Превод от английски: Георги Парпулов
В бурните последни десетилетия на XVI век Япония изпада в хаос, докато шогунатът се разпада, а съперничещите си военачалници се борят за надмощие. Монаси-воини блокират пътя към столицата; разрушени са замъци, села – ограбени и опожарени.
Сред това опустошение трима мъже мечтаят за обединението на страната: от една страна, харизматичният, но брутален Ода Нобунага, чиято безмилостна амбиция смазва всичко по пътя му. Негова противоположност е студеният Токугава Иеясу – мъдър в съветите, смел в битка и зрял в очите на връстниците си. Но ключовата фигура е Тойотоми Хидейоши, който от слуга ще стане тайко – абсолютен владетел на Япония от името на императора.
Когато Нобунага, практически неизвестен, унищожава армия, десет пъти по-голяма от неговата собствена, той се съюзява с Иеясу, чиято провинция е слаба, но чиято хитрост и лоялност го правят безценен. Именно импулсивният и напълно безстрашен Хидейоши е неочакваният спасител на тази опустошена земя, като я покорява само с голи ръце и ум. Съмняващите се стават негови верни слуги, съперниците – верни приятели, враговете – съюзници…
Йошикава Ейджи, автор на световноизвестния роман „Мусаши“, в „Тайко“ разказва много истории: за яростта на Нобунага и фаталната арогантност на Йошимото; за жалкото падение на рода Такеда; как презреният Мицухиде предава господаря си; как смятани за непревземаеми укрепления падат, а защитниците им загиват славно. Най-вече обаче „Тайко“ е историята за това как един човек преобразява страната си чрез силна воля и дълбока човечност.
Изпълнен със сцени на градеж и насилие, предателство и саможертва, нежност и диващина, „Тайко“ съчетава панорамния спектакъл на епос на Куросава с ярко пресъздаване на стара Япония.
Йошикава Хидецугу (1892–1962) е японски автор на исторически романи и разкази. Известен е основно под псевдонима Йошикава Ейджи. През 1935 г. започва да публикува във в-к „Асахи“ романа „Мусаши“, с главен герой легендарния майстор на меча Миямото Мусаши (1584 – 1645). С него получава признание като емблематичен автор в жанра на историческия роман. При избухването на войната между Япония и Китай през 1937 г. в-к „Асахи“ го изпраща на бойното поле като специален кореспондент. Сред най-известните му произведения са „Мусаши“ и „Тайко“, както и адаптации на класиките „Повест за рода Тайра“ и „Трицарствие“ („Романс за Трите царства“), преразказани в изискан стил на достъпен съвременен изказ. Писателят е повлиян от големите класики на японската и китайската литература. През 1960 г. е удостоен с Ордена на културата на Япония – най-високото отличие за писателите.
Откъс
В средата на XVI век, когато шогунатът на рода Ашикага се разпада, Япония се превръща в огромно бойно поле. Военните предводители си съперничат в борбата за власт, а сред тях, като пресичащи нощното небе комети, се открояват три големи личности. Тези трима, в еднаква степен устремени да завладеят и обединят Япония, са удивително различни по характер: Нобунага – припрян, решителен и жесток; Хидейоши – потаен, прикрит и трудно разгадаем; Иеясу – спокоен, търпелив и пресметлив. Техните противоположни възгледи за живота са били увековечени от японците в един стих, познат на всеки ученик:
А ако птицата не поиска да пее?
Нобунага отвърна: „Убийте я!“
Хидейоши отвърна: „Накарайте я да поиска.“
Иеясу отвърна: „Почакайте.“
Тази книга, озаглавена „Тайко“ (титлата, с която Хидейоши все още е известен в Япония), разказва историята на човека, който накарал птицата да поиска да пее.
***
Яемон всяваше страх повече от всички други бащи. Хийоши веднага му се подчини. Той седна изпънат и вдигна очи към баща си.
Киношита Яемон седеше пред огнището. Зад гърба му стоеше патерицата, на която се подпираше, за да ходи. Без нея не можеше да стигне никъде, дори до клозета. До лакътя му бе дървената кутия за предене на коноп, която при добро желание използваше. Макар и сакат, можеше да припечели малко пари в повече за семейството.
– Хийоши.
– Да, господине?
– Недей да ядосваш майка си.
– Добре.
– И не се карай със сестра си. Помисли си как изглеждаш отстрани. Как трябва да се държи един мъж и как да се отнася към жените, които имат нужда да бъдат защитавани?
– Ами, аз... аз не исках...
– Млък! И аз имам уши. Знам къде си и какви ги вършиш, макар никога да не излизам от тази стая.
Хийоши потрепери. Той вярваше на думите на баща си.
Въпреки всичко, Яемон не можеше да потисне своята привързаност към единствения си син. Никога не би могъл да си върне ръката и крака, но вярваше, че чрез това дете кръвта му ще продължи да тече още сто години. Отново погледна Хийоши и настроението му се промени. Бащата би трябвало най-добре да може да съди за сина си, но дори и в мигове на най-голям оптимизъм Яемон не виждаше как този сополив малък немирник с чудат вид би се издигнал по-горе от родителите си и би измил срама от тяхното име. И все пак, Хийоши беше неговият единствен син и Яемон му възлагаше почти неосъществими надежди.
– Сабята е в килера. Искаш ли я, Хийоши?
– Ами... – и Хийоши поклати глава.
– Не я ли искаш?
– Искам я, но...
– Защо тогава не го кажеш?
– Мама каза – в никакъв случай.
– Понеже жените ненавиждат саби. Почакай.
Той взе патерицата и с куцане влезе в другата стая. За разлика от тези на бедните селяни, къщата им имаше няколко на брой помещения. Някога в нея бяха живели роднини на майката на Хийоши. Яемон имаше малко роднини, но семейството на жена му се знаеше в околността.
Хийоши не чу очакваното мъмрене, но все пак усещаше неудобство. Яемон се върна с къса, увита в платно сабя. Не беше онази, която събираше ръжда в килера.
– Това е за тебе, Хийоши. Носи я, когато поискаш.
– Моя? Наистина ли?
– Но като се вземе предвид колко си малък, по-добре ще е да не я носиш пред други хора. Направиш ли го, ще ти се смеят. Побързай да пораснеш достатъчно, та да можеш да я носиш, без да ти се присмиват. Ще го направиш ли заради мен? Дядо ти е поръчал да направят тази сабя...
След малко Яемон продължи. Погледът му бе натежал и говореше бавно.
– Дядо ти беше земеделец. Когато се опита да се издигне в живота и да направи нещо от себе си, накара един майстор на саби да направи това тук за него. Ние, Киношита, сме имали някога запис на родословното си дърво, но той изгорял в един пожар. А много преди дядо ти да успее да постигне нещо, беше убит. Бурни времена бяха и много хора ги сполетя същата съдба.
В съседната стая гореше лампа, но на тях им светеше пламъкът от огнището. Докато слушаше баща си, Хийоши се вглеждаше в алените езици. Разбираше ли го синът му или не, Яемон усещаше, че не може да говори за такива неща пред жена си или дъщеря им.
– Ако още го имаше родословното дърво на Киношита, щях да мога да ти разкажа за твоите прадеди, но то е станало на пепел. Има обаче живо родословно дърво и то ти е било предадено. Ето го – и Яемон поглади сините вени на китката си.
Кръв.
На това искаше да го научи. Хийоши кимна, после стисна своята китка. И в неговото собствено тяло имаше такива кръвоносни съдове. Няма съмнение! Няма родословие, по-живо от това пред него.
– Не знам кои са предците ни преди времето на дядо ти, но съм сигурен, че някои от тях са били големи хора. Били са, предполагам, самураи или може би – учени. Кръвта на тези мъже продължава да тече и ти е била предадена от мене.
– Да – кимна отново Хийоши.
– Аз обаче не съм голям мъж. Свърших просто като сакат човек. Ето защо, Хийоши, ти трябва да станеш прочут!
– Татко – рече Хийоши с широко разтворени очи, – какъв трябва да стана, за да бъда прочут?
– Всичко може да постигне човек. Най-малкото, ако станеш един храбър воин и носиш този скъп спомен от дядо ти, ще мога да умра без съжаление.
Хийоши не каза нищо; видът му бе объркан. Неуверен в себе си, той избягваше втренчения поглед на бащата.
„Ами разбира се, та той е дете“, помисли си Яемон, като забеляза недостойната реакция на сина си. Може би всичко се корени в крайна сметка не в кръвта, а в средата. И мъка заля сърцето му.
Майката вече бе приготвила вечерята и мълчаливо чакаше в ъгъла съпругът ѝ да свърши да говори. Смяташе тъкмо обратното на него. Мисълта, че Яемон ще подтикне детето да стане самурай, ѝ бе омразна и тя мълчаливо се молеше за бъдещето на Хийоши. Толкова е неразумно да се говори така на едно дете! Искаше ѝ се да се намеси: „Хийоши, баща ти казва всичко това от огорчение. Ще сгрешиш, ако тръгнеш по същия път като него. И да си глупав, бъди си, но моля те, стани земеделец, дори да имаш само едно малко парче земя.“ А на глас каза:
– Хайде да ядем. Хийоши и Оцуми, елате малко по-близо до огнището.
Като започна от бащата, тя подаде на всеки клечки за хранене и паница.
Беше обичайното им ядене – рядка овесена чорба. При все това всеки път, щом го погледнеше, Яемон се усещаше още по-тъжен – беше баща, който не може да посрещне нуждите на жената и децата си. Хийоши и Оцуми с почервенели бузи и носове вдигнаха паниците и ометоха с наслада храната, без ни най-малко да я сметнат за бедняшка. За тях богатството се простираше дотук.
– Имаме онзи варен боб от грънчаря в Шинкава и сушени зеленчуци и сухи фъстъци в килера, така че Оцуми и Хийоши трябва добре да се нахранят – каза Онака с желанието да успокои съпруга си за благосъстоянието на семейството. Самата тя не хвана клечките, преди децата ѝ да са се наситили и баща им да е приключил с яденето. Легнаха си веднага след вечеря. Същото правеха почти във всяка друга къща. След залез-слънце в Накамура не светеха лампи.
С падането на мрака из полята и по пътищата можеше да се чуе шум от нозе, шум от близки сражения. Ронини, бежанци и вестоносци с тайни поръчения – всички те обичаха да пътуват през нощта.
Хийоши често сънуваше кошмари. Дали в мъртвилото на нощта чуваше или борбата за господство над тази земя се вселяваше в сънищата му? Тази нощ той срита лежащата до него на рогозката Оцуми и щом тя извика изненадано, кресна:
– Хачиман! Хачиман! Хачиман!
Скочи от рогозката и веднага отвори широко очи. После, макар и майка му да го успокои, дълго още остана полубуден и напрегнат.
– Има треска. Изгори малко прах от мокса на бузата му – посъветва я Яемон.
– Не трябваше да му показваш онази сабя и да му разказваш истории за прадедите – беше отговорът.
Книгата „Тайко“, от Йошикава Ейджи, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
