„Забравените в неделя“, Валери Перен

21-годишната Жустин живее в дома на своите баба и дядо заедно с братовчед си Жул, тъй като родителите и на двамата са загинали в автомобилна катастрофа. Жустин се грижи за обитателите на Дома за възрастни хора „Хортензиите“ и харесва работата си. Тя обича да чете, но повече от всичко обича да си говори с пансионерите – за нея всеки от тях е жива ходеща книга и ако никой не чуе историята им, това означава, че една книга е загубена завинаги. Особено привързана е към Елен, близо стогодишната крехка дама, която в съзнанието си най-често седи на брега, вперила поглед в морето в очакване на своя любим. Миналото има много по-голяма власт над нея от настоящето, което всъщност важи за повечето възрастни хора. Елен обаче е специална, общуването с нея кара Жустин да си задава въпроси за семейното неясно минало. Всеки човек на този свят има своя птица – твърди Елен, – а когато двама души споделят една птица, това е сигурен знак, че са предопределени един за друг. И Жустин слуша омаяна истории за война и страдание, за предателство и изкупление, но и за любов с душа на птица. Любов, по-силна от Гестапо, по-силна от раздялата, по-силна от смъртта дори – една отминала, оставаща, неизказана... сияйна любов.

Безсилна съм в няколко реда да опиша тази книга – с чайката, брайловата азбука, забравата, възвръщането на паметта, кражбата (на мъж и спомени), ревността, ненавистта, разкаянието и най-вече – за любовта, която докосва като с ангелско перце всеки един от персонажите... И онази светла тъга, която е запазена марка на Валери Перен... – Анета Тошева, преводач на „Забравените в неделя“

304 с., мека корица, 19.90 лв.

Откъс

1.

Купих тетрадка от магазина на господин Прост. Избрах синя. Нямах никакво желание да пиша романа на Елен на компютър, исках да нося историята ѝ със себе си, в джоба на престилката.

Прибрах се у дома. Върху корицата написах „Дамата от плажа“, а на първата страница – следното:

Елен Ел се е родила два пъти. На 20 април 1917 година в Клермен, Бургундия, и в онзи ден на 1933 година, точно преди лятото, когато срещнала Люсиен Перен.

Пъхнах синята тетрадка между матрака и пружината, както правят в черно-белите филми, които дядо гледа в неделя вечер в рубриката Кино в полунощ.

След това се върнах на работа, защото бях дежурна.

2.

Казвам се Жустин Неж. Двайсет и една годишна съм. От три години работя в Дома за възрастни хора Хортензиите като помощник медицинска сестра. По традиция старческите домове носят имена на дървета – Липите, Кестените. Но моят бил построен насред масив от хортензии. И никой дори и не помислил да му търси име на дърво, макар че сградата се намира до самата гора.

В живота обичам две неща: музиката и третата възраст. Приблизително веднъж на всеки три съботи танцувам в клуб Рай, който се намира на трийсет километра от Хортензиите. Моят Рай представлява нещо като железобетонен куб, издигнат в средата на една поляна до импровизиран паркинг, където понякога, към пет сутринта, се отдавам на пиянски целувки с език с някой представител на срещуположния пол.

Разбира се, обичам и моя брат Жул (всъщност ми е братовчед), а също и баба и дядо, родителите на починалия ми баща. Жул е единственият млад човек, с когото съм общувала у дома през детските ми години. Израснах с третата възраст. Втората я прескочих.

Деля живота си на три: през деня се грижа за старците от Дома, през нощта чета с техните гласове, а в събота вечер танцувам, за да си възвърна безгрижието, което втората възраст ми отне през 1996 година.

„Втората възраст“ са родителите ни, моите и на Жул. Те имали отвратителната идея да умрат всички заедно в автомобилна катастрофа в една неделна сутрин. Видях статията, която баба бе изрязала от вестника. Трябвало е да остане скрита, обаче аз се разрових и я намерих. Видях също така и снимката на автомобила.

Заради тях двамата с Жул прекарахме всичките си следващи недели на местното гробище, носейки свежи цветя на гроба им. Широк гроб, върху който стоят сватбените снимки на баща ми и на чичо ми, с ангелчета от двете им страни. Колкото до жените им, едната е руса, а другата тъмнокоса. Брюнетката е майка ми. Русата е майката на Жул. На снимките съпругът на блондинката и този на брюнетката са един и същи човек. Същият костюм, същата вратовръзка и същата усмивка. Баща ми и чичо ми бяха близнаци. Как така един и същ на външност мъж се е влюбил в две различни жени? И как две жени са могли да се влюбят в един и същи мъж? Това са неизменните въпроси, които не спирам да си задавам, когато прекрачвам решетестия вход на гробището. Но няма кой да ми отговори. Може би заради това загубих безгрижието си – защото ми липсват отговорите на Кристиан, Сандрин, Ален и Анет Неж.

В това гробище по-отдавнашните покойници са положени в земята, а по-новите са затворени в тесни, леко издадени навън отделения. Сякаш са пристигнали тук със закъснение. Семейството ми почива в горния край на селото, на петстотин метра от къщата на баба и дядо.

Моето село се нарича Милù. Има около четиристотин жители. За да го открие човек на картата, ще му е нужна лупа. Търговската улица е една, „Жан Жорес“. По средата на селото се издига малка църква в романски стил с прилежащ площад. По отношение на търговската част, освен смесения магазин на господин Прост, има център за залози на конни надбягвания, един автомобилен монтьор и един фризьор, който миналата година затвори салона, защото му писна да се занимава единствено с боядисване и къдрене. На мястото на магазините за дрехи и за цветя се настаниха банки и една медицинска лаборатория. Облепиха с вестници витрините им отвътре, а някои бяха превърнати в жилища и обитателите им окачиха пердета там, където по-рано висяха панталони.

Колкото са къщите, почти толкова са и обявите „Продава се“. Но тъй като най-близкият магистрален път е на повече от седемдесет километра, а най-близката железопътна гара – на петдесет, никой не купува нищо.

Има и основно училище. В него ходехме с Жул.

За да учат в колеж или в лицей, за да отидат на лекар или в аптека или за да си купят обувки, хората от селото трябва да вземат автобус.

След като фризьорът си замина, косата на баба навивам аз. Тя сяда в кухнята с овлажнена коса. Подава ми ролките една по една, аз усуквам белите кичури около тях и ги захващам с пластмасова щипка, за да не се развият. Когато свърша, покривам косата ѝ с мрежичка и ѝ слагам каска за сушене, на петата минута баба я оборва дрямка, после, когато косата изсъхне, я развивам и така държи до другата седмица.

Откакто родителите ми умряха, нямам спомен някога да ми е ставало студено. Вкъщи температурата не пада под 40 градуса. А отпреди смъртта им не помня нищо. Но за това ще говоря по-нататък.

Брат ми и аз пораснахме облечени в старомодни, но удобни дрехи, прани с омекотител. Не знаехме какво е шамар или бой по дупето, а в избата имахме собствен пулт за миксиране на музика и винилови плочи и когато ни омръзнеше тишината на плъзгащи се по излъскания паркет пантофи, вдигахме малко шум.

Много би ми се искало да можех да си лягам късно, да имам чернилка под ноктите, да се търкалям по неравни терени и да си обелвам колената, да затварям очи и да се спускам с велосипед по нанадолнище. Много би ми се искало нещо да ме заболи или да се напишкам в леглото. Но с моята баба такива неща са невъзможни. Тя винаги имаше подръка бутилка мербромин.

Като оставим настрана факта, че през цялото ни детство почистваше ушите ни дълбоко навътре с тампони на клечки, миеше ни с ръкавица два пъти дневно и ни беше забранила всичко, което може да представлява опасност, например да пресичаме улицата сами, смятам, че след смъртта на своите близнаци баба чакаше деня, в който аз и Жул най-сетне ще заприличаме на бащите си. Ала това така и не се случи. Жул носи чертите на Анет. А аз не приличам на никого.

Макар да си ги наричам баба и дядо, те са по-млади от повечето обитатели на Хортензиите. Всъщност не знам от коя възраст нататък човек е стар. Според госпожа Льо Камю, моята шефка, това е от момента, когато човек вече не може да се грижи за къщата си сам. И че всичко започва, когато трябва да оставиш колата в гаража, защото представляваш обществена опасност, и завършва, когато си счупиш шийката на бедрената кост. Аз мисля, че започва със самотата. Когато човекът до теб си е тръгнал. Към небето или към друг човек.

Колежката ми Жо твърди, че човек е остарял, когато почне да говори глупости и че тази болест може да се хване и в млада възраст. Мария, другата ми колежка, смята, че това се случва, когато почнеш да недочуваш и да търсиш ключовете си по десет пъти на ден.

Аз съм на двайсет и една и търся ключовете си по десет пъти на ден.