Първанов. Тя щеше да се превърне в поредната скучна говорилня и медиен фарс, ако не бяха въпросите от чорлавия програмен директор на Канал 3. Другите, строени по столовете ресорни журналисти, така и нямаше да посмеят да попитат нищо неудобно.
Същата е ситуацията и в спорта, не само във футбола. Преобладаващата телевизионна журналистика е беззъба, скучна, сервилна, казионна.
Защо се получава така? “Интереси. Било икономически интереси, било запалянковски интереси. В някои случаи може да има и страх, защото доскоро нямаше нищо по-лесно от това да бъде пребит, убит или смазан във всякакъв смисъл един журналист. Това обаче е на трето, четвърто или пето място като причина. Основното са парите и икономическата зависимост - рекламата, рекламните бюджети. Тъй че властта, тази симбиоза между власт и медии, в някои случаи води до много гадни неща, но това е положението”, обяснява Сашо Диков.
В крайна сметка, изборът е изцяло наш. От едната страна е лъскавата картинка на официалните телевизии, а от другата – бледият образ на Канал 3 и неговата емблематична мизерия. А колко хубаво щеше да бъде, ако имахме хем непримирима журналистика, хем добра опаковка. Но, както обичаше да казва един футболен президент – ще продължаваме да мечтаем.
Автор: Георги Неделчев
