Речник на прехода. Феноменология и френология на новоговора - Димитър Денков

За книгата

Тук азбучно са подредени и криво-ляво обяснени думи за феномени и физиономии, познати (нерядко до болка) на повечето пълнолетни и непълнолетни български граждани, потребители на културни, субкултурни и медийни продукти, жертви на социални мрежи и асоциални мечти. Затова надали има нужда от речник; освен че може да се допълва до безкрайност, по природа той е преходен, дори когато  е насочен към бъдещи читатели и изследователи на отминаващите съвремия; речникът е само опит да се препредаде преходността. Основното тук се съсредоточава най-вече в продължаващите промени на последния хронично зациклящ преход след 1989 г. При повечето обяснения се прибягва до предишни, вече трудно разбираеми значения и смисли, както и с асоциации, идващи и призрачно, и епидемично от забравени времена с възкръсващи или съвсем нови словоупотреби. Зад обясняваните думи и словосъчетания изпъкват преходни понятия, образи и лица, в които, казано хегелиански, човек се оглежда (за себе си) и вглежда (в себе си) дори тогава, когато огледалото е криво (само по себе си). Но тъкмо кривите огледала нерядко помагат да се видят по-ясно различните преходни черти на времето, изчистено от грима и претенциите за чиста – и затова проста – истинска история.

За автора

Димитър Денков завършва философия през 1981 г. в СУ „Св. Климент Охридски“, където след специализация по социология на знанието работи като асистент, доцент и професор по история на философията, ръководител на катедра „История на философията“ и декан на Философски факултет в периода 2011–2019 г.  Има 16 успешно защитили докторанти от България, Германия, Чехия и Ирак; изнасял е лекции в университети в Германия, Турция, Чехия, Сърбия, Китай. 

Автор е на 7 историко-философски, политически и публицистични монографии, сред които: „Мартин Хайдегер. Онтология на трагичното“, „Що е Просвещение? – текстове, жанрове, контексти“, „Въведение във философията“, „17 юни на Симеон Сакскобургготски“ и др.; съавтор е на няколко учебника по философия на средното училище, както и на програми и антологии по философия; преводач е на основни произведения на И. Кант, Г. Хегел, К. Маркс/Фр. Енгелс, М. Хайдегер, Х.-Г. Гадамер; под негова редакция са и някои от българските издания на Лайбниц, Ницше, Фройд, Ръсел, Хусерл, Маркузе и др. Ръководил е множество национални и международни приложни и научни проекти: концепция на държавни зрелостни изпити, финансиране на системата на висше образование, рейтинга на български университети (заедно с Ч. Найденов), обучение и преквалификация на учителите в средното образование, ромските училища в България, междукултурен диалог и др.  

Има над 80 научни статии в наши и чужди научни списания на немски, английски, испански, френски, унгарски, полски, гръцки и към 400 публикации в периодичния печат, най-вече във в-к „Сега“, чийто колумнист за съботно-неделното издание е между 2004 и 2019 г.; част от тези статии са събрани в книгата „Гледки от българския вагон“.

Откъс

ПРЕДГОВОР

в помощ на бъдещите археосоциолози с извинение, предупреждение и молба към днешни и утрешни читатели, зрители и слушатели

Тук азбучно са подредени и криво-ляво обяснени думи за феномени и физиономии, познати (нерядко до болка) на повечето пълнолетни и непълнолетни български граждани, потребители на културни, субкултурни и медийни продукти, оплетени в социални мрежи и асоциални мечти. Затова надали има нужда както от предговор, така и от какъвто и да било речник, който, освен че може да се допълва до безкрайност, по природа е преходен. Но тъй като този предговор е насочен преди всичко към винаги бъдещи читатели и изследователи на отминаващи съвремия в България, т.е. към „археосоциолозите на българските преходи“, той е необходим: все пак тия преходни периоди са няколко през ХХ и ХХI в., а със сигурност предстоят още, които също ще потънат в късопаметността на настоящето. Макар тук словесният материал да се черпи най-вече от последния след 1989 г., при някои обяснения няма как да не се прави връзки и с предишни преходни, трудно разбираеми значения и смисли, както и с асоциации, идващи и призрачно, и епидемично от забравени времена с възкръсващи словоупотреби. Така зад думите изпъкват преходни думи, образи и лица, в които, казано хегелиански, човек се оглежда (за себе си) и вглежда (в себе си) дори тогава, когато огледалото е криво (само по себе си). Накъсо и учено: речникът (като такъв) е феноменологично-физиогномичен и само опасението да не се обърка след хилядолетия с „Характери“ на Теофраст и „Философски речник“ на Волтер възпира да се прибави „характерофилософичен“. За жалост нямаме подобни речници на досегашните български преходи, всеки почти трийсет и три годишен, колкото доскоро се даваше на едно поколение. Сега поколенията се сменят толкова бързо, че десетгодишните фенове на Minekraft смятат за дъртаци ония, които си падат по Хари Потър и вярват, че динозаврите са живели между Съединението и Перестройката, защото като бебета са гледали „Джурасик Парк“, а и са минали през няколко образователни реформи и дигитални устройства. За едните и другите обаче поговорката „Храни куче да те лае“ изразява нещо съвсем логично и различно от това за майките и бабите им: няма как да не те лае, щом го храниш, т.е. караш му се според новоговора. Те трудно биха разбрали спецификата на българския преход към демокрация, ако прочетат, че едно от нейните хубави лица казало в Ловеч „Нахранете журналистите!“. И ще се оплетат като патета в кълчища, когато видят как изразът „ББ нахрани мисирките“, сиреч „Бойко Борисов се скара на журналист(к)ите“, блюдолизки се тълкува от сегашни „врабци и цанцугери“ (вж. Хр. Ботев, „Длъжностите на писателите и журналистите“, в. Независимост, бр. 52 от 12 октомври, 1874) с позоваване на ацтеките, според които пуйките били свещени птици, макар да не са (вж. „Стресиран, Бойко към журналистки – 2015 като пуйки; 2020 като мисирки“, в. 24 часа, бр. 05.02.2020). Така между все по-сгъстяващите се поколения зейват пропасти в разбирането, а преходите се изпразват откъм заслужаващи запомняне образи и събития, защото са описани с клишета, минаващи за очевидни истини за съвременниците, неразбираеми за следващи те ги. Тая празнина е стабилна основа на множество лични спомени и проекти на учени в университетите и БАН, НПО-та, активисти, инфлуенсъри и партийни визионери. Извън политическите забрави и разправи с тежкото минало, при които човек се чуди как изобщо са оцелели днешните герои, тук успешно се пробват лаици в най-различни обяснения на думи от новоговора с характерните за всеки преход улична свобода и подражание на езика на поредния вечен съюзник. Към тях се прибавят далеч по-влиятелни вицови сюжети, в които вчерашните герои за заместени от днешни звезди. Всичко това натрупва материал, който ще доведе някой ден до обичайното изкривяване на историята в учебници, медии, политически речи и научни изследвания, подпрени на патериците от подбрани документи, случайни авторитети и мимолетни значения, претендиращи да представят настоящето като такова, макар след време винаги да е онакова. Този преходен речник е опит донякъде и да се подготви, и да се избегне най-вероятното бъдеще на съвремието: сериозността му ще бъде забравена най-неочаквано и внезапно така, както отново неочаквано за пореден път свърши поредният преход с коронавирусната епидемия и лозунговата смешка „продължаваме промяната“. Тъкмо затова някои маргинални моменти си струва да бъдат запазени, колкото и да не са важни, с оглед на епидемии, войни и цивилизационни избори, всеки от векове за векове, но все с нашенска продължителност от около 30–40 години. Иначе всичко за преходите е известно още на първобитните хора, събрали в едно клон, камък и жили, за да разбият я черупка, я нечия глава. Те са имали по-сериозни занимания, за да си губят времето в описания на промени, поради което са се задоволявали с ясно-неясни знаци в пещерите си. Транзитологията, както напосле политическо съдържание – все неща, интересуващи винаги хората. Сред тях имало много легенди и поверия, записвани както от съвсем неуки хора, така и от твърде учени, които почти винаги не разбирали старите думи, но ги употребявали с безкрайна сериозност. Но не само в това приличат на днешните постмодерни. Понякога прибавяли в играта описания на древни предмети с неясна употреба, измисляйки предназначението им с позовавания на египетски йероглифи и разкази за неуки и безписмени, но мъдри тракийски прорицатели. Александрийците избирали един да ги тълкува като Платон с поглед към небето, а друг, който подражавал донякъде на Аристотел, се втренчвал в земята и в злободневието на града, носещ името на великия му ученик. Те не подозирали, че след петнайсетина века вече под името Атинска школа някой си Рафаело ще използва подобен сюжет за фреска в Апостолическия дворец във Ватикана. Никой не би могъл да предположи, че след нови пет века тя ще цъфне на пода във входа на бл. 4 на Философския факултет в София, кампус „Изток“, Четвърти километър. Това несъмнено има – или няма – връзка с факта, че Четвърти километър за по-старите столичани се свързва с лудницата, макар че думата „лудница“ вече не бива да се употребява за лечебно заведение. Някой хубав ден е напълно възможно софийското копие на Атинската школа да мине за оригинал, ако варварите доста по-успешно разрушат Рим, а запазят града под Витоша, неслучайно наричан в един исторически период с гръцката дума за мъдрост.