В този проницателен анализ на факторите, които стоят зад възхода и упадъка на цивилизациите, проф. Куигли въвежда аналитичните инструменти, необходими за разбирането на историята. Той разглежда приложението на научния метод в социалните науки, след което представя своите исторически хипотези. Куигли предлага разделение на културата на шест нива (от по-абстрактни към по-конкретни): интелектуално, религиозно, социално, политическо, икономическо и военно. Той идентифицира седем етапа на историческа промяна за всички цивилизации: смесване, формиране, експанзия, конфликт, универсална империя, упадък и нашествие. Проф. Куигли тества тези хипотези чрез подробен анализ на пет основни цивилизации: месопотамската, ханаанската, минойската, класическата и западната.
***
„Той е достигнал до по-солидна почва от Арнълд Джей Тойнби.“ – Крисчън Сайънс Монитор
***
„Изследвания от такъв характер, които са рядкост в американската историография, трябва да бъдат приветствани. Съпоставянето на фактите в нов ред от страна на Куигли често е провокативно, а работата му е същинска реколта от прозрения.“ – Америкън Хисторикъл Ривю
***
„Изключително просвещаващо.“ – Каркъс Ривюс
***
„Това е удивителна книга… Куигли избягва жаргона на експертизата; всъщност цялото представяне е трезво, впечатляващо аналитично и добре балансирано.“ – Лайбръри Джърнъл
Каръл Куигли (1910–1977) е високоуважаван професор във Висшата школа по дипломация в Джорджтаунския университет. Бил е преподавател в „Принстън“ и „Харвард“; консултант към Министерството на отбраната на САЩ; към Конгресната комисия по астронавтика и космически изследвания и към Военноморските сили на САЩ. Сред другите му значими трудове са „Еволюция на цивилизацията“ и „Трагедия и надежда – историята на света в наше време“.
Каръл Куигли: Какъв е смисълът от всичко това? Обръщайки поглед назад към нашата дискусия, ми се струва, че поне шест основни точки се очертават ясно.
На първо място опитах да подчертая разликата между знание и разбиране в областта на историята. Да знаеш не е толкова трудно: изисква само памет и време. Но да разбираш е съвсем друго нещо: това изисква интелектуални способности и обучение, самосъзнание за това, което правиш, опит в техниките на анализ и синтез и преди всичко перспектива. Освен това мащабът на изследването изисква познаване на единиците на социална агрегация и признание, че разбиране може да се постигне само ако се заемем с обществата като цяло; то не може да бъде достигнато, ако се опитваме да работим със социални групи, определени от географски райони, политически единици, религия, нации (езикови или „културни“) или от интелектуални категории като ветерани или средна класа. За да придобием знания, трябва да използваме такива групи, но за да придобием разбиране, трябва да използваме единствената група, която е разбираема: обществото.
В тази първа точка няма нищо особено оригинално, тъй като тя е застъпена наред с други и от Тойнби в първия том на неговия труд „Изследване на историята“. Тя обаче не е приета от историците, които на практика продължават да се занимават с непостижими за цялостно разбиране единици, каквито са държавите или нациите. Освен това Тойнби никога не дефинира своите термини и постоянно нарушава собствените си правила в своята практика.
Вторият важен момент е признанието, че цивилизациите преминават през процес на възход и упадък. Това, разбира се, е едно от най-старите клишета във всяка „философия на историята“ и тук не може да се претендира за оригиналност в това отношение. Но аз се опитах да отида отвъд простото констатиране на „възход и упадък“, за да опитам да открия самия механизъм на този процес. Тук не смятам, че имам право на претенция за поразителна оригиналност, тъй като процесът, който описвам – институционализацията на социалните инструменти, – е именно това, което очевидно е било в съзнанието на редица по-ранни автори в областта на философията на историята. Опитах се да направя процеса ясен, така че да може да бъде разпознат и анализиран по-лесно и да могат да бъдат установени с по-голяма увереност повратните точки в него. В същото време се надявам, че съм предупредил в достатъчна степен, че този процес в никое общество не е нито твърдо фиксиран, нито единствен, а по-скоро всяка цивилизация е объркана съвкупност от такива процеси във всички видове човешка дейност и че изричното признаване или описване на една такава организация като независим фактор в море от взаимнозависими фактори не е описание на реалността (която е твърде сложна, за да бъде описана адекватно от който и да е историк), а е техника за справяне с един ирационален процес – подобна на техниката, използвана от математика, който се справя с ирационалността на промяната чрез диференциално изчисление, основано на неверни допускания за крайни нараствания или на приетото разграничение между независима променлива и зависими променливи. Бих посъветвал както историка, така и математика, че основната задача не трябва да бъде напразното търсене на фактора, който е независим, а изричното признание, че приемаме независимостта на една променлива.
Третото заключение, произтичащо от второто, се отнася до периодизацията в историята. Отдавна е ясно, че използваните в момента периодизации са незадоволителни. Разделянето на античната история на гръцки период, елинистичен период и римски период няма никакъв смисъл; то може да бъде поддържано единствено с превръщането на втория период (свързващ две езикови деления) в неясен и неопределен – и очевидно изисква многобройни нарушения на хронологичния ред. Правени са опити да се заобиколят тези слабости в обичайното деление чрез усилия – като тези на Санфорд (в учебник) – за разделяне на класическия свят на няколко географски района, които се развиват хронологично паралелно един до друг, но тези опити далеч не са успешни. В европейската история същият проблем с периодизацията предизвиква дори още по-голямо неудовлетворение. Съществуващото разделение на средновековна, ренесансова, модерна и съвременна история не задоволява никого (и е най-неудовлетворително за специалистите по Ренесанса), но не е намерена алтернатива на тези отдавна установени разделения. Най-големият проблем възниква с периода на Ренесанса поради неговата напълно двусмислена връзка с периода на Средновековието – връзка, която остава неясна заради погрешните усилия средните векове да бъдат разглеждани като единен период. В резултат на това виждаме как за хората, които не са медиевисти, средновековната история е представена чрез хаос от противоречия, наричани „Ренесанс на дванайсети век“, „Епоха на авторитета“ (или на Вярата), „Тъмни векове“ и други напълно подвеждащи вербални етикети. Моето разделяне на хилядолетието между 400 и 1400 г. на четирите етапа на Смесване, Формиране, Експанзия и Конфликт решава много от тези трудности, предоставя инструменти за анализ на отклонения като Каролингското възраждане и – преди всичко – предлага понятиен апарат за справяне с проблема.
Като цяло делението на седем етапа е предимно мое дело, с изключение на това, че съм използвал идеите на Тойнби – ако не и неговата терминология – по отношение на последните четири или пет етапа. Голямото предимство, което моите седем етапа осигуряват пред Тойнби и неговото разпознаване на последните пет от тях, се основава на моето настояване, че всяко разделяне на етапи трябва да се базира на анализ на самия процес на „възход и упадък“, който се обсъжда. Не е достатъчно просто да се описва и да се измислят наименования за етапите въз основа на такова описание. Именно това е направил Тойнби и точно затова той е толкова забележимо неубедителен при разглеждането на по-ранните етапи от еволюцията на всяка цивилизация. Теорията „Предизвикателство и отговор“ на Тойнби не обяснява нищо, основана е на погрешна Дарвинова биологична аналогия и не предоставя техника нито за анализ на дадено общество, нито за комуникация с другите спрямо него. Вярно е, че обществата биват изправяни пред предизвикателства и те или отговарят на тях, или не. Това е толкова вярно, че чак е безполезно. Важният момент е защо едно общество успява или не успява да отговори, как можем да преценим вероятността за едното или другото предварително и какви са последиците от всяка от тези две алтернативи. Освен това вече достатъчно подчертаният неуспех на Тойнби да съотнесе своя процес с разделението му на етапи е сериозна слабост.
Неуспехът на Тойнби да предостави задоволителен анализ на процеса обяснява неговата неспособност да разбере или да определи етапите на първата част от съществуването на една цивилизация. Целият процес на смесване, формиране и начална експанзия е от жизненоважно значение за нас днес, когато буферната зона между Западния и Съветския блок – от Мароко до Индонезия – е истинско предизвикателство именно в това отношение. Тук Тойнби не може да предложи почти нищо – нито на хората от тези райони, които се борят да създадат жизнеспособни общества, нито на нас, които се опитваме да разберем какво се случва там.
Петият принос, който се опитах да дам, е свързан с лексиката. Този принос се състои от две части. От една страна, опитах да предложа понятиен апарат, който е достатъчно добре дефиниран, за да позволи комуникация между изследователите на тези проблеми, и същевременно достатъчно реалистичен, за да помага при обяснението на това какво се случва или се е случило във всяко едно общество. От друга страна (и това е съществен момент), се опитах да наложа по-високо ниво на задълбоченост при използването на историческата терминология, така че да се поддържа постоянно съзнание за субективния характер на повечето интелектуални категории, боравещи с исторически факти. Сигурен съм, че моята терминология далеч не е съвършена; това е неизбежно. Същественото обаче е, че тя е плодотворна: плодотворна за изследователски проекти, за пораждане на оригинални въпроси и интерпретации и за превръщане на комуникацията между историците в нещо по-полезно. Никоя терминология не е съвършена – както всичко останало, тя е инструмент, който се превръща в институция и в крайна сметка започва да пречи на мисленето и комуникацията по тези важни въпроси. Когато това се случи, старият терминологичен апарат от клишета трябва да бъде заобиколен или реформиран. В сегашното си състояние терминологията на периодизацията и терминологията на анализа (по аспекти или „нива“) възпрепятстват историческото разбиране, най-вече като насърчават специализацията – било по периоди, било по предмети – в области, които са нереални, отживели и твърде тесни. Най-добрите исторически трудове на бъдещето ще се появят от работа, която прекрачва старите, остарели и нереалистични граници.
Всъщност днес е възможно човек да привлече благосклонно внимание просто като посочи изкуствения характер на тези стари разграничителни линии.
Всичко това води до шестия принос на тази книга. Тя се опитва да предостави техники за справяне с историята или със социалните проблеми като цяло. От години казвам на моите студенти, че се опитвам да обучавам управленци кадри, а не чиновници. Разликата между двете е паралелна на разграничението, направено по-рано, между разбиране и знание. Твърде посредствен е онзи ръководител, който не може да наеме няколко души с повече знания от него самия. А иначе винаги може да си купи справочници или електронни устройства с по-добра памет за фактите от всеки подчинен. Главното качество на един ръководител е да разбира. Той трябва да бъде способен да взема решения, които позволяват да се използва знанието на други хора. Такива управленски умения могат да се научат, но не с образователна програма, която набляга само на знанието и на нищо друго. Знанието трябва да се приема за даденост и ако то не е достатъчно, кандидатът трябва да бъде отстранен. Но най-важното нещо е разбирането. То изисква владеенето на техники, които, за щастие, могат да бъдат преподадени.
Историкът, който се намира на управленско, а не на чиновническо ниво – тъй като може да взема решения и разбира материалите, с които работи – трябва да владее техники за анализ, за морфологично разбиране, за разбиране на процесите на развитие и за еволюционните промени. Опитах се да представя в уводна форма видовете техники, които биха могли да бъдат използвани. Напреженията и социалните конфликти могат да бъдат анализирани през призмата на борбата между инструменти и институции или на морфологичните връзки между различните нива, или на отношението – което едва споменах – между факта и правото. Сблъсъците между региони и групи трябва да се анализират по подобен начин. Неумението да се използват такива техники води до незрели преценки за исторически събития точно както при практикуващите политици това води до незрели решения по световни проблеми.
Може би ще е полезно да дадем пример как такива техники могат да се използват в историята. От години преподавам на студентите, че историците се сблъскват с четири вида проблеми. Това са: (1) информационни проблеми; (2) логически проблеми; (3) аналитични проблеми; и (4) хронологични проблеми. За справяне с всеки от тях могат да бъдат разработени техники, които могат да бъдат преподавани. Използването на такива техники не само осигурява метод за справяне с подобни проблеми; още по-ценен е фактът, че ни кара да осъзнаем разликата между самия проблем и нашия подход към него. Така става възможно да преценим степента на несъвършенство в собствената ни работа или степента, до която избраният от нас метод на действие определя вида на отговора, който получаваме. Вероятно постигането на такова сложно самосъзнание е основната полза, която може да се извлече от осъзнаването на собствените техники, тяхната целесъобразност и характер.
Техниките, които разгледах като инструменти за справяне с миналото, имат стойност и извън изучаването на историята, тъй като са еднакво полезни при изследване на настоящето или бъдещето. Понякога демонстрирам това на моите студенти, като ги карам да си представят, че един от тях е призован да оглави правителствена комисия на САЩ за проучване в Бразилия – страна, за която той не знае почти нищо. Показвам как техниките за анализ, прилагани от мен към историята на миналото, могат да бъдат използвани за справяне с тази задача, като помогнат на лидера да реши какви експерти трябва да вземе със себе си, как да постави задачите им при пристигането им в Бразилия и как в крайна сметка техните резултати да бъдат координирани, за да се получи адекватна картина на една функционираща Бразилия с действителните ѝ проблеми.
Стойността на тези техники – тъй като те търсят разбиране, а не знание – е постоянно висока и ако не друго, то през последните години дори се е увеличила. През последните години след изстрелването на „Спутник“ се наблюдава драстично вдигане на престижа на науката и на използването на учени при решаването на световни проблеми. Аз би трябвало да съм последният човек, който да съжалява за това развитие, но като учен в областта на социалните науки знам, че проблемите на света не се решават само с помощта на естествените науки. Наистина, насочването и координирането на научните дейности по отношение на световните проблеми изискват напътствие и надзор от хора с по-широка перспектива от тази, която предоставя тясната специализация в природните науки. Такава перспектива може да бъде открита най-добре чрез изучаването на миналото. С този поглед техниките, които описах в този труд като инструменти за изследване на миналото, могат да се използват за напътстване на учените в областта на природните науки и на другите дейци при справянето с проблемите на настоящето и бъдещето.
Книгата „Еволюцията на цивилизациите“, от Каръл Куигли, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
