Писателят Калин Терзийски е починал на 55-годишна възраст. Тъжната новина съобщи брат му в социалните мрежи.
„Приятели, вчера, на 22.01 в 20 ч., почина моят брат Калин Терзийски. Една измъчена, но велика душа напусна мизерния ни свят. Тук беше тясно за него, дано небето го побере“ - написа Светослав Терзийски в своя профил във Фейсбук.
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в кв. "Подуене" в София, където е и израснал. Завършил е Националната природоматематическа гимназия (НПМГ) в София. По това време пише първите си стихотворения в сюрреалистичен стил „Стихове на тъмно“. След отбиване на двугодишна военна служба в Гранични войски през 1990 г. записва медицина във Висшия медицински институт – София, където завършва през 1996 г., след което специализира психиатрия до 2000 г. По това време работи и като дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра. В първите четири години след завършването си работи като психиатър във втората по големина психиатрия в България – Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и за списанията „SAX“, „Егоист“, „Клуб М“, „Ева“, „Едно“, „Night life“. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа. От 1996 до 2010 г. работи като сценарист в предаванията: „Квартал“, „Лица“, „Каналето“ (БНТ), „Досиетата Хъ“ (Дарик радио), „Шаш“, „Пълна лудница“.
Неочаквана е загубата на ексцентричния и понякога скандален писател, който работеше по последното си произведение - роман със заглавие "Родина". Ето един от неговите последни постове във Фейсбук (от 3 януари 2026 г.):
И ТАКА.
простете. но за какво ли се извинявам. обявих, че ще пиша роман-носталгия, роман за едно невиждано минало, което сънувам наяве, за кални улички в подуяне, за английски бомби, които изхвърлят бабички от подуяне на трийсет метра и ги полагат мъртви с взривната си вълна на покривите на съседите им, за къщата, в която съм се родил, но съм живял само месец два, която е била построена за една нощ и през покрива и брат ми, големият ми брат е виждал в своите най-мили детски години, когато виждаш всичко, да - той е виждал звездите - тези, които аз спрях да гледам, защото искам да гледам хората, а даже не и тях, искам да гледам течението на реката, наречена живот, зеленикаво сивата река, бавна като змия, която не отива никъде, просто се чуди какво да захване. това е песен, която пея за дядовците си, за бабите си, за техните предци, за историята на моята РОДИНА която са моите хора и моите мисли, моите нощни кошмари и еротичните ми сънища, българия е жената на мечтите ми, когато е пролетна и нежнорозова я желая и бих правил любов с нея, но тя не винаги е такава и всички знаем това. в по-голямата част от времето е сива и мръсна, като проститутка след като се прибере вкъщи, преди да влезе в банята. но искам прошка, защото - въпреки че знам добре - българите, както и всички хора - не обичат сарказма, не обичат остротата на езика и това някой да се надсмива на това, което те намират за свои нормални черти, а всъщност са ужасяващо смешни и гротескни техни недостатъци. аз не пиша, за да бъда харесван. всъщност - пиша само за да бъда харесван. но от себе си. и така страшно се надявам да има такива, които са като мен, и те да ме харесат! но да се правят компромиси не бива. писатели, които правят не компромиси, а направо се обливат в лигоча на угодничеството има достатъчно много. аз написахняколко саркастични и насмешливи неща и видях как се отлива от мен одобрението на хората. о, майната им на хората - бих си казал. но аз обичам наистина хората - по-специално - умните, интересните, пълните с остроумие, с чувство за хумор. и не мога да мина без тях. ще продължа да пиша романа си РОДИНА и то - именно за тези чудесни хора - великолепните мои хора. но...но и за другите. които имат, имат... наистина имат шанс, ако се отпуснат, ако позволят на духът на негова светлост ОСТРОУМИЕ влезе в тях. не всеки е умен. учил съм в най-елитната гимназия по нашите места - националната математическа. там беше пълно с невероятно умни, чак болестно умни деца. само част от тях обаче имаха и това свещено ОСТРОУМИЕ. да умееш да се смееш, когато е малко или даже много страшно. те го умееха.
е, това е моята родина. моите спомени, моите лични сърцевини, моите задсктомашни жлези и първи любови, моите първи косми по пубиса и брадата, моят брат, който ме научи да виждам света, моите приятели, които ако са живи - просто живеят- чудесни, както ги искам, моите пръсти, с които, бог да ги благослови, пиша това, което ме направи писател и ме спаси по този начин от смъртта. пиша романа РОДИНА за да покажа колко честен съм. лъжа винаги. не бих казал на грозна жена, че е грозна. бих и казал, че е забавна и интересна. не бих казал никога на умиращ че скоро ще умре. а съм бил лекар. но сега ще бъда честен. и ще ви разказвам. ще ви разказвам. о да.
„Приятели, вчера, на 22.01 в 20 ч., почина моят брат Калин Терзийски. Една измъчена, но велика душа напусна мизерния ни свят. Тук беше тясно за него, дано небето го побере“ - написа Светослав Терзийски в своя профил във Фейсбук.
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в кв. "Подуене" в София, където е и израснал. Завършил е Националната природоматематическа гимназия (НПМГ) в София. По това време пише първите си стихотворения в сюрреалистичен стил „Стихове на тъмно“. След отбиване на двугодишна военна служба в Гранични войски през 1990 г. записва медицина във Висшия медицински институт – София, където завършва през 1996 г., след което специализира психиатрия до 2000 г. По това време работи и като дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра. В първите четири години след завършването си работи като психиатър във втората по големина психиатрия в България – Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и за списанията „SAX“, „Егоист“, „Клуб М“, „Ева“, „Едно“, „Night life“. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа. От 1996 до 2010 г. работи като сценарист в предаванията: „Квартал“, „Лица“, „Каналето“ (БНТ), „Досиетата Хъ“ (Дарик радио), „Шаш“, „Пълна лудница“.
Неочаквана е загубата на ексцентричния и понякога скандален писател, който работеше по последното си произведение - роман със заглавие "Родина". Ето един от неговите последни постове във Фейсбук (от 3 януари 2026 г.):
И ТАКА.
простете. но за какво ли се извинявам. обявих, че ще пиша роман-носталгия, роман за едно невиждано минало, което сънувам наяве, за кални улички в подуяне, за английски бомби, които изхвърлят бабички от подуяне на трийсет метра и ги полагат мъртви с взривната си вълна на покривите на съседите им, за къщата, в която съм се родил, но съм живял само месец два, която е била построена за една нощ и през покрива и брат ми, големият ми брат е виждал в своите най-мили детски години, когато виждаш всичко, да - той е виждал звездите - тези, които аз спрях да гледам, защото искам да гледам хората, а даже не и тях, искам да гледам течението на реката, наречена живот, зеленикаво сивата река, бавна като змия, която не отива никъде, просто се чуди какво да захване. това е песен, която пея за дядовците си, за бабите си, за техните предци, за историята на моята РОДИНА която са моите хора и моите мисли, моите нощни кошмари и еротичните ми сънища, българия е жената на мечтите ми, когато е пролетна и нежнорозова я желая и бих правил любов с нея, но тя не винаги е такава и всички знаем това. в по-голямата част от времето е сива и мръсна, като проститутка след като се прибере вкъщи, преди да влезе в банята. но искам прошка, защото - въпреки че знам добре - българите, както и всички хора - не обичат сарказма, не обичат остротата на езика и това някой да се надсмива на това, което те намират за свои нормални черти, а всъщност са ужасяващо смешни и гротескни техни недостатъци. аз не пиша, за да бъда харесван. всъщност - пиша само за да бъда харесван. но от себе си. и така страшно се надявам да има такива, които са като мен, и те да ме харесат! но да се правят компромиси не бива. писатели, които правят не компромиси, а направо се обливат в лигоча на угодничеството има достатъчно много. аз написахняколко саркастични и насмешливи неща и видях как се отлива от мен одобрението на хората. о, майната им на хората - бих си казал. но аз обичам наистина хората - по-специално - умните, интересните, пълните с остроумие, с чувство за хумор. и не мога да мина без тях. ще продължа да пиша романа си РОДИНА и то - именно за тези чудесни хора - великолепните мои хора. но...но и за другите. които имат, имат... наистина имат шанс, ако се отпуснат, ако позволят на духът на негова светлост ОСТРОУМИЕ влезе в тях. не всеки е умен. учил съм в най-елитната гимназия по нашите места - националната математическа. там беше пълно с невероятно умни, чак болестно умни деца. само част от тях обаче имаха и това свещено ОСТРОУМИЕ. да умееш да се смееш, когато е малко или даже много страшно. те го умееха.
е, това е моята родина. моите спомени, моите лични сърцевини, моите задсктомашни жлези и първи любови, моите първи косми по пубиса и брадата, моят брат, който ме научи да виждам света, моите приятели, които ако са живи - просто живеят- чудесни, както ги искам, моите пръсти, с които, бог да ги благослови, пиша това, което ме направи писател и ме спаси по този начин от смъртта. пиша романа РОДИНА за да покажа колко честен съм. лъжа винаги. не бих казал на грозна жена, че е грозна. бих и казал, че е забавна и интересна. не бих казал никога на умиращ че скоро ще умре. а съм бил лекар. но сега ще бъда честен. и ще ви разказвам. ще ви разказвам. о да.
