Никола Йонков Вапцаров. Дело 585/1942 г. (второ допълнено издание) – Колектив

За книгата

Съдебно наказателно дело № 585/1942 г. на Военнополевия съд в София дълго време е наричано „Процесът срещу ЦК на БРП или БКП“. В него са обединени няколко дознания. Първото е срещу подводничарите, пристигнали през 1941 г. в България от СССР, второто е против ръководителите на ЦК на БКП, третото – срещу т.нар. минноподривна комисия, четвъртото – насочено към редовите членове на БКП и помагачите.

След завършване на делото, прочитане на присъдите и тяхното изпълнение делото остава в архива на тогавашния Софийски военнополеви съд, като по това време е било съставено от пет тома. Това научаваме от приложено писмо от октомври 1944 г. на председателя на военнополевия съд полковник Джумалиев, с което за пръв път цялата документация по делото е изискана за подготовката на т.нар. Народен съд от главния обвинител Георги Петров.

На 11 септември 1945 г. Дирекцията на новосъздадената Народна милиция за втори път изисква делото и праща писмо номер 4340 до председателя на Софийския военно-полеви съд.

Отговорът на писмото е от 12 септември и прави впечатление, че предадените документи са в три тома.

След това делото попада в архива на МВР. Там му е сложен гриф „на особено съхранение“. Едва през 2011 г. цялата документация е предадена в Държавна агенция „Архиви“.

Всички документи са събрани в 11 тома и една отделна папка, представляваща дело № 1034/2004 г., озаглавено „Предложение от главния прокурор на Република България за възобновяване по наказателно дело 585 от 1942 г. на Софийски военнополеви съд по отношение на Никола Иванов Вапцаров“, известно като „Делото на Филчев“. Към дело № 585/1942 г. са прикачени полицейското досие на Никола Иванов Вапцаров № 2М К20002, съставено през 1941 г., и папка № ОБ6550/1952 г. от 1952 г., която съдържа извадки от отделните томове по делото. Тя представлява проучване на Държавна сигурност от 50 листа относно някои факти по него.

Защо това дело толкова дълго време е съхранявано извън достъпа на широката публика? Този въпрос има няколко отговора, които можем само да предполагаме, четейки наличните днес документи. Единият от тях е, че може би засяга международни интереси и най-вече тези на Германия, СССР, Македония и Югославия. Другият възможен е, че достъпът вероятно е ограничаван заради написаните десетки книги, в които надделява партийната пропаганда, а истината е твърде малко.

Независимо от причините делото стои в архива на МВР все така на „особено съхранение“ повече от 60 години...

Откъс

ГЛАВА  1

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Никола Вапцаров е потомък на две известни бански фамилии – Проданичини и Везьови. Първите са смятани за бунтари, вторите – за интелектуалци. Сравнително пълни сведения за рода Проданичини има от средата на по-миналия век. Основателят му, хаджи Продан, е бил доста заможен търговец. Неговият внук Димитър Проданичин и жена му Елена са родители на Никола Проданичин, роден през 1855 г., дядо на Никола Вапцаров, чието име носи поетът. Никола Проданичин участвал активно в борбата за освобождение на родния си край, заради което през септември 1905 г. е арестуван с други банскалии. Вместо да ги откарат на съд в Неврокоп (Гоце Делчев), едва излезли от Банско, на три километра от града, турците избиват всички. Заради това зверство дори и църковните камбани в града били обвити в черен плат. Сега местността на убийството се нарича „Свети Никола“. В памет на убитите жителите на Банско са издигнали кръст от бял мрамор, на който са изписани имената им. Кръстът може да се види до параклиса „Свети Никола“, издигнат на лобното им място.

Съпругата на дядо Никола, Мария (Маруша) Николова Проданичина, е по майка Петканчина. Петканчини са бански търговци, пътували често в чужбина, били образовани и владеели няколко езика. Когато през 1896 г. в Банско идва като учител Гоце Делчев и основава революционния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, сред първите, които се записват в нея, са Никола и Мария Проданичини. Тя е първата жена, назначена за отговорник на „жените десетарки“ и нейната задача била да предава инструкциите от ръководството по места, да осигурява квартири и да се грижи за четниците. Семейството има осем деца.

Синът им Йонко Вапцаров още 15-годишен се включва в революционния комитет на ВМРО в Банско, а преди да навърши 20 години, вече е войвода и участва в изграждането и пренасянето на оръжие за организацията по нелегалните канали от свободна България. Той взема дейно участие в отвличането на американската мисионерка мис Стоун и Илинденско-Преображенското въстание. След разгрома му е арестуван и осъден от турците на 100 години затвор в солунския „Еди Куле“. Покрай неговото заточаване има интересна история, която и до днес се разказва в Банско. Майка му отишла в участъка в Разлог да му занесе храна и дрехи и да се сбогува с него. Когато конвоят подкарал арестантите, оковани във вериги, жените и майките им започнали да плачат и пищят. Мария обаче викнала към своя син: Дрънкай, чедо, дрънкай, майци, тия тежки пранги! Йонко, да знаеш колко ти отиват. Какъв левент си ми ти! Просяк пранги не носи!

Още от 1896 г. датира дружбата на Йонко с Гоце Делчев, а от 1901 г. – с Яне Сандански покрай една акция на комитета. Яворов свидетелства в разказа „Едно сражение“ от „Хайдушки копнения“, че при ходенето му в Македония през април 1903 г. двамата с Йонко били представители на конгреса на ВМРО в село Ловча от Разложка околия. Покрай революционните дела те завързват здраво приятелство. По време на Балканската война сборната чета, предвождана от Йонко Вапцаров, в която са Яворов, Христо Чернопеев и Лазар Колчагов, участва в състава на 13-а Кукушка дружина и освобождава Банско, Разлог и Кавала. Освобождаването на Кавала е прецедент във военната ни история. На 27 октомври градът минава в български ръце без нито един изстрел. Това е подробно описано в спомените на Михаил Чаков, който е участник в събитието. „Четирима войводи освобождават Кавала“.

Двадесет дни преди това Яворов обявява независимостта на Банско и го провъзгласява за град и център на Разложка околия. Той препоръчва на генерал Стилиян Ковачев, командващ Втора тракийска дивизия и Родопския отряд, да назначи за околийски управител Йонко Вапцаров. Като такъв той се сприятелява с цар Фердинанд, който често гостува в дома му. На 13 октомври 1917 г. на път за Южния фронт в дома му отсядат германският император кайзер Вилхелм II и синът му Август Вилхелм, държавният секретар на външните работи на Германия Фон Кюлман, цар Фердинанд със синовете си Кирил и Борис, министри и многобройна свита. През 1921 г. Йонко Вапцаров е помощник-кмет на Банско. От тези и по-късни години датират приятелствата му с министър-председателя Никола Мушанов, министри, депутати, председателя на Съюза на индустриалците Иван Балабанов, както и интелектуалци като Елисавета Багряна, Константин Щъркелов и други. Отвлечен е от Иван Михайлов през 1932 г. и спасен веднага след преврата през 1934 г. благодарение на приятелите си от кръга „Звено“. След това до смъртта си през януари 1939 г. живее в София. Йонко Вапцаров се жени за Елена Везьова, дъщеря на Димитър Везюв и Милана, родена през 1882 г. От този род е Марко Тодоров Везьов, дипломат и интелектуалец, който през 1792 г., 32 години преди Петър Берон, написва, финансира и печата църковнославянски буквар, като го определя „за деца български и сръбски“. След като Елена завършва основно училище, с помощта на протестантската църква отива да учи в Американския колеж в Самоков. Там научава перфектно английски, а от училището има диплома за учител и протестантски проповедник. Тя учителства няколко години из Банско и съседните села. По това време се увлича по театъра и поезията – страст, която ще наследи и синът ѝ Никола.

Интересен факт е, че и двата рода, от които е произлязъл Вапцаров, са протестантски. На 13 януари 1903 г., когато е в Банско, Яворов пише за първите си впечатления: „Тук биеше на очи разликата между протестанти и православни. Евангелистката пропаганда е изиграла твърде културна роля в тоя край. Банско има 4–5 хил. жители с голяма част протестанти. Предвид последните аз бих го кръстил град: гледайки православните – село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнете от старите, като включите и жените. Любознателността им отдавна е прескочила кориците на Библията. Те четат всичко и всяка къща има по няколко книги: „позволени“ – на полицата, и „непозволени“ – из кътищата. Православният обаче е останал селянин като баща си и деда си. Най-често той още смята на рабуш, пази рогозката навита на масур зад вратата и не хвърля опинците нито по Великден даже. Като членове на организацията протестантите пак се различават от православните по ревност и кадърност за работа изобщо.“

В такова семейство на 7 декември (24 ноември по стар стил) през 1909 г. се ражда Никола Йонков Вапцаров. По време на дознанието по процеса през 1942 г. в показанията си пише, че е православен, но той става такъв едва преди сватбата му с 21-годишната Бойка Димитрова през 1934 г. Силно влияние върху творчеството и живота му оказва фигурата на баща му с примера на човек, подчинил живота си на идеята за свободата на България.

От 1916 до 1923 г. Вапцаров е ученик в Банско. Свири на мандолина в ученическия оркестър. От 1924 до 1926 г. продължава обучението си в разложката гимназия. Тук освен от художествена литература се интересува и от театър и участва в училищните постановки. На 15 юни 1926 г. във в. „Борба“, орган на ученическия въздържателен съюз, е публикувано първото му стихотворение – „Към светли идеали“, а до края на годината в същия вестник излизат и други две негови стихотворения – „Последна песен“ и „Да грейне факел“.

През 1926 г. Вапцаров започва да учи във Военноморското училище във Варна. В шести курс началникът на училището капитан II ранг Сава Иванов, потомък на Кольо Фичето и племенник на ген. Иван Фичев по майчина и на Стефан Стамболов по бащина линия, му възлага да направи музикално-литературна програма и да състави и издаде юбилеен сборник за 50-годишнината на училището, в който той включва и две свои стихотворения. През 1932 г. е на стаж за четири месеца в Дунавската полицейска служба в Русе. Там режисира пиесата „Хъшове“ от Иван Вазов и изпълнява ролята на Странджата. По време на практика на кораба „Дръзки“ пътува из Средиземно море и описва ярките си впечатления в стихове и проза. На 14 юни 1932 г. Вапцаров се дипломира като офицерски кандидат, а в дипломата му е записано, че има права и на среден машинен техник.

След като завършва Военноморското училище, се оказва, че е доста трудно да си намери работа. Баща му Йонко Вапцаров чрез своите политически познанства му помага да стане платен сътрудник в независимия вестник „Зора“ – най-големия за времето си, създаден от Данаил Крапчев още през 1919 г. В „Зора“ са работили или сътрудничили Райко Алексиев, Симеон Радев, Йордан Йовков, Димитър Талев, Христо Огнянов, Йордан Бадев, Александър Божинов, Трифон Кунев, професорите Боян Пенев, Ал. Т. Балан, Александър Балабанов, Михаил Арнаудов, Любомир Милетич, Николай Райнов, скулпторът Андрей Николов и други големи имена на българската култура. Първият материал, който Вапцаров изпраща, има силна социална насоченост и редакцията се отказва от неговите услуги.

Пак с намесата на баща си започва работа в книжно-мукавената фабрика на братя Балабанови в Кочериново. През 1934 г. Вапцаров се премества да живее в София със съпругата си Бойка. По това време първородният син на Вапцаров – Йонко, вече е починал от дизентерия. В София той се настанява с брат си Борис на улица „Ангел Кънчев“ 37 в апартамента на леля им Манда, която живее в Америка. Вапцаров започва работа в мелницата на братя Бугарчеви. После постъпва като огняр в железниците и работи само нощна смяна. Неговият помощник се разболява от туберкулоза и умира. Това е поводът да напише „Спомен“. След около две години става техник в Държавния екарисаж. По това време активно участва в работата на Съюза на механиците и е избран за делегат на конгреса им в София. Интересни са докладите, които пише във връзка с тази си дейност.

През всичките тези години Вапцаров продължава да твори. През 1937 г. печели първа награда на списание „Летец“ със стихотворението „Романтика“. Скоро след това е отличен и с втора награда на радиоконкурса за нова българска пиеса на „Родно радио“, чийто директор е Сирак Скитник. В този период се сближава с Младен Исаев, Александър Жендов, Христо Радевски и Борис Ангелушев. Близки негови приятели стават Людмил Стоянов и други писатели, скулпторите Николай Шмиргела и Иван Фунев, художниците Стоян Венев и Стоян Сотиров, който също ще е обвиняем по дело 585/1942 г., и народопсихологът Иван Хаджийски. Пиесата му „Деветата вълна“ е одобрена от директора на Народния театър В. Полянов да влезе в репертоара на театъра, но той така и не успява да я постави. През 1938 г. Вапцаров се включва и в говорещия хор „Гоце Делчев“, създаден към Кукушкото братство в София, където се запознава с Атанас Романов. В него участват към 40 човека с най-различни професии: шивачи, обущари, наемни работници, чиновници, но и студенти от Горна Джумая. В програмата на хора влизат стихотворения на Ботев, Яворов, Смирненски и др. Антон Попов и Атанас Романов включват в репертоара и стихотворението на Вапцаров „Родина“. В края на лятото и есента на 1940 г. Вапцаров подготвя окончателните варианти на стихотворенията „Майка“, „История“, „Крали Марко“, „Кино“. През декември 1940 г. участва в Соболевата акция.