„Юлий Цезар“ е петата книга от двуезичната библиотека „Английска поетична класика“ на издателство „Изток-Запад“. С нея продължава Колекция Шекспир на библиотеката, която досега включва в самостоятелни томове четирите големи трагедии на английския ренесансов поет – „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“ и „Макбет“ – всички в най-новия превод на Александър Шурбанов, поет, литературовед и университетски професор с международна известност, преводач на „Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър и „Изгубеният Рай“ от Джон Милтън.
Всяка от Шекспировите драми се въвежда от студиен предговор и е съпроводена от коментарни бележки. Английският текст е базиран върху най-авторитетни съвременни академични издания. Двуезичният формат на библиотеката дава на читателите възможност чрез съпоставката на оригинал и превод да проникнат по-дълбоко в тънкостите на текста на някои от най-стойностните творби на английската литература, а също така да навлязат в спецификата на поетичния превод на класически произведения.
***
ШЕКСПИРОВАТА ПОЛИТИЧЕСКА ТРАГЕДИЯ
Юлий Цезар е по същество политическа трагедия. Както в библейската история на света, така и в политическия живот на човечеството всичко започва със словото. Шекспир се интересува от способността на словото да породи действия с необозрими последици, да се превърне самото то в действие. Първият пример за това е дългият монолог на Касий в I.ii, с който той „наостря“ Брут за убийството на Цезар, убеждава го да тръгне по пътя към престъплението, което би трябвало да укрепи свободата на римляните. Вторият пример е речта на Антоний над мъртвото тяло на Цезар, с която той подбужда плебса към бунт и го насочва срещу заговорниците. И двете слова – едното изречено насаме с един събеседник-слушател, другото публично – са умело изградени по правилата на класическата реторика и постигат желания ефект. Шекспир показва на практика какво поразяващо оръжие може да бъде словото в обществения живот и какви решаващи събития е способно да предизвика.
В пиесата виждаме как подетата от група недоволни граждани борба срещу цезаризма и опасността от замяна на републиканския строй с автокрация срива страната в хаоса на гражданска война. Неориентираното, непросветено и лесно подвеждано от демагози простолюдие се люшка между непримирими крайност и в един момент, разпалено от подстрекателски речи, се превръща в неудържима разрушителна стихия, способна да помете цялата държава и да потопи всичко в кръв. След публичното убийство на Цезар Брут обявява, че никой освен извършителите на деянието няма да бъде държан отговорен и да пострада. Но скоро след това по силата на драматичната ирония в ръцете на метежната тълпа попада съвършено невинният поет Цина, който е имал нещастието да носи същото име като един от заговорниците, и макар да настоява, че няма нищо общо с него, е осъден от този „народен трибунал“ на смърт чрез разкъсване. За какво провинение? Един от самоовластилите се плебеи се провиква: „Да го разчекнем заради калпавите му стихове!“ И... речено – сторено.
За какво впрочем е излязло по улиците на Рим това многолюдие? Преди то празнуваше военните победи на Цезар. Сега е възбудено от сензационното му убийство и само чака някой да го поведе в каквато и да е посока. Самото то няма посока, защото няма разум; прилича на объркано стадо, което лесно може да се превърне в глутница. И ако има постоянна нужда от нещо, то не е нито от свобода, нито от справедливост, а от нови и нови цезари, чиито победи да празнува.
Такива са Шекспировите тълпи не само в Юлий Цезар, но и в Кориолан, а и в Хамлет, когато Лаерт повдига бунт срeщу Краля. Единични образи на хора от простолюдието, какъвто тук е Кърпачът например, могат да бъдат забавни и дори симпатични със своето хитърпетровско лукаво остроумие, но множеството е винаги бомба със закъснител и въпреки Марксовото възхищение от правдоподобието в драмите на Шекспир, трябва да кажем, че народните маси не се ползват с доверието на поета.
Нито пък властимащите. И те като плебеите се самоовластяват. Патрициите Октавий Цезар, Марк Антоний и Емилий Лепид са сформирали триумвират, който трябва да поеме управлението на страната. И – каква изненада! – първата им грижа е да съставят списък на десетки неблагонадеждни сенатори, които изпращат на смърт без съд и присъда. Някои от включените в този списък, както вече стана дума, са дори членове на собствените им семейства. В него е попаднал и най-красноречивият оратор на републикански Рим, самият Цицерон. Революцията е безкомпромисна и безпощадна – също толкова желязно принципна в действията си, колкото е бил и вече мъртвият Цезар.
Още в началото на гражданската война се развихря и корупцията на най-високите политически равнища. Брут обвинява своите бойни другари, че бъркат в общата каса, която всъщност е напълнена по незаконен начин. Казва още, че те продават постове и служби, тоест приемат рушвети. Самият той, както вече видяхме, е принуден да се домогва до същите мръсни пари, с които те се облажават, за да поддържа легионите си. От другата страна Антоний обмисля как да задели за своята „партийна каса“ част от обещаното на народа наследство на Цезар, за да може триумвиратът „да покрие разноските си“. Злоупотребите с властта плъзват навсякъде. Сега, когато тя е несигурна и размножена, изкушенията да се бърка в кацата с меда стават още по-неустоими.
Една интересна тема, която очевидно е занимавала Шекспир в годините на прехода от XVI към XVII век, е въвличането на хуманиста идеалист в политиката. Две написани една след друга трагедии, Юлий Цезар и Хамлет, са облъчени от нея. Централните герои на тези творби се се чувстват длъжни да се заемат с оправяне на държавните дела, и макар и без особена охота, решават да го направят. Това тяхно радикално включване в неприсъщата на природата им vita aciva носи на всички около тях само беди и кръвопролития и завършва със собствената им гибел. Вярно е, че накрая и двамата получават официално признание и са погребани с военни почести, но обществената цена за това тържество е твърде висока.
Брут се е съгласил да убие своя приятел в името на общото благо на Рим, съгласил се е да пожертва една конкретна лична ценност, за да се доближи до друга, абстрактна и безлична. Отрекъл се е от нещо действително заради нещо имагинерно. И е загинал насред въртопа на отприщеното от него безредие. В това развитие на събитията откриваме една постоянна за Шекспировото творчество дихотомия – дихотомията между интимния свят на личността с нейните емоционални привързаности и публичния свят на борбата за власт. Тя изпъква най-релефно в един от последните монолози на крал Лир, когато, паднал в плен заедно с любимата си щерка Корделия, той се обръща съм нея с думите:
… В затвора да вървим!
Там двама с тебе като птици в клетка
ще пеем. Благослов ако ми искаш,
на колене аз ще ти искам прошка.
Тъй ще живеем, ще се молим, с песни
и стари приказки ще се тешим,
на златните мушици ще се смеем,
ще слушаме несретниците как
предъвкват дворцовите новини
и с тях ще бъбрим за това кой губи
и кой печели, кой е вън, кой вътре,
в потайни знания ще встъпим, сякаш
сме Божи съгледвачи – тъй в затвора
ще надживеем глутници и секти
от големци, които след луната
приливат и отливат.
(превод: Александър Шурбанов)
А в сонет 91, вече от свое име, поетът заявява пред своя сърдечен приятел:
От всеки род и всякакви успехи
по-скъпа ми е твоята любов,
по-ценна е от скъпоценни дрехи,
по-весела от пиршества и лов.
(превод: Владимир Свинтила)
В тази хуманистична дихотомия единият, интимният свят е истински и сигурен, а другият, публичният, политическият, е променлив и илюзорен. Основната ценност на съществуването за ренесансовия хуманист е живият човек и близостта между хората, а не йерархичния ред на държавата. Затова поставянето на общественото над личното е разрушително и за личността, и за обществото.
Александър Шурбанов
Книгата „Юлий Цезар | Julius Caesar | двуезично издание“, от Уилям Шекспир, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
