Кървавият XI век е векът на краха на Византийската империя, започнал от падането на България под византийско робство по времето на Василий II Българоубиец, и на династията Комнини, дала поредица от ярки императори и безсмъртните исторически сведения, оставени от Ана Комнина.
Част от съдбовните събития, описани в превъзходния стил и белязани от дълбоките познания на акад. Фьодор Успенски в предпоследния IV том на неговата „История на Византийската империя“, са: появата на авантюриста Робер Гискар и действията на продължителите на неговия род; фаталния сблъсък между Римската и Византийската църква и безплодните опити за църковно обединение; борбата за надмощие между Изтока и Запада; първите стъпки за създаването на сръбската държавност; важната роля на Унгария през тези два исторически периода; установяването и агресивното нашествие на тюрко-татарския елемент край границите на Византия и утвърждаването на селджукските турци над всички останали мюсюлмански племена и владения преди турското завоевание; четирите Кръстоносни похода, завършили с превземането на Константинопол; началото на освободителното движение, започнато от братята Петър и Асен и довело до създаването на Втората българска държава; кратката хроника на единствения български император Калоян.
Това са времена, пропити с кръв и смърт, с дворцови интриги и преврати, с династични бракове и с пълния упадък на нравите на духовенството и влиянието на Църквата. Трудовете на Успенски далеч надхвърлят границите на чисто научно изследване – те потапят в спиращия дъха разказ на онези често премълчавани съдбини на народите и държавите, без които днешният ден би останал неясен завинаги.
Началото на разпада
(откъс)
С насилствената смърт на последния от царете Комнини започва период на загуби във външен план и вътрешни сътресения, период на упадък и унищожаване на империята. Всъщност изминават едва 20 години от възкачването на престола на Исак Ангел до латинското завладяване и прочутия акт на разпределянето на частите на Византийската империя между завоевателите и разбира се, не е уместно да се смята, че цялата отговорност за невиждания в историята провал на цялостната сложна система, която е реализирана чрез византийската политическа и административна уредба, е на царете от династията Ангел. Въпреки това споменатият краткотраен период представя изобилие от факти, които свидетелстват, от една страна, за разпуснатостта и деградацията на висшите класи на византийското общество, а от друга, за загубата на центростремителна сила в идеята за самата империя и за преобладаването на такива желания, благодарение на които покрайнините са откъснати от центъра, че в този случай на историка му предстои една много важна задача – да даде разумно обяснение на световноисторическите проблеми, свързани с краха на царствата и народите. Още повече, отколкото в предишните части, тук намираме за необходимо да пожертваме биографичните данни за царете и административните длъжностни лица и да се спрем най-вече на фактите, които тъй или иначе подготвят почти неизбежната катастрофа.
По-горе казахме, че по-просветените интелектуалци си дават сметка за тогавашния развой на нещата. Така например в историята на Никита Акомитат намираме трезво и незаслепено от пристрастие виждане за съвременната му управленска система. Цялата история след Мануил е непрекъснато и неудържимо падение на могъществото на империята. Началото на разпада се корени в това, че византийските велможи се стремят към независимост в провинциите и разчитат на съюзи с враждебно настроените съседи, насъсквайки ги срещу отечеството си. Сривът на патриотизма и издребняването на характерите се обяснява с това, че царете се отнасят подозрително към всички изпъкващи с душевните и физическите си предимства хора и се стараят да ги отстранят от пътя си. Избивайки най-добрите личности, те си създават среда, в която могат безпрепятствено да безобразничат. След като получават властта, губят здравия си разум и забравят какви са били преди известно време. Тъй като обичат безделието и разкоша, прахосват държавната хазна за частни нужди, а провинциите поверяват на роднини, които също се грижат единствено за собственото си забогатяване. И особено Исак и Алексий Ангел с постъпките си окончателно съсипват имперските дела. Алексий излъгва очакванията на гърците, както и брат му Исак. Обявявайки, че държавните длъжности повече няма да бъдат обект на покупко-продажба, не спазва обещанието си, тъй като царските роднини, свикнали с кражбата на държавна собственост, не допускат до царя никого, преди да получат рушвет, в резултат на което продажбата на постове става всеобщо явление.
Не само плебеите, търговците, сарафите и продавачите на одежди получава почетни отличия срещу пари, но и скитите и сирийците се сдобиват с рангове срещу рушвети.
Ето как изглежда личният живот на Исак. Той обича разкоша и богатата трапеза, облича се с пищни дрехи, всеки ден взема вана и се разтрива с благовонно масло. Заобикаля се с шутове, мимове и скитници и с удоволствие слуша техните разкази и песни; отдава се на вино и жени.
Веднъж по време на обяд казва: подайте ми солта. Тогава въз основа на съзвучието на думите αλας – сол, и αλλα – други, любимият му шут прави просташки каламбур, като предлага на господаря първо да опита присъстващите на обяда, а сетне да иска други. Той кощунства и оскърбява светостта, като използва на масата си свещени съдове, сваля обковите от кръстовете и книгите и прави от тях ланци и украшения за дрехите си. Когато му правят забележка, че това не подхожда на император, той се гневи, нарича тези хора глупаци и твърди, че при Бога и царя всичко е общо. Изработва фалшива монета и я пуска като истинска, увеличава данъците и разточително харчи хазната; продава длъжности като зеленчуци на пазара. Няколко примера за обърканата управленска система описват времето на Алексий Ангел. Някой си И. Лагос, след като става началник на държавната тъмница, извлича приходи от длъжността си по следния начин. Тъй като не смята за достатъчно да си присвоява милостинята, събирана за затворниците, той започва да освобождава най-ловките крадци с цел да му дават онова, което заграбват, като се задоволяват със съвсем малка част, която Лагос благоволи да им отстъпи. Започват смели грабежи и кражби. Макар в града да се знае кой е виновен и къде се намира, трудно е да се доберат до началника на тъмницата. Оплакванията пред царя не постигат целта. Накрая се събира тълпа и се приближава до затвора с намерението да залови Лагос. Самият Лагос бяга, затворниците са пуснати от тъмницата и избухва мощен бунт срещу императора. Едва тогава метежът е прекратен с въоръжена сила. Както са лоши управници и в други отношения, освен това царете Ангел са изключително алчни и користолюбиви. Средствата, които прахосват за разкош и гиздене и най-вече за жени, винаги не им достигат. Нарушавайки често мирните договори, те причиняват вреда на съюзниците си венецианци. Докато латинските кръстоносци се приближават към Константинопол, там дървеният материал за кораби се разпродава на частни лица, а адмиралът на флота Стрифн пуска за продажба платната и въжетата, пироните и котвите и профуква дългите плавателни съдове, които все още са останали във флота. Всички примери, посочени от съвременния им писател, показват, че във висшето общество духът на патриотизма е погаснал и понятието за чест и достойнство се е изпразнило от съдържание. Пълното безразличие към общественото благо и преследването на личното щастие, разбирано в тесния смисъл на лично удоволствие, са отличителен белег на дейци от разглеждания период.
Книгата „История на Византийската империя. Период VI. Комнините (1057–1185). Период VII. Разпадане на империята (1185–1204)“, от Ф. И. Успенски, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад.
