Шокиращото продължение на „Ловец на мозъци“ (Mindhunter) – сега и хитов сериал на „Нетфликс“
В „Ловец на мозъци“ Дъглас разказва за своята блестяща – макар и ужасяваща – кариера в издирването на някои от най-ужасните престъпници в историята. В „Пътуване в мрака“ той прави прями, откровени, често безпардонни и директни профили на прословути серийни убийци, изнасилвачи и педофили, като не пропуска да изрази съпричастност към жертвите. Именно Дъглас профилира заподозрени от О. Джей Симпсън до Юнабомбър; той е основна фигура в залавянето на най-известните педофили в САЩ и участва в разследването на престъпленията на века, както и в случаи, за които никога не сте чували – с неповторимия поглед на един от най-добрите служители на ФБР.
Някои от уникалните случаи, които Дъглас разглежда, включват:
▶ убиеца от Клеърмонт;
▶ убийства на ученички;
▶ първия сериен убиец в Ричмънд;
▶ бруталното и садистично убийство на Сюзàн Мари Колинс;
▶ отвличането и убийството на Поли Клаас от Ричард Алън Дейвис;
▶ трагедията, довела до създаването на закона „Меган“.
Дъглас съумява да надникне в съзнанието на серийните убийци с помощта на едно мощно оръжие: поведенческата наука. Профилирането на престъпниците помага не само те да бъдат заловени, но и обществото да разбере как мислят тези социопати и какво може да се направи, за да се предпазим от тях и да се предотвратят нови трагедии.
„Пътуване в мрака“ продължава опасното пътешествие в психиката на серийния убиец, но също така дава надежда, че профилирането може да позволи на органите на реда да идентифицират серийния убиец и да се намесят, преди той да убие отново.
За авторите
Джон Дъглас, агент на ФБР, положил основите на науката за профилирането на най-опасните престъпници; ветеран, автор на книги за истински престъпления, прекарал десетилетия в проучване и подбиране на историите на най-жестоките серийни убийци. Един от водещите експерти и изследователи на мисленето на убиеца, създаване на неговия профил, описване на навиците му и предвиждане на следващите му ходове. Той живее в района на Вашингтон, окръг Колумбия.
Марк Олшейкър е американски автор от Вашингтон, окръг Колумбия, който често си сътрудничи с агента на ФБР Джон Дъглас в писането на книги за криминална и разследваща психология, които са продадени в милиони екземпляри и предлагат уникална и интригуваща перспектива в поведенческата наука и анализа на криминалните разследвания.
***
В ума на убиеца
Това не е холивудската версия. Не е редактирана, не е разкрасена и не е превърната в „изкуство“. Това е начинът, по който наистина се случва. Дори е по-лошо от това, което описвам.
Както съм го правил толкова много пъти преди, се поставям на мястото на убиеца.
Не знам коя ще бъде, но съм готов да убия. Веднага.
Жена ми ме остави сам за цялата вечер – отиде на парти с приятелките си, вместо да прекара времето с мен. Вероятно няма голямо значение – така или иначе, постоянно се караме и днес се карахме цял ден. Но все пак това е депресиращо и ми дойде до гуша да се отнасят така с мен. А може и да се среща с други мъже, както правеше първата ми жена. Но тя си получи заслуженото – свърши с лице във ваната, давейки се в собственото си повръщано. Така ѝ се пада заради начина, по който се отнасяше с мен. Двете ни деца отидоха при родителите ми. Това е другото, което ме вбесява – сякаш вече не бях достатъчно добър да се грижа за тях.
Седя сам и гледам телевизия, пия бира, два-три стека, после бутилка вино. Но все още се чувствам зле. Продължават да ми потъват гемиите. Трябва ми още бира или нещо друго за пиене. Колко е часът сега – 9:00, може би 9:30 – ставам и отивам до минимаркета, за да си купя още стек бира. После карам до „Армор Роуд“ и просто седя там, пия бира и се опитвам да подредя мислите си.
Колкото по-дълго седя тук, толкова повече се потискам. Съвсем сам съм, живея в общежитие на базата, зависим от жена си. Всички тук са нейни приятели, свои нямам, дори децата ми не са при мен. Самият аз бях във Военноморските сили и мислех, че ще се получи, но не се получи. Сега просто сменям една безперспективна работа с друга. Не знам какво да правя. Може би просто трябва да се прибера и да изчакам, а после, когато се върне, да проведа с нея сериозен разговор и да изясним някои неща. Всичко ми се върти в главата едновременно. Наистина бих искал да има с кого да поговоря в момента, но наоколо няма никого. По дяволите, и без това не познавам някой, на когото мога да разкажа проблемите си.
Наоколо е тъмно. Започва да ми се струва... някак привлекателно. Чувствам се едно цяло с нощта. Тъмнината ме прави анонимен. Тъмнината ме прави всемогъщ.
Намирам се в северната част на базата, все още пия бира, паркирал съм на пътя, точно след оборите с биволи, когато я виждам. По дяволите, тези биволи получават по-добро отношение от мен.
Току-що премина от едната страна на пътя към другата. Тича, съвсем сама, въпреки че вече е тъмно. Висока е и наистина красива, бих казал, на около двайсет години, с дълга кестенява коса, сплетена на плитка. Челото ѝ блести от пот на лунната светлина. Да, много е хубава. Облечена е в червена тениска с емблемата на морската пехота в златисто отпред и къси червени шорти, които подчертават хубавия ѝ задник и правят краката ѝ да изглеждат безкрайни. Няма и грам мазнини по нея. Жените от морската пехота се поддържат в страхотна форма. Всичките тези упражнения и тренировки. Не са като онези от Военноморските сили. Те могат да смажат от бой един обикновен мъж дори и при най-малък повод.
Наблюдавам я известно време, гърдите ѝ подскачат нагоре-надолу в ритъма на тичането ѝ. Мисля си да изляза да потичам с нея, може би да завържа разговор. Но знам, че не съм в същата форма. Освен това съм пиян като свиня. Може да я спра с колата, да ѝ предложа да я закарам обратно до казармата или нещо такова, за да я накарам да си поговори с мен.
Но после си казвам – защо ѝ е да тръгва с такъв като мен, когато вероятно излиза с някой от онези готини морски пехотинци? Момичета като нея си мислят, че са прекалено добри, за да обръщат внимание на хора като мен. Каквото и да кажа, тя ще ме отблъсне. А аз вече съм отблъснат достатъчно за един ден. Отблъснат съм достатъчно за цял живот.
Няма обаче да търпя повече тези гадости – поне не тази вечер. Каквото искам, просто ще го взема – това е единственият начин да получиш нещо на този свят. Кучката ще трябва да се занимае с мен, независимо дали ѝ харесва, или не.
Паля колата и подкарвам до нея. Навеждам се към прозореца от страната на пътника и викам: „Извинявай! Знаеш ли колко е разстоянието до другия край на базата?“
Тя не изглежда уплашена или нещо подобно – предполагам, че е заради стикера от базата на колата, плюс факта, че сигурно смята, че може да се грижи сама за себе си, тъй като е морски пехотинец и прочее.
Тя спира, приближава се до колата, дишайки малко тежко. Навежда се към страната на пътника, сочи назад и казва, че е на около пет километра. След това се усмихва наистина красиво и се извръща, за да потича още малко.
Знам, че това е единственият ми шанс – още една секунда и тя ще си отиде. Затова отварям вратата, изскачам и хуквам зад нея. Удрям я силно отзад и тя се свлича. След това я сграбчвам. Тя се задъхва, когато осъзнава какво се случва, и се опитва да се отскубне. Но въпреки че е висока и силна за момиче, аз съм почти трийсет сантиметра по-висок от нея и навярно тежа поне четирийсет и пет килограма отгоре. Държа я здраво и я удрям отстрани по главата колкото мога по-силно, от което сигурно вижда звезди. Въпреки това тя все още оказва яростна съпротива, опитва се да ме удари, за да се измъкне. Със сигурност ще си плати за това – никоя кучка няма да се държи така с мен.
„Не ме докосвай! Разкарай се!“ – крещи тя. Налага се почти да я задуша, за да я довлека до колата. Удрям я отново, от което тя се поклаща на краката си, след което я хващам и я качвам в колата на пътническата седалка.
Точно тогава виждам двама мъже, които също са тичали, да се насочват към колата и да крещят. Затова форсирам двигателя и офейквам.
Знам, че трябва да изляза от базата – това е първото нещо. Тръгвам надолу по пътя към портала близо до театъра на базата – само той е отворен по това време на нощта. Знам, защото през него влязох. Подпирам я на седалката до мен да изглежда така, сякаш е гаджето ми. Главата ѝ е опряна на рамото ми, наистина романтично. В тъмнината вероятно върши работа, защото охранителят дори не реагира, просто ни пропуска.
Вече сме на „Нейви Роуд“, когато тя идва в съзнание и отново започва да крещи. Заплашва да се обади на ченгетата, ако не я пусна.
Никой не може да ми говори по този начин. Вече не става въпрос за това какво иска тя, а какво искам аз. Аз съм този, който контролира, не тя. Затова вдигам ръката си от волана и я удрям силно през лицето. Това я усмирява.
Знам, че не мога да я заведа вкъщи. Жена ми може вече да се е прибрала. Какво, да ѝ обяснявам, че това е нещото, което всъщност е трябвало да направя с нея ли? Трябва ми място, където аз и тая кучка можем да бъдем сами, където няма да ни безпокоят. Трябва да отида някъде, където се чувствам удобно. На място, което познавам. Някъде, където знам, че мога да направя каквото трябва, където никой няма да ни прекъсне. Имам идея.
Карам до края на пътя и завивам надясно към парка – нарича се „Едмънд Орджил Парк“. Май отново започва да се свестява, затова я удрям силно отстрани по главата. Минавам покрай баскетболните игрища, покрай тоалетните и прочее към другия край на парка, близо до езерото. Спирам колата близо до брега и гася двигателя. Сега сме съвсем сами.
Сграбчвам я за тениската и я измъквам от колата. Тя е в полусъзнание, стене. Около окото ѝ има рана, а от носа и устата ѝ тече кръв. Отдръпвам я от колата и я тръшвам на земята, но тя започва да се изправя. Кучката все още се опитва да ми се съпротивлява. Затова скачам върху нея, после я обкрачвам и ѝ нанасям още няколко удара.
Наблизо има едно високо дърво с разперени клони. Някак си е уютно и романтично. Сега тя е моя. Аз контролирам ситуацията. Мога да правя с нея всичко, което пожелая. Събличам дрехите ѝ – маратонките „Найк“, след това модната тениска на морски пехотинец, малките шорти и синия фитнес колан на кръста. Не е останала много борбеност в нея. Вече не е толкова корава. Свалям всичко от нея – дори чорапите ѝ. Тя се опитва да избяга или да се измъкне, но не може да направи много. Аз контролирам ситуацията. Мога да реша дали тази кучка ще живее, или ще умре и как ще умре. Всичко зависи от мен. За пръв път тази вечер се чувствам като някой.
Докато притискам ръката си към шията ѝ, за да я накарам да мълчи, посягам към гърдата ѝ – лявата. Но това е само началото. Тази кучка ще си го получи така, както никога преди.
Оглеждам се наоколо. Изправям се за момент, протягам ръка нагоре и хващам клон от дървото, отчупвам го – дълъг около седемдесет до деветдесет сантиметра. Трудно е, защото този чеп е почти пет сантиметра дебел. Краят му, където се е отчупил, е остър като върха на стрела или копие.
Малко преди това изглеждаше, сякаш е в безсъзнание, но тя отново изкрещява силно. Очите ѝ са обезумели от болка. Боже, с всичката тази кръв, обзалагам се, че е девствена. Кучката крещи в агония.
Това е за всички жени, които някога са се държали гадно с мен, си казвам. Това е за всички хора, които се отнесоха несправедливо с мен. Това е за живота – нека някой друг да бъде прецакан за разнообразие! Тя вече е спряла да се бори.
След като лудостта свършва и вакханалията приключва, започвам да се чувствам по-спокоен. Отдръпвам се назад и я поглеждам отгоре.
Тя е напълно притихнала и спокойна. Тялото ѝ е бледо и празно, сякаш нещо е изчезнало. Знам, че тя най-накрая е мъртва, и за пръв път от адски много време се чувствам напълно жив.
Това означава да влезеш в обувките им, да познаваш както жертвата, така и убиеца – как всеки от тях си взаимодейства с другия. Това получаваш, след като прекараш часове в затворите и поправителните домове, седейки отсреща и слушайки действителните истории. След като ги изслушаш, започваш да сглобяваш парчетата. Самото престъпление започва да ти говори. Колкото и ужасно да звучи, това трябва да направиш, за да бъдеш ефективен.
Описах тази техника на една репортерка, която ме интервюираше наскоро, и тя каза:
– Дори не мога да мисля за такива неща!
Отговорих ѝ:
– По-добре всички да помислим за това, ако някога искаме да имаме по-малко такива неща, за които да мислим.
Ако разберем – не по някакъв академичен, интелектуален начин, а по един интуитивен, базиран на опит начин, – тогава може би ще можем да започнем да променяме нещата.
Това, което току-що описах, беше моята представа за случилото се късно през нощта на 11 юли 1985 г. и рано сутринта на 12 юли – денят, в който ефрейтор Сюзàн Мари Колинс от морската пехота на САЩ – отлична, обичана, жизнена и красива млада жена на деветнайсет години – умира в обществен парк близо до Военноморска въздушна база в Мемфис, североизточно от Милингтън, Тенеси. Сто и седемдесет сантиметра високата и тежаща 53 кг ефрейтор Колинс излязла от казармата си за крос малко след 22:00 часа и никога не се върнала. Нейното голо и пребито тяло е открито в парка, след като не се явила на сутрешната проверка. Като причини за смъртта са посочени продължително задушаване с ръце, травма на главата от тъп предмет и масивен вътрешен кръвоизлив от остро скосен клон, забит толкова дълбоко в тялото ѝ, че разкъсал коремните ѝ органи, черния дроб, диафрагмата и десния ѝ бял дроб. На дванайсети е трябвало да се дипломира от четиримесечно училище по авиационна електроника, за да постигне целта си да стане една от първите жени пилоти в морската пехота.
Да преминавам през това упражнение винаги е било разтърсващо и мъчително, но трябваше да го направя, за да мога да видя престъплението през очите на извършителя. Вече бях преживял всичко от гледната точка на жертвата и беше почти непоносимо. Но това беше моята работа, работа, която сам си създадох като първия щатен криминален профайлър в Отдела за поведенчески науки към Академията на ФБР в Куантико, Вирджиния.
Обикновено когато моята група – Отделът за подкрепа на разследванията – бъде повикана, тя трябва да предостави поведенчески профил и стратегия за разследване, за да помогне на полицията да издири неизвестния извършител. По това време, откакто пристигнах в Куантико, вече бях работил по повече от 1100 такива случая. Но този път властите вече имаха задържан заподозрян, когато се обадиха. Казваше се Седли Али – брадат двайсет и девет годишен бял мъж от Ашлънд, Кентъки, висок метър и деветдесет, тежащ 100 килограма, работник в компания за климатизация, който живееше в базата на издръжка на съпругата си Лин, която беше зачислена във флота. Вече имали признание от него – всъщност го били получили на следващата сутрин…
Книгата „Пътуване в мрака“, от Джон Дъглас и Марк Олшейкър, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
