Носи се слух, че през последните 20 години артистът-познат-в-миналото-като-Prince-и-отново-познаван-като-Prince е поръчал поне два документални филма за своя живот и кариера на едни от най-големите холивудски компании. Всяка една от продукциите е заснета и завършена - при това с немалки бюджети.
Носи се слух, че през последните 20 години артистът-познат-в-миналото-като-Prince-и-отново-познаван-като-Prince е поръчал поне два документални филма за своя живот и кариера на едни от най-големите холивудски компании. Всяка една от продукциите е заснета и завършена - при това с немалки бюджети. След това е предадена на Prince за неговия личен архив - нещо като домашно видео, правено от най-добрите кинаджии в света. Независимо дали е вярно, или не, това със сигурност не е в контраст с нещата, което знаем за Prince, а именно: много малко. Все още той си остава, в голяма степен, мистериозна и енигматична фигура в музиката. Така че, дори без да се замисляме за малкото неща, които знаем (той е луд, харесва лилав дъжд, нисък е на ръст и т.н.), слушаме музиката му и разбираме, че е велик.
Нека сревним Prince с други "икони" на популярната музика като Мадона или Риана, например. Не знаем ли прекалено много за тях? И не е ли вярно, че е почти невъзможно да чуем музиката им, без да бъдем засипвани с информация за техния личен живот: скандали, бракове, разводи, съдебни процеси и други „любопитни факти”? Като че ли сме се пренесли от облаците на музиката в блатото на риалитито. А кога всъщност добрата музика е имала нещо общо с риалитито?
Мисля си за мистерията и аурата около Led Zeppelin и Дейвид Боуи през 70-те и се чудя дали това не са едни от факторите, допринасящи за силата на тяхната музика. Като тийнейджър започнах да си купувам плочи (на черния БГ пазар) през 80-те и единственият начин да науча нещо повече за музиката и музикантите беше от написаното на обложката - или пък от някое, случайно попаднало ми, западно музикално списание. Тези малки парчета информация само увеличаваха моето чувство на благоговение. Джими Пейдж е продал душата си на дявола, а Дейвид Боуи е бисексуално извънземно същество - звучеше ми смислено и логично.
В контраст на това, днес сме само на няколко кликвания разстояние от най-интимните подробности от живота на повечето поп и рок звезди. Можем да гледаме уебкамове на живо от студиото, където записват новите си песни, или пък да четем блогове, в които те самите дискутират личните си и професионални проблеми. Великите музиканти се превръщат в хора като всички останали. Дали така нещата не са по-честни е друг въпрос. Но със сигурност стават по-обикновени. А никой не иска да вярва в обикновеното. Аз вярвам, че музиката, която обичам, се създава от супер-човеци. Когато не пътуват из космоса, не се излежават край басейна в компанията на красиви жени, или не се заиграват с познати и непознати религии, те прекарват времето си в създаване на музика, улавяща човешките емоции по начин, който само боговете умеят. Те не са (а и не могат да бъдат) треперещите за битовото си съществуване хора.
Телевизионни шоу програми за „млади таланти” може и да се опитват (по карнавален начин) да ни "вкарат в кухнята" на процеса по създаването на една музикална звезда и да накарат хората да мислят, че всичко е само един щедро гримиран и натрапливо пиариран (нова дума) фарс. Но аз не вярвам в това. Със сигурност не искам да го вярвам - също както не искам да знам как илюзионистът прави своите трикове, защото тогава всичко става банално и магията изчезва като цигарен дим във вятъра. Затова, когато слушам класическите албуми на Black Sabbath, все още се опитвам да си представя Ози като бог, съюзил се със сатаната, а не като треморния палячо от риалитито The Osbournes по MTV.
