Ако си говорим за български рок, не може да не споменем и група Везни. Няма човек, който не е чувал „Негърче на кея“, първата песен на група Везни, която излиза на винил в началото на 70-те години на 20 век. Вероятно най-известната им песен е „Песен писана на свещ“ от втория състав на групата, с която печелят 1-ва награда на Младежкия Конкурс през 1979. А песента „Между звездите“ в тяхно изпълнение и аранжимент на Симо Лазаров печели първа награда за аранжимент на песен в конкурса на ОИРТ- организацията за европейско радиоразпръскване за 1980. Групата съществува 17 години, а през нея минават десетки български музиканти. Така и така не успява да издаде голям албум, но развива изключително активна концертна и студийна дейност. Крайъгълен камък в българския рок, една от първите 4 в България - Везни, Бъндараците, Сребърните Гривни и Викингите. И да отбележим - първата българска рок група с брас секция, сериозно повлияна от американския блус, соул и отчасти джаз.
Можем да говорим много за онези години и групи. Сигурно защото има толкова малко документи запазени за зората на българския рок, че буквално късче по късче се налага да се събира картината. Спомени, откъслечни интервюта, коментари, музика в интернет или на плоча, открита в някой стар кашон. Пъзел за любители на историята на българската музика, който винаги ще остане неподреден. Така поне си мислех. Колкото и информация да събираме за онова време, понякога губим яснота. До каква степен българската музика е успяла да запази спомена за Везни, както и за другите десетки младежки рок групи в онова време. Или те не са съществували, защото в онова време е имало само естрадна музика и партийна пропаганда? Възможно ли е наистина всичко да е било заличено, умишлено или не. Къде слуховете и спомените се разминават? Кому е било нужно или ненужно? Ще се опитам да отговорим на тези и други въпроси с Борис Чеширков (БЧ) и Симо Лазаров (СЛ), автори на двете биографични книги за група Везни - „Когато българският рок прохождаше“ и „Когато българският рок съзряваше“.
Борис Чеширков Симо Лазаров
Как дойде идеята за създаването на двутомника за Везни? Трудно ли се пише за онези години? Събудихте ли заспали призраци?
БЧ: Основната причина за появата на двете книги е да разкажем историята на първата българска група въвела брас секция в своите аранжименти. Везни беше един от доайените в българския рок със седемнадесет годишно присъствие на българска сцена и остави трайна следа с творчеството си. С този разказ също така искахме да отдадем почит към паметта на членовете на групата, които ни напуснаха преждевременно. Те бяха прекрасни хора и музиканти. И не на последно място да изпълним дълга си на пионери, имали дързостта по собствена воля и за своя сметка да популяризират рока и да положат основите на българската му версия, за да не се прекъсва връзката между поколенията. Освен това, тук ще си позволя да цитирам известния журналист и съавтор на антологията „Цветята от 80-те...“ Емо Братанов, че: „Написаното на камък остава“, а всичко останало е преходно.
Да пише човек за времето на своята младост е най-приятното и зареждащо с енергия и оптимизъм занимание, тъй като преживяваш отново и отново най-хубавите моменти от живота си, оставили трайна диря. Ненапразно хората пишат мемоари. Това си е едно много добро терапевтично средство срещу стреса и липсата на перспектива. А на призраците, ако ги има, от дистанцията на времето човек гледа с умиление и мъдростта на възрастта си.
Групата преминава през два основни етапа - блус и соул ориентираните 1965-1972 и арт/мелъди рок 1972-1982. Кои бяха основните ви влияния през тези два периода? Как се променя понятието „рок група“ през очите на българската публика?
БЧ: През есента на 1965 година започнахме с инструментали на Shadows, минахме през рок, бийт и блус, повлияни от американците Byrds, британците Animals, Moody Blues, Kinks, Rolling Stones, Donovan и с включването на брас в състава през 1968 направихме репертоар изцяло в стил рок, соул и ритъм енд блус. Отначало предимно кавъри на Otis Redding, Wilson Pickett, Manfred Mann, Electric Flag. Пеехме само на английски. В този период бяхме изцяло под тяхно влияние и това на Chicago, Blood Sweat and Tears. Задълбочавайки в тази посока придобихме своя физиономия и стил, който се опитахме да приложим в аранжирането на песни на български композитори. Продължихме така до разпадането на състава през пролетта на 1972 година.
СЛ: След това останахме само трима от оригиналния състав и известно време търсехме начин да оцелеем, докато избистрим концепцията за по-нататъшната ни дейност в стил мелъди и арт рок. Чорчика, Стоянчо (Найден) и аз решихме да търсим подходящи музиканти, не толкова, за да запазим духовата секция, колкото да продължим да свирим заедно. В този преходен период, заедно с Ангел Петков – вокал, Евгени Йосипов – вокал, Петко Петков и Краси – перкусии, и Антон Елазаров – барабани, записахме две песни: „Вечен град“ – музика Б. Елиезер, текст Д. Керелезов и „Весела песничка за София“ – музика Д. Вълчев, текст Н. Вълчев. Следващият кратък период не беше толкова предизвикателство, колкото възможност да изкараме някой лев, свирейки в градината на ресторант „Хемус“ и обединявайки членовете от остатъка на ВЕЗНИ и група ЧАНОВЕ. На малката сцена под звуците на чинии, вилици и ножове, предлагахме музикалните си идеи, свързани със салонната ресторантска музика. По-късно, когато с новата формация Везни 2 започнахме да записваме собствени композиции, за да се отвори такава възможност причината може би бях аз, вече тон - инженер в първо студио на БНР – точно в гнездото на осите. Познавах редакторите, чрез които можеше да се вземе време за запис и така прескачахме „желязната“ комисия, определяща какво да звучи и какво да не звучи в ефира на радиото, като пускахме парчета на групата едва ли не всеки ден. Познанството ми с редакторите беше една крачка напред в рекламата на ВЕЗНИ и така групата ставаше все по-известна.
БЧ: По онова време ние живеехме в затворено общество, с много ограничения и сред младите хора имаше естествен глад за информация. В този смисъл, от една страна бяхме ощетени, а от друга благословени. Явно съдбата ни бе отредила роля на мисионери, ние я възприемахме отговорно и това ни носеше невероятно удовлетворение. Така че не публиката, а ние определяхме дневния ред и формирахме понятието рок група, опитвайки се да налагаме определен вкус сред любителите на този жанр музика.
Лесно ли са се издавали плочи в Балкантон? И двете формации са успели да го направят. Защо не сте успели да направите дългосвиреща плоча?
СЛ: Да се издават плочи, особено дългосвирещи, зависеше предимно от връзките с факторите в този процес. Със записите се справяхме, както се спомена по-горе. Но да пробием в Балкантон беше съвсем друга работа. Необходимо беше не само да имаме качествен музикален продукт, минал през всички цедки, но и поне един утвърден композитор, желаещ да се заеме конкретно и целенасочено с реализирането на подобна идея. Балкантон беше единствената записваща компания и то държавна, с ограничен капацитет и конкуренцията беше люта. Сега ситуацията е диаметрално противоположна. Записващи компании бол, включително и самиздат, както и никакви, дори и минимални стандарти за качеството на предложената музика.
Каква е съдбата на другите песни на групата, които не са излизали на плоча - успяхте ли да ги съхраните? Има ли безвъзвратно загубени?
БЧ: С малки изключения, пак благодарение на Симо, запазихме по - голямата част от творчеството на групата от двата периода. Разбира се първите ни записи са с възможностите на техниката от края на 60-те години и трудно отговарят на днешните стандарти, но все пак ги имаме за илюстрация. В тази връзка, към книгите като бонус сме включили и CD-та, илюстриращи съответния период.
Какъв беше концертният живот през онези години? Кои са най - интересните концерти, които сте запомнили?
БЧ: Хората, особено младите, жадуваха за рокендрол на живо и всичко свързано с този феномен. Правили сме концерти на много места из страната и във всички зали и клубове в София. Но едни от най-паметните през първия ни период бяха в университетите в Свищов и Варна, в миньорския град Мадан, един инцидентен в голямо селище в Розовата долина - организиран за нула време и най-вече този в голямата аула на Софийски Университет.
Била ли ви е налагана цензура или ограничения? Ангажираните песни са друг белег на епохата.
БЧ: Не сме били обект на ограничения, когато по наша инициатива сме организирали участия. На концертите си пеехме предимно на английски език. Така протече и първият рок фестивал - китариадата в Перник. Всички участници пердашеха вносен рок на английски. Номенклатурата, която беше длъжна да се съобразява с официалната политика, също се наслаждаваше на тази музика с ясното разбиране, че масите не бива да се лишават от доза рок - адреналин, стига да няма масови безредици. Цензурата и ограниченията съществуваха на следващото, по-високо ниво. Не можехме да правим официални записи на собствени композиции, а само на български композитори и то по тяхно усмотрение. Ако случайно нещо се промъкнеше, то известната „Комисия“ (последната инстанция, даваща ОК записът да стигне до ефир) му удряше балтията. Същото се отнасяше до участия в радио и тв предавания, както и на фестивали от рода на Златен Орфей. Поп изпълнителите се радваха на повече привилегии. Този жанр се предпочиташе и получаваше повече стимули. Защото болшинството български композитори работеха предимно в това направление. Никой от известните тогава не се и осмели да се пробва на полето на рокендрола, не само за да не прекрачи официалната забранителна линия, а и защото това за тях беше „терра инкогнита“.
Самобитният китарист Илия Фортунов е запазена марка и на двете формации Везни. Специфичният му стил на свирене е разпознаваем и иновативен. Кои са други по-известни български музиканти, които са преминали през групата?
БЧ: Пламен Панчев - басист и Михаил Бъчваров - ударни, са свирили впоследствие в „Импулс“, а Мишо и в „LZ“, с които е записал албум. Косьо Марков - бас китара, свирил с Емил Димитров и Лили Иванова, по-късно основал „Тангра“. Стоян Найденов - тромпет и аранжименти, аранжирал известни парчета издадени на плочи от Балкантон. Особена гордост за Везни са Симо Лазаров - клавишни и Димитър Момчилов - тромбон.
Симо е първият български композитор, изпълнител и промоутър на електронна музика, популярен у нас и в чужбина. През 2014 година придобива научна степен Академик на Българска Академия на Науката и Изкуствата, а от 2015 година е почетен професор в Нов Български Университет. Преподава у нас и в Израел. А проф. д-р Димитър Момчилов завършва Държавната Музикална Академия специалност тромбон. Последователно е декан и два мандата ректор на вече Националната Музикална Академия.
Коментира се сборен албум на Везни, който ще бъде антология с най - важните песни на групата. Възможно ли е да се случи това преиздание и кои материали ще намерят място в албума? Кои са трудностите покрай едно такова начинание?
СЛ: Тази идея се роди от предаване на БНР за Везни, в рамките на известното „Картини от една изложба“ на Сергей Шишов, излъчено в навечерието на 24 май т.г. Става дума за компилация от парчета на групата под заглавие „На везните на времето“. Подобна идея е имал приживе и Илия Фортунов - Чори. Официално реализиране на албума среща трудности от различно естество, най-вече свързани с интелектуалната собственост на композициите.
Възможно ли е да се появи и такава антология с част от творчеството на Илия Фортунов, също много необходимо, за да се запазят спомените.
БЧ: Загубихме Чори десет дни преди да навърши 73 години. Почина на 21 януари 2017 година. На 31 януари 2021 трябваше да е на 76 и да продължава да ни радва със звуците на неговата китара. Много е вероятно по този повод да направим албум с компилация от негови произведения, който да започва с потпури от негови сола от първия период на групата и да продължи нататък с композициите му. Въпросната китка сола е факт отдавна и може да се чуе в Youtube.
Вие сте една от първите български рок групи. За този период не се говори много, трудно ще намерите музика от онова време, тя не се преиздава. Бавно изчезват хората, които могат да разкажат. Онова поколение ли пожела да бъде забравено или по-късно просто споменът се разми и изчезна?
БЧ: Всяко поколение е длъжно да се погрижи за съхраняване на своята културна памет, независимо от конкретния й израз, с единствената цел да стане достояние на следващите генерации. Както стана ясно от отговора на първия въпрос, това беше една от причините да напишем със Симо тези книги. Екземпляри от тях се намират в Националната Библиотека, което значи, че „написаното на камък би трябвало да остане“, стига да не се появят някога някакви "хунвейнбини" и да ги хвърлят на кладата (в рамките на шегата, разбира се).
Силно препоръчвам да се сдобиете с книгите директно от авторите, ако искате да прочетете повече за историята на рока в България.
Вижте още за Везни в bg-rock-archives.com
Автор на интервюто: Ивайло Тончев
