На корицата са РЕД ХОТ ЧИЛИ ПЕПЪРС. Учудващо е, но за разлика от повечето рок динозаври, след 20 години кариера те са по-популярни от всякога - не на последно място заради миналогодишния албум By The Way, прегърнат любвеобилно от фенове и музикална критика.
Антъни Кийдис: “Никога не говорим за маркетинг. Просто правим музика. Не знам защо е така. Може би просто след като си на сцената известно време, името ти само се превръща в марка и всеки иска да чуе музиката ти.”
“Some Kind Of Monster” е новият 140-минутен филм, в който членовете на Металика разголват душите си и показват най-мрачната страна на своята кариера. Само звучи клюкарски и жълто, но в действителност “Metallica: Some Kind Of Monster” се задълбава в човешките взаимоотношения и ежедневната борба за себедоказване. Една истинска комедия на нравите, чиято трудна история РИТЪМ проследява в детайли. Кърк Хамет (китара): “Бях шокиран! След излизането си от клиниката Джеймс изглеждаше като човек, който месеци наред е водил война в окопите.”
Ларс Улрих (барабани): “Има такъв дух в сегашния ни състав, какъвто не помня никога да е имало в цялата история на бандата.”
След турнето Golden BG Rock и издаването на компилацията Те т’ва е!, РИТЪМ се нагърбва с тежката мисия да разясни отговорите на всички наболели въпроси около българските пънк легенди Контрол. А именно: това реюниън на класическия състав ли е? Кольо Гилъна да не би да се връща в групата? А ако не, защо е на сцената с тях? Оги Кьосовски (барабани): “Гилъна е блестящ фронтмен, идва му отвътре да контактува с хората, има я способността да ги кара да правят това, което искат, а нямат смелост да направят. Но не бихме желали да работим с него извън това турне.”
Кольо Гилъна (вокал): “Имам много добри спомени от времето, когато съм бил в Контрол, както и от турнето тази година. Но нямам някакъв ищах да говоря за Контрол каквото и да било, искам да се дистанцирам изцяло.”
Десет години след знаменитото си шоу на фестивала в Гластънбъри, Орбитъл издадоха последния си The Blue Album и направиха прощален тур. Двамата братя Хартнол оказаха сеизмичен ефект върху електронната музика на 90-те и останаха в поп историята с това, че не набиха нито един фотограф и не потопиха нито един ролс-ройс в басейна си. Пол Хартнол: “Винаги сме си падали по оня тип банди, при които обожаваш първия албум, вторият много ти харесва, третият също става, но на четвъртия си казваш: “Хмммм... Нещо не е наред.” Ако това се случи, трябва да започнеш от началото.”
Често хулят Дъ Корс, че едно време звучаха толкова келтски, а сега са толкова поп, толкова леки... Е, такива бяха и АББА. И какво от това? Оказва се, че също като при шведите, силната страна на ирландците са перфектните многогласни хармонии и богатите мелодични линии, на които нито една радиостанция не може да устои. Андреа Кор: “Албумът Borrowed Heaven разказва за чудото да живееш. Животът ни е рай, взет назаем, който в един момент ще трябва да върнем на Бога, но преди това трябва да изживеем всеки един ден от него.”
Трудно е да се каже, че Блинк 182 са група, от която се очаква нещо повече от това да тичат чисто голи по улиците, или да правят каквито и да било други идиотщини във видеоклиповете си. Но изглежда тримата шемети от Сан Диего винаги са готови да предложат и малко повече. С всеки следващ албум те започват да се утвърждават все повече чрез музикални умения, отколкото с имидж.
Том (вокал) за себе си и за другите в групата: “Ако ни се случи нещо готино, аз просто бих казал: “Хей, това е най-готиното нещо!”. Марк ще си замълчи, ще премисли нещата, и след като е събрал мислите си, ще си каже мнението. А Травис просто ще каже: “Момчета, изобщо не ми пука.”.
В рубриката “Титани” са Лед Цепелин и историята на тяхното “завръщане към корените”. През пролетта на 1970 Джими Пейдж и Робърт Плант, току-що покорили Америка като истински рок чудовища, се преселват в едно тайнствено имение в Уелс, в самото сърце на Великобритания. Там живеят далеч от облагите на цивилизацията без ток и течаща вода и попиват келтски легенди. И най-важното: отърсват се от влиянията на американския блус, откриват по-фолклорната си, акустична страна. И една вечер ненадейно измислят легендарната “Stairway To Heaven”. Робърт Плант: “Държах молив и хартия. Ненадейно ръката ми започна да записва думите: “There’s a lady is sure, all that glitters is gold, and she’s buying a stairway to heaven.” Аз само седях и ги гледах зяпнал, почти щях да изхвръкна от стола си.”
Сред останалите акценти в броя са Уикеда, Бедли Дроун Бой, Метъд Мен, Напалм Дет, Ахед, Джон Дигуид и проникновената, занимателна история на погото и въобще на агресивните ритуални танци.
Инфо: Ритъм
