Представете си свят, в който по-възрастните се отнасят към младите хора така, че те неизменно са мотивирани, ентусиазирани и готови да съдействат – а не безразлични, гневни, тревожни и претоварени.
Невроучени откриват, че на около десетгодишна възраст мозъкът на детето не само започва да търси социално възнаграждаващи преживявания като гордост, възхищение и уважение, но и става изключително чувствителен към социално отхвърлящи преживявания – например унижение или пренебрегване. Пряко следствие на това е, че младите търсят скрити намеци във всичко, което казваме, за да разберат дали проявяваме неуважение, или се отнасяме с разбиране и внимание. Тази чувствителност продължава до средата на двайсетте години.
Това е само един от фактите, за които става дума в книгата. Именно разбирането им отличава правилния от погрешния подход към младежите и води до ефективни модели на комуникация.
Правилен подход би било например да възприемем „нагласата на наставника“ – стил на общуване, съобразен с потребностите на младите хора. Всеки може да провери колко наистина тя е полезна, като следва няколко изключително резултатни и лесни за усвояване практики: приемане на гледната точка на младите хора (вместо директно отхвърляне), задаване на въпроси (вместо наставления), споделяне на нашите убеждения и цели (вместо очакване, че мислите ни ще бъдат разчетени правилно) и високи изисквания (а не прекомерно обгрижване).
Книгата на д-р Йегър недвусмислено сочи, че този подход намалява широк спектър от поведенчески проблеми: затруднения в училище, нездравословно хранене, стрес, липса на цел, отклонения в психичното здраве и др.
Д-р Дейвид Йегър е професор по психология в Тексаския университет в Остин и съосновател на Института по поведенчески науки и политики. Най-известен е с изследванията си, проведени съвместно с Карол Дуек, Анджела Дъкуърт и Грег Уолтън, върху кратки, но въздействащи интервенции, които влияят върху поведението на юношите, като мотивация, ангажираност, здравословно хранене, хулиганство, стрес, психично здраве и други. Бил е консултант на „Гугъл“, „Майкрософт“, „Дисни“ и Световната банка, както и на Белия дом и правителствата на Калифорния, Тексас и Норвегия. Неговите изследвания са представяни в сп. „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Ню Йорк Таймс“, „Сайънтифик Американ“, Си Ен Ен, „Фокс Нюз“, „Гардиън“, „Атлантик“ и други. Йегър е единственият учен в областта на развитието, който е печелил и трите най-престижни награди за ранни кариерни приноси към областта на развитието в психологията, както и единственият, получил отличия за „най-добра научна статия“ в четири различни области: поведенчески науки, социална психология, психология на развитието и образование. Класацията на платформата Web of Science поставя Йегър сред 0,1% от най-влиятелните психолози в света за последното десетилетие. Преди да се посвети на научна кариера е преподавал в средно училище и е бил треньор по баскетбол. Придобива докторска и магистърска степен в Станфордския университет, а бакалавърска и магистърска по педагогика в Университета на Нотр Дам. Живее в Остин, Тексас заедно със съпругата си и четирите им деца.
***
Социалният статус и уважението за младия човек са същото, което са за бебето храната и водата
Може да ви се струва, че най-добрият начин за справяне с десетгодишни няма нищо общо с най-добрия начин за справяне с двайсет и пет годишни. На десет години при децата обикновено не се появяват външни признаци на пубертета; на двайсет и пет е възможно вече да са прекарали седем години във въоръжените сили. Но външният вид може да лъже. Всъщност във възрастовия диапазон от десет до двайсет и пет години има скрити невробиологични и мотивационни сходства.
Десетгодишната възраст се отнася до началото на пубертетното съзряване, което е биологично напомняне за настъпването на зрелостта. Пубертетът поставя начало на поредица от промени в хормоните, мозъка, тялото и социалния живот, като всички те имат за цел да създадат възрастни, които могат да допринесат за оцеляването на групата. Невроучените знаят, че тази поредица от промени продължава да оказва значително влияние до средата на двайсетте години. Свързващата архитектура на мозъка на двайсет и четири или двайсет и пет годишния човек все още се влияе от заобикалящата го среда. Това не означава, че двайсет и няколко годишният мозък е непоправимо незрял. Означава, че все още се приспособява и не е закостенял в своите навици. В това има смисъл, ако се замислим, че в момента световната икономика, която повече от всякога разчита на техническата подготовка, е причината преходът към стабилна кариера да настъпва на все по-късен етап от живота на възрастния – по-късно в сравнение с всички предходни поколения на човечеството. Мозъкът на младежите продължава да се приспособява към заобикалящата го среда, понеже това подпомага оцеляването им (и оцеляването на обществото). Оттук и мозъкът и мотивацията на младите хора на възраст от десет до двайсет и пет години имат доста повече общи черти, отколкото повечето хора осъзнават. Това е добра новина, защото можем да извлечем поука от разнообразни ситуации, да научим основни принципи и да ги приложим на практика, за да накараме отношенията ни със следващото поколение да вървят по-гладко – и едновременно с това да улесним живота си.
Коя е значимата промяна при десетгодишните, която продължава да развива мотивацията им поне до средата на двайсетте им години? Това е мотивацията да изпитват усещане за статус и уважение. Доказано от невроучени е, че по време на пубертета мозъкът става чувствителен по отношение на статус и уважение. Той има нужда от социално удовлетворяващи преживявания – понякога още преди да са се появили всички основни признаци на пубертета по останалите части на тялото. Началото на пубертета – гонадархе, – което води към полова зрялост и регулира хормоните тестостерон и естрадиол, оказва значително влияние върху областите на мозъка, свързани със стремежа към възнаграждение и удовлетворение (например областта, наречена нуклеус акумбенс, която е богата на неврони с допаминови рецептори). Това кара мозъка ни да копнее за изживявания като гордост, възхищение и уважение, както и да избягва социално болезнени преживявания като унижение или срам. От началото на пубертета до момента, в който поемем ролята на възрастни в обществото, ние развиваме стремеж към по-дълбоки и значими усещания за това да бъдем уважавани – или така наречения от културните антрополози заслужен престиж.
При всяко взаимодействие на младежите с влиятелни личности в общественото пространство – ръководители, родители, учители или треньори – статусът и уважението излизат на преден план. Понеже младежите са чувствителни по отношение на различия в социалния статус, те едва доловимо разчитат подтекста на всяка изречена дума от говорещия, като се опитват да интерпретират скрития им подтекст, за да разберат дали ги обиждаме, или ги уважаваме. Това създава повсеместно разминаване между онова, което възрастният е възнамерявал да изрази и онова, което младият човек е разбрал от думите му. Младите хора получават критична обратна връзка, която идва от добронамерени източници, но за тях тя значи ти не си достатъчно добър и гледам на теб като недостоен. Ние имаме предвид едно, те разбират друго и се борим с това погрешно тълкуване, като захранваме една от най-честите форми на конфликти между поколенията.
Тази хипотеза за статуса и уважението, която предложих за пръв път с моите сътрудници Рон Дал и Карол Дуек в средата на първото десетилетие на XXI в., противоречеше на популярното в обществото възприятие на юношеството като неминуемо разочароващ етап от развитието. Нашата хипотеза приема, че юношите просто имат различни нужди, които не са удовлетворени. В крайна сметка не твърдим, че периодът на ранното детство е непременно лоша възраст, защото бебетата плачат и са неспокойни. Напротив, разбираме, че организмът им има определени потребности от сън и храна, които трябват да бъдат удовлетворени, за да може да расте и да се развива. Установяваме, че бебето е гладно или уморено и след това го храним или приспиваме. Социалният статус и уважението за младия човек са същото, което са за бебето храната и водата – основни нужди, които, когато са задоволени, могат да отключат по-силна мотивация и по-добро поведение. Удовлетворяването на нуждите на младежите предотвратява най-лошите поведения на децата в днешно време, които изкарват възрастните извън релси. Като се съобразяваме с тези нужди и наблягаме на тях, ние като родители, учители, ръководители или треньори, които подкрепят младежите, ще имаме възможност да прекарваме повече време, гордеейки се с постиженията им, уверени, че те стават способни членове на обществото, и по-малко, скубейки косите си.
Книгата „Науката за мотивиране на млади хора: от 10 до 25“, от д-р Дейвид Йегър, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад."
