От специалния агент на ФБР, положил основите на науката за профилирането на най-опасните престъпници; по книгата е направен хитовият сериал на „Нетфликс“ „Ловец на мозъци“.
„Ловец на мозъци“ е един от най-мрачните съвременни бестселъри; в него нищо не е измислено или спестено. Книгата представя поглед отвътре на елитния отдел за разследване на серийни убийци на ФБР и проследява стъпка по стъпка залавянето на тези садистични престъпници. Заедно с Марк Олшейкър, романист и сценарист, специален агент Джон Дъглас – прототипът на специален агент Джак Крофорд от филма „Мълчанието на агнетата“ и човекът, вдъхновил Томас Харис да създаде култовия образ на д-р Ханибал Лектър – ни въвежда зад кулисите на някои от най-ужасяващите, впечатляващи и предизвикателни свои разследвания.
През 25-годишната си кариера като част от елитния отдел за серийни престъпления на ФБР Дъглас става легендарна фигура. Той изследва някои от най-известните серийни убийци на САЩ в наши дни: човека, който преследва проститутки като дивеч из горите на Аляска; убиеца на деца от Атланта и убиеца от Грийн Ривър, Сиатъл – случай, който почти коства живота на Дъглас. Агентът се среща, интервюира и изучава серийни убийци с позорна слава като Чарлс Менсън, Тед Бънди и Ед Гийн (обличал се в кожите на одраните от него жертви...). Изследвайки всяко местопрестъпление, Дъглас влиза в мисленето на убиеца и създава неговия профил, описва навиците му и предвижда следващите му ходове. Така Дъглас полага основите на ключовото за разследващите престъпления психологическо профилиране на престъпници, благодарение на което много от тях са били заловени, преди да отнемат още и още животи...
Със съдействието на Центъра за психофизиологични изследвания. Детектор на лъжата
Джон Дъглас, агент на ФБР, положил основите на науката за профилирането на най-опасните престъпници; ветеран, автор на книги за истински престъпления, прекарал десетилетия в проучване и подбиране на историите на най-жестоките серийни убийци. Един от водещите експерти и изследователи на мисленето на убиеца, създаване на неговия профил, описване на навиците му и предвиждане на следващите му ходове. Той живее в района на Вашингтон, окръг Колумбия.
Марк Олшейкър е американски автор от Вашингтон, окръг Колумбия, който често си сътрудничи с агента на ФБР Джон Дъглас в писането на книги за криминална и разследваща психология, които са продадени в милиони екземпляри и предлагат уникална и интригуваща перспектива в поведенческата наука и анализа на криминалните разследвания.
***
Как, по дяволите, знаеш дали е опасен или не?
Ванда беше бял, около 175 см висок и на около двайсет и пет години. Имаше мек, несъответстващ израз и се усмихваше много. Дори когато се усмихваше, все още имаше „онзи поглед“ – очите му се движеха наляво-надясно през цялото време, нервно помръдваше, триеше ръце. Не бихте се обърнали спокойно с гръб към този човек. Първото нещо, което искаше да знае, беше как ми се е сторил по телевизията. Когато му казах, че се е представил добре, той се разсмя и се отпусна. Сред нещата, които ни разказа, беше, че се е присъединил към група за изучаване на Библията в затвора и смята, че това му е помогнало много. Възможно е да е така. Но съм виждал много затворници на прага на предсрочно освобождаване да се присъединяват към религиозни групи, за да покажат, че са на прав път, за да бъдат освободени.
Може да се спори дали този човек трябва да бъде в затвор с максимална сигурност или в психиатрична клиника, но след интервюто отидох да видя психиатъра, който го лекуваше. Попитах го как е Ванда.
Психиатърът, който беше на около петдесет години, ми даде положителен отговор, като каза, че Ванда „реагира много добре на лекарствата и терапията“. Психиатърът спомена групата за изучаване на Библията като един от примерите и каза, че Ванда може да бъде готов за предсрочно освобождаване, ако този напредък продължи.
Попитах го дали знае подробности за това, което е направила Ванда.
– Не, не искам да знам – отговори той. – Нямам време, с всички затворници, с които трябва да се занимавам тук – и добави, че не иска това да повлияе несправедливо върху взаимоотношенията му с пациента.
– Е, докторе, нека ви разкажа какво е направил Томас Ванда – настоях аз. Преди да успее да възрази, започнах да разказвам как този асоциален, самотен човек се е присъединил към църковна група и как, след като всички други са си тръгнали, той е направил предложение на младата жена, която е организирала срещата. Тя му отказала и Ванда не приел добре отхвърлянето. Мъжете като него обикновено не го правят. Той я повалил на земята, отишъл в кухнята, върнал се с нож и я намушкал многократно. После, докато тя лежала на пода и умирала, той вкарал пениса си в отворената рана в корема ѝ и еякулирал.
Трябва да кажа, че намирам това за потресаващо. В този момент тя е като парцалена кукла. Тялото ѝ е топло, кърви, той сигурно се е оцапал с кръв. Дори не може да я деперсонализира. И все пак е способен да получи ерекция и да свърши. Затова ще разберете защо настоявам, че това е престъпление от гняв, а не от сексуално желание. Това, което минава през ума му, не е секс – това е гняв и ярост.
Това, между другото, е причината, поради която кастрирането на рецидивисти не води до нищо добро – колкото и приятна и удовлетворяваща да е тази идея за някои от нас. Проблемът е, че това не ги спира нито физически, нито емоционално. Изнасилването определено е престъпление, мотивирано от гняв. Ако отрежете топките на някого, ще се сдобиете с един ядосан мъж.
Завърших историята си за Ванда.
– Ти си отвратителен, Дъглас! – заяви психиатърът. – Напусни кабинета ми!
– Аз съм отвратителен? – контрирах. – Ти си готов да дадеш препоръка, че Томас Ванда реагира на терапията и може да бъде освободен, а не знаеш с кого, по дяволите, разговаряш, когато имаш работа с тези затворници. Как да ги разбереш, ако не си отделил време да разгледаш снимките от местопрестъплението или докладите, да прегледаш протоколите от аутопсията? Разгледал ли си начина, по който е било извършено престъплението? Знаеш ли дали е било планирано? Разбираш ли поведението, което е довело до него? Знаеш ли как е напуснал местопрестъплението? Знаеш ли дали е опитал да избяга? Опитал ли е да си осигури алиби? Как, по дяволите, знаеш дали е опасен или не?“
Той не знаеше какво да отговори и не мисля, че го убедих онзи ден, но това е нещо, в което силно вярвам. То е в основата на работата в моя отдел. Дилемата, както съм казвал многократно, е, че голяма част от психиатричната терапия се основава на самооценка. Пациент, който идва при терапевт при нормални обстоятелства, има пряк интерес да разкрие истинските си мисли и чувства. От друга страна, осъден, който желае да бъде освободен предсрочно, има пряк интерес да каже на терапевта това, което той иска да чуе. И дотолкова, доколкото терапевтът приема тази информация за чиста монета, без да я съпостави с друга информация за пациента, това може да бъде истински пропуск в системата. Ед Кемпър и Монте Рисъл, за да споменем само двама, са били на терапия, докато са извършвали престъпленията си, и двамата са успели да останат незабелязани. Всъщност и двамата са показали „напредък“ пред терапевтите си.
Проблемът, както го виждам аз, е, че има млади психиатри, психолози и социални работници, които са идеалисти, защото в университета са им казали, че наистина могат да променят нещата. После се сблъскват с тези хора в затвора и искат да почувстват, че са ги променили. Често те не разбират, че в опитите си да оценят тези затворници, всъщност оценяват хора, които са експерти в оценяването на други хора! За кратко време затворникът ще разбере дали лекарят си е направил домашното, а ако не е, ще може да омаловажи престъплението и неговото въздействие върху жертвите. Малко престъпници биха разкрили подробностите на някого, който още не ги знае. Ето защо цялостната подготовка беше толкова важна за нашите интервюта в затвора.
Както и лекарят на Томас Ванда, хората в помощните професии често не искат да бъдат предубедени, като знаят кървавите подробности за деянията на престъпника. Но както винаги казвам на студентите си, ако искате да разберете Пикасо, трябва да изучите изкуството му. Ако искате да разберете личността на престъпника, трябва да изучите престъплението му.
Разликата е, че специалистите по психично здраве започват с личността и извеждат поведението от тази перспектива. Аз и моите колеги започваме с поведението и извеждаме личността от тази перспектива. (…)
Най-трудният въпрос, който ни задават в тази професия, е дали даден индивид е или ще бъде опасен. За психиатрите въпросът често се формулира като „заплаха за себе си или за другите“.
Около 1986 г. ФБР беше уведомено за филмова лента, изпратена от Колорадо във фотолаборатория за проявяване. Снимките показваха мъж на възраст около трийсет години, облечен в камуфлажна екипировка, позиращ на багажника на своя автомобил 4X4 с пушка и кукла Барби, която беше подложил на различни изтезания и обезобразявания. С това не беше нарушен никакъв закон и аз казах, че този човек няма криминално досие. Но също така предупредих, че на неговата възраст тази фантазия, която изживяваше с куклата, няма да му доставя удоволствие още дълго. Тя щеше да еволюира. Само от снимките не можех да преценя колко важно щеше да бъде това в живота му, но фактът, че беше положил толкова грижи и усилия, означаваше, че то трябваше да има някакво особено значение. Казах, че този човек трябва да бъде наблюдаван и разпитван, защото това беше случай на потенциална опасност. Не съм сигурен дали повечето психиатри биха имали същата гледна точка.
Колкото и странно да звучи този инцидент, мога да се сетя за няколко „случая с кукла Барби“, които ми бяха докладвани през годините, и всички те засягаха възрастни мъже. Един човек от Средния запад забивал игли на всеки сантиметър от куклата и я оставял на територията на местната психиатрична болница. Понякога се срещат подобни неща при сатанински култове, вуду или хора, които смятат, че се занимават с магьосничество, но тук нямаше нищо подобно. Той не беше дал име на куклата, което да показва, че е насочено към конкретно лице. Това беше обща садистична тенденция, характерна за човек, който има сериозен проблем с жените.
Какво друго можем да кажем за този човек? Можем да кажем, че вероятно е експериментирал с измъчването на малки животни и може би го прави редовно. Ще има затруднения в общуването с хора на неговата възраст, независимо дали са мъже или жени. Когато бил по-малък, вероятно е бил тиранин или садист спрямо по-малките деца. И или вече е достигнал, или скоро ще достигне етап, в който да изживява фантазиите си с кукла няма да му е достатъчно. Можете да спорите дали е „болен“ или не, но болен или не, мога да ви кажа, че бих се притеснявал за опасността, която представлява.
Кога е вероятно да се прояви това опасно поведение? Този човек е неудовлетворен неудачник. В съзнанието му всички са срещу него и никой не признава таланта му. Когато стресовите фактори в живота му станат непоносими, тогава той ще направи още една крачка напред в своята фантазия. А за един мъчител на кукли да стигне по-далеч не означава да се нахвърли върху някого от неговата възрастова група, а да се нахвърли върху по-млад, по-слаб или по-неумел. Той е страхливец. Няма да се нахвърли върху свой връстник.
Това не означава, че той непременно ще се насочи към деца. Барби е изобразена като зряла, развита жена, а не като момиче в предпубертетна възраст. Независимо колко изкривен е този човек, той желае контакт със зряла жена. Ако осакатява или малтретира бебешка кукла, тогава имаме друг набор от проблеми.
Човекът, който забива игли в куклата и я оставя в болницата, ще бъде доста дисфункционален, няма да има шофьорска книжка, ще се откроява в тълпата като странен. Човекът в камуфлажна екипировка ще бъде много по-опасен. Той има работа, защото има пари за пушката си, колата си, фотоапарата си. Може да се движи и да функционира „нормално“ в обществото. В момента, в който се пречупи, някой ще има сериозни проблеми. Доверявам ли се на повечето психиатри или здравни специалисти да направят тази разлика? Не. Те просто нямат необходимия опит или ориентация за това. Не са доказали своите заключения.
Една от основните характеристики на нашето проучване на серийните убийци беше идеята да проверим това, което тези хора ни разказваха, като изследвахме конкретни доказателства. В противен случай разчитате на самооценка, която в най-добрия случай е непълна, а в най-лошия – безсмислена от научна гледна точка.
Книгата „Ловец на мозъци. Зад кулисите на елитния отдел на ФБР за серийни престъпления“, от Джон Дъглас и Марк Олшейкър, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
