Преди години нашумя една сърцераздирателна история – за българска майка, омъжена в чужбина, на която са отнели двете деца.
Цветелина Оланд се омъжва в Норвегия, раждат ѝ се две деца – момче и момиче. Докато децата са още съвсем малки, в предучилищна възраст, бракът се пропуква и започва тежък развод. Бащата се държи лошо и нарочно подава сигнал до норвежката „Закрила на детето“. Оттам започват чести проверки. Обяснението на институцията не е, че майката малтретира или пренебрегва децата, а че е „прекалено любезна“ – поведение, което според тях можело да прикрива нещо друго... Един ден те просто идват и ги отнемат от майка им – разделят ги в две различни приемни семейства, на стотици километри едно от друго. Започват съдебни дела, адвокати, психологически експертизи и отчаяна майчина борба, и отникъде светлина не проблясва. Накрая децата се връщат, но вече е минала почти една година – време, което нито майката, нито децата ще си върнат.
Тази история не е уникална, вероятно има много други подобни случаи, но със сигурност е развълнувала много хора, не само в България. Добре познатият ни Къци Вапцаров, толкова се трогна от нея, че влезе в ролята на режисьор и направи филма „Добри Родители“.
Аз съм със Селина, вече порасналата дъщеря на Цветелина и ще си поговорим за онези, мъчителни за тях, времена.
Славчо Панов:
Здравей, Селина! Разкажи ми за този труден момент от твоя живот, в който те отведоха от майка ти. Какво точно се случи, как се почувства ти?
Селина:
Бях на 6-7, когато майка ми и баща ми се разделиха. За мен това беше облекчение – виждах колко нещастна е тя и дори я подтиквах да го направи. Никога не съм усещала баща си като истински родител – той не се грижеше за нас, не ни водеше на училище, не играеше с нас. Цялата грижа падаше върху майка – тя готвеше, работеше, прекарваше всяка свободна минута с мен и брат ми. След развода нае къща под наем и тримата заживяхме самостоятелно – тя, аз и Андреас.
Новото училище не ми хареса, плаках често, баща ми отказваше да ме разбере и само повтаряше, че си измислям. Тогава майка ми ме премести в католическо училище – там за първи път се почувствах добре от много време насам.
Започна и тормозът от страна на баща ни – питаше защо не искаме да живеем с него, говореше лошо за майка ми, за България, за всичко българско. Явно не му хареса, че му се противопоставяхме, и подаде сигнал до норвежката „Закрила на детето“. Започнаха чести визити без предупреждение – първо веднъж седмично, после почти всеки ден. Питаха странни неща, търсеха проблеми там, където нямаше.
...Мисля, че беше 25 април. Прибрах се от училище, хапнах нещо и чух, че се чука на вратата. Извиках майка ми да отвори. Точно по това време баба ми и дядо ми ни бяха на гости. Това беше изключително труден за мен момент. Вратата се изпълни с хора от „Закрила на детето“ и полицаи. Знаех, че ще се случи нещо много лошо!
Казаха ни да отидем в стаята си с брат ми, после ни върнаха и тримата, с майка ми седнахме на дивана, обградени от униформени. Обявиха, че отиваме в „друго семейство“ – може би за седмица-две. Бях на 11, светът ми се срути.
Дори не знаех, че е възможно едно дете да живее в друго семейство, а не в собственото си... Имали сме и трудности, но като цяло живеехме един щастлив детски живот. Докато не се случи това....
Казаха ни да си вземем дрехи и най-необходимите вещи и да тръгваме. Аз заплаках и се заинатих. Държах се здраво за майка ми и не исках да я пускам. Виждах, че майка ми също искаше да плаче, но те са ѝ били забранили и са ѝ казали, че ако плаче, това ще стресира децата (тоест нас) и ще ѝ впишат черни точки в поведението ѝ като майка. Не искам и да си представям тя какво е преживяла....
Беше като сюреалистично, дърпаха ни, насилваха ни, за да ни разделят и накрая го направиха....
Най-лошото нещо, когато се връщам мислено към тези моменти, е, че тогава видях за последно дядо. Той се поболя от всичко това и почина. Повече никога не го видях...
Качиха ни в два отделни автомобила и тогава разбрах, че ще живеем на отделни места, в различни градове. Докато пътувахме към приемното ми семейство на няколко пъти си мислех, че искам да скоча в движение и да се убия...
От тогава имам поставена диагноза посттравматично стресово разстройство. Все още ходя на психолог, тези събития явно ми влияят и до ден днешен. Дори не мога да спя добре през нощта.
С.П:
Какво мислиш за приемното ти семейство – що за хора бяха?
Селина:
Не бяха лоши хора – стараеха се, опитваха се да ме зарадват. Дори мисля някой ден да ги посетя. Проблемът бях аз – бях объркана, ядосана, не исках да ям, да уча, да говоря.
Дни наред не хапвах абсолютно нищо. Имах много въпроси, опитвах се да си дам някакво обяснение за всичко това, но никой не предлагаше отговори. Единственото, което ми казаха беше, че майка ми е искала да ни отведе в България и там да живеем. Истината е, че тя не е имала въобще такива намерения, ние се бяхме устроили добре в Норвегия и майка ми никога нямаше да ни отдели от нашата среда.
С.П:
Кога за първи път видя майка ти, след като те отделиха от нея?
Селина:
Охх, не помня, може би след един месец.
С.П:
Тя какво ти каза, какво ти обясни?
Селина:
Тя не можеше въобще да говори, защото на нашата среща присъстваха и хора от „Закрила на детето“ и я бяха инструктирали относно това, какво може да ми каже и какво да говори с мен. Разбира се, тези неща ги научих доста след това...
Питах я, какво става, но ясно видях, че тя явно няма да може да ми каже нещата, които искаше. Щеше ми се на български да си говорим, но ни бяха дали ясни инструкции, че искат да чуват и разбират всяка една дума, която си казваме.
Бяха ми взели телефона. Нямах връзка с никого. По цял ден си стоях в стаята и понякога слушах радио, имах само едно радио там.
С.П:
Кога разбра, че много хора в България знаят за вашата история и я съпреживяват заедно с вас?
Селина:
Когато бях в приемното семейство и веднъж се чух с баща ми, той се възмущаваше, че българите правели протести и искали Цветелина да си получи децата. Баща ми беше силно възмутен, наричаше българите цигани. Тогава ми стана любопитно, какво всъщност се случва...
Сетих се, че в училището ми има компютри с интернет и потърсих в Гугъл имената на майка ми. Тогава разбрах, че не сме сами. По сайтовете пишеше за нашата история, имаше и фейсбук групи, хората наистина се вълнуваха и ни подкрепяха. Това беше едно от малкото неща, които ме поддържаха и ми даваха сили, защото имаше много мрачни моменти, в които мислех, че повече никога няма да видя семейството си...
С.П:
Ти все пак как си обясняваше всичко това, имаше ли някакви отговори, защо се случва?
Селина:
От „Закрила на детето“ искаха аз да се виждам и с баща ми, но аз не исках. Аз знаех, че баща ми е направил някаква поразия и заради него сме в това положение. Би направил всичко по силите си, за да опонира на майка ми и да я види, че тя страда.
Често си мисля, че аз съм виновна за това, което ни се случи. Известно време, преди да ни вземат от „Закрила на детето“ бяхме ходили с майка ми до българското посолство в Осло, заради някакви документи. Аз се снимах пред посолството и го постнах във фейсбук. Най-вероятно баща ми си е направил грешни изводи от тази снимка.
С.П:
В никакъв случай не си виновна ти, дори не си го и помисляй! Сега вече виновниците са ясни, но ти нямаш никаква връзка с това. Нека да си поговорим за нещо малко по-хубаво и забавно. Ти си момиче на две държави – наполовина българка и наполовина норвежка. До колкото разбрах, нашите обичаи и култури са много различни. Какво мислиш за всичко това?
Селина:
Първо, искам да кажа, че в България се чувствам по-добре. Още от съвсем малка ми харесва и имам много хубави спомени. В Норвегия хората са много студени. Освен това са трудни за комуникация и някакви отношения. В България има повече живот и атмосфера. Хората са добронамерени и се стичат да помагат, когато някой има нужда. Докато в Норвегия никой няма да ти подаде ръка за нищо. Аз така чувствам нещата.
Имам чувството, че норвежката култура е потънала в голяма еволюционна дупка.
С.П:
Има ли нещо, което е много характерно и интересно за Норвегия, или за норвежците?
Селина:
Да, ако седнеш до някой в градския транспорт, този някой ще те гледа лошо и с неприязън. Все едно си направил нещо много странно и нехарактерно. Не е хубаво да сядаш до човек в транспорта. Останала съм с впечатлението, че една голяма част от норвежците са антропофоби.
С.П:
Какво се случва с теб и около теб през последните години?
Селина:
Миналата година бях в Испания, там учех в колеж. Това ми беше последната година като гимназистка. Изучавах история, философия, но най ме вълнува психологията. Наблягам сериозно на нея, защото ми помага да разбера нещата от детството ми, помага ми да забравя, да простя и да разбера как работи мозъка относно тези неща. Вече виждам миналото по малко по-различен начин.
Много ми хареса в Испания, има много сходства с България. Топло е, има море, знаеш, всички хубави неща, които правят впечатление на един млад човек. Там се запознах с много българи и изградихме трайни отношения.
С.П:
Какви са твоите бъдещи планове?
Селина:
Много искам да уча психология и да стана психолог. Може да помагам на деца, които са преживели тежки травми, също като мен. А може би ще стана психолог в „Закрила на детето“ и ще помагам на тази организация да расте и да взема по-правилни решения.
Препоръчаха ми да си взема една година почивка, преди да кандидатствам. Заради диагнозата, която имам, не мога да се концентрирам лесно, забравям, разсейвам се бързо, получавам проблясъци, настроението ми се променя рязко... Но въпреки това, учителите ми бяха много добри и с много разбиране се отнасяха към моите нужди. Сега активно работя върху себе си, с психолог, за да съм готова да се гмурна в живота и в ученията, които ме очакват.
С.П:
Какво мислиш за филма на Къци Вапцаров „Добри Родители“, който е направен по вашата история? Ние с теб го гледахме заедно на предпремиерата, а ти си го гледала и след това пак.
Селина:
Много ми хареса! Първият път, когато го гледах, бях скептична, защото Къци казва, че филма е 80% по нашата история, но това според мен не е напълно вярно. Ще се съглася, че 80% са нашите чувства, но не и нещата, които се случват. Разбирам, че има режисура и решения, които да направят една история по-гледаема. Но, вторият път, когато го гледах, силно ме докосна, направо ме разтърси. И дори се замислих за края на филма и как прошката може да ти отвори неподозирани врати... Едно от най-важните неща е прошката и то не заради другите, а за себе си!
Селина и младата актриса Леара, която я играе във филма
