Сборникът включва 10 неиздавани у нас разказа на Брам Стокър, които демонстрират майсторството му в различни жанрове и направления – от готика до реализъм и сатира. Всъщност тук е представен само един негов хорър разказ – откритият едва преди десетина години „Джибит Хил“, който смесва свръхестественото с мистичното, пасторалното и тривиалното в най-добрите традиции на „страшната“ литература. Останалите девет истории залагат на хумора, драматизма и романтиката, като централна тема в повечето е любовта.
Въпреки това част от тях съдържат характерните за автора на „Дракула“ готически елементи, а хуморът понякога е черен (в „Човекът от „Шоръкс“ една темпераментна ирландска вдовица дава незабравим урок по добри маниери на безочлив, самовлюбен англичанин, който предизвиква едновременно смях и студени тръпки).
„Принцът на розите“ пък е вълшебна приказка, съчетаваща библейския мит за Давид и Голиат с типични за фентъзито мотиви и тропи.
Ще успее ли героят от „Потънали съкровища“ да извади под носа на бурното море железен сандък, който ще му позволи да спечели ръката на своята любима? Защо хазяинът на младо семейство настоява толкова упорито да му помогне с ремонта? Какви тайни може да крие една обикновена бърсалка за прах?
И не на последно място: каква е най-възвишената любов според Стокър?
Ейбрахам „Брам“ Стокър (1847–1912) е ирландски писател, спечелил слава като автор на романа „Дракула“.
През 1890 г. излиза първата му по-известна книга – „The Snake’s Pass“. Няколко години по-късно се запознава с унгарския пътешественик и писател Армин Вамбери. Смята се, че вдъхновение за „Дракула“ са били мрачните истории на Вамбери за карпатските планини. Макар книгата да има успех, тя нашумява години след неговата смърт. Стокър публикува и още два по-известни романа на ужаса – „The Lady of the Shroud“ и „The Lair of the White Worm“. Освен „Дракула“ на български са преведени още творбите му „Гостът на Дракула“, „Украшението със седем звезди“ и „Принцът на розите“ – произведение, писано заедно с Оскар Уайлд.
Брам Стокър умира на 20 април 1912 г. в Лондон, Англия. Точната причина за смъртта му не е известна, като някои биографи смятат, че става въпрос за вариация на сифилис.
След смъртта си Стокър се утвърждава като важна фигура в литературата. Образът на Дракула е многократно използван в различни телевизионни, литературни и кино продукции. На негово име Асоциацията на писателите на хоръри учредява годишната литературна награда за хорър „Брам Стокър“.
Откъс
Човекът от „Шоръкс“
Да, вдовицата Бърн беше забележителна жена! Наистина прекрасно създание: силна, висока почти колкото среден на ръст мъж и с фигура, която ти стопля сърцето само като я погледнеш – перфектно оформена на всички правилни места. Кожата ѝ беше като сатен с топъл блясък, като слънчев лъч, падащ върху сгъстена сметана. А бузите и шията ѝ бяха толкова стегнати, че нямаше как да ги щипнеш – макар че, честно казано, никой никога не е осмелявал да опита! Но косата ѝ – за бога, това беше нещото, което в крайна сметка караше всички мъже да полудеят. Беше дълга, буйна и червена като тлееща подпалка от прещип. Господи, гледката на тази коса, осветена от светлината, можеше да накара кръвта ти да кипне. Нито един мъж, който заслужава да бъде наречен мъж, не е влизал през вратата, без да изпита желание да прегърне вдовицата още щом я зърне.
А там ходеха свестни мъже, при това заможни – големи търговци на добитък от Килдeър и околността, които притежаваха десетки животни за продан и пристигаха на пазара, яхнали ловни коне за стотици лири – коне, които не биха продали дори на офицерите от Къра, нито на местните благородници. Вярно, някои от тях – и говедарите им – бяха свирепи бойци. Неведнъж съм виждал четирийсет-петдесет от тях да разчистят целия пазар в Банагър или Атай. Добре помня как едрите им, загорели от слънцето рунтави китки се стрелваха във въздуха, за да шибнат някого с еластичните ясенови пръчки, които използваха за камшици. Всеки един от тях искаше да свали вдовицата; но нито един не можа да спечели сърцето ѝ. Тя кокетничеше, закачаше се с тях и се правеше на недостъпна, докарвайки ги почти до лудост от любов, както жените обичат да правят. И добре че го правят! Защото иначе може би ние, мъжете, нямаше да ги обичаме и наполовина толкова – а какво щеше да стане с тази страна, ако беше пълна само с ергени и стари моми, които са вечно кисели, понеже нямат деца, които да целуват, да учат, да мъмрят и да им се радват? Децата държат мъжкото сърце свежо, както прясната вода кара тревата да расте. Ала вдовицата не позволи на нито един смъртен мъж да застане до нея. „Не – казваше тя, – когато видя човек, достоен да заеме мястото на Мик, ще ви кажа; благодаря ви сърдечно.“ И същевременно поклащаше глава, при което прекрасната ѝ червена коса проблясваше като огън – и мъжете лудваха още повече по нея.
Но да знаете, тя не беше човек, който не умее да се весели – и като жена на Мик, и като негова вдовица. Ако чуеше шега или виц, на който прилична жена може да се усмихне, тя се разсмиваше първа. А ако беше мръсен – пращаше сервитьорките по леглата и казваше на мъжете, че могат да си приказват така, щом е останала сама, защото нея не могат да обидят. И това, да ви кажа, обикновено доста бързо им затваряше устата. Но ако някой от тях се опиташе да я задява, както мъжете обичат да правят, когато са изпили повече, отколкото могат да понесат – е, тогава тя си имаше игрив начин да ги постави на място, като винаги обръщаше шегата срещу тях. Казваше, че е научила това отчасти в училище, отчасти от Мик. На бара винаги държеше един от онези ратанови бастуни с извит горен край – от вида, който войниците носят вместо камшик, когато отиват някъде с килнати кепета и прясно гелосана коса, за да свалят момичетата.
Щом някой от ухажорите станеше прекалено настойчив, тя взимаше бастуна и го перваше едно хубаво, като през цялото време се заливаше от смях. Първоначално един-двама от мъжете казаха, че целувка от вдовицата си струва удар с него; а един – буен конетърговец от Пол-а-Фока – дори заяви, че няма нищо против тя да го направи на кайма, стига да му позволи да я целуне.
Ала тя беше изненадващо сръчна с въпросния бастун, макар че нямаше деца, върху които да се упражнява, и когато изгони от правилната страна на тезгяха въпросния господин, след като нашари лицето му като скара за грил, другите мъже, които дотогава се бяха смели заедно с нея, си взеха поука. От онзи ден нататък беше достатъчно само да сложи ръка върху бастуна, за да секнат всякакви разговори за целувки.
Та, да се върнем към историята, която тръгнах да ви разказвам. По онова време в града цареше голяма суматоха. На следващия ден започваше панаирът и по улиците беше пълно с хора, добичета, гъски, пуйки, масло, прасета, зеленчуци и какво ли още не, а щеше да има и погребение – покойникът, който беше стар адвокат, с други думи: самотен човек без приятели, – лежеше в голямата стая на странноприемницата, която наричаха Кралската. Няма нужда да ви казвам, господа, че мястото беше претъпкано онази вечер. Накрая стана толкова тясно, че дори бълхите избягаха навън, където останаха да треперят на студа. Вдовицата, разбира се, беше зад бара – разменяше по някоя дума с всеки, който влизаше, и държеше очите си отворени на четири, за да следи дали момичетата си вършат работата, без да кокетничат с мъжете. А мъже имаше бол онази вечер – заможни фермери от четирите околни графства, скотовъдци с ясенови тояги и големи вълнени палта, както и доста търговски пътници. И за капак, в разгара на вечерта от улицата се разнесе бесен тропот и пред вратата спря файтон от Атай с два коня, от които се издигаше пара. А от човека в него се издигаше пушек, защото пафкаше пура, дълга почти колкото ръката ви.
Та, влиза той и отива наперено право на бара, сякаш наоколо няма жива душа. Щом вижда вдовицата, повдига ѝ брадичката, сваля си шапката и казва:
– Искам най-добрата стая в къщата. Работя за „Шоръкс“ – най-великата фирма за дълговлакнест памук в целия свят – и съм тук да пусна нова линия! Искам най-доброто – и то пак няма да ми е достатъчно!
Е, господа, всички наоколо останаха без думи от наглостта му; дори самата вдовица се стъписа, а никой не я беше виждал стъписана.
Слава богу, не ѝ отне дълго да се съвземе. И когато го направи, тя отговори тихо:
– Не се съмнявам във вас, сър! И най-доброто не може да е твърде хубаво за джентълмен, който се чувства тук като у дома си. – След което се усмихна така, че зъбите ѝ заблестяха като скъпоценни камъни.
Бог знае, господа, какво се върти в женската глава, когато тя се занимава с мъж! Може би вдовицата Бърн просто искаше да успокои всички онези натъпкани около нея мъже, държащи тоягите си и готови да се бият в нейно име. Или пък може би е простила нахалството; защото добре знам, че не най-смиреният мъж, нито онзи, който спазва дистанция, е този, когото момичетата – и особено вдовиците – най-много харесват. Във всеки случай тя проговори отново на човека от Манчестър:
– За съжаление, сър, не мога да ви дам най-добрата стая – това, което ние наричаме най-доброто, – защото вече е заета.
– Тогава изгонете човека в нея! – рече той.
– Не мога – отвърна тя, – поне не и до утре; тогава, ако още я искате, ще бъде ваша.
Някои от мъжете, които знаеха за трупа, се подсмихнаха. Човекът от Манчестър реши, че му се присмиват, и каза:
– Ще спя в тази стая още тази нощ; другият господин ще трябва да ме изтърпи, щом и аз мога да го направя. Освен ако – добави той, поглеждайки многозначително вдовицата – не мога да имам господарската стая в къщата, стига в този град да се намери свещеник или пастор, който още да е трезвен.
Е, въпреки че вдовицата почервеня като наметките, носени в Клада, тя просто се засмя и отмести поглед, казвайки:
– Уви, сър, но може да имате мястото на бедния Мик – и сте добре дошъл в него още тази вечер. (…)
Книгата „Възвишена любов“, от Брам Стокър, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад"
