Една от най-влиятелните фигури на нашето време, Илон Мъск, е най-обсъжданият човек в Америка, който все още не се е кандидатирал за президент. В книгата си ветеранът журналист в областта на бизнеса Денис Нийл описва необикновеното пътешествие на Мъск, когото представя като извор на вдъхновение. Несравнимият успех на Мъск като иноватор и предприемач не е просто доказателство за неговия гений, а и наръчник за хората, които се осмеляват да мечтаят смело.
Илон Мъск е синоним на епохални постижения и смели начинания, който с дейностите на компаниите си „Тесла“, „Спейс Екс“, „Нюралинк“, „Боринг“ и Екс Ей Ай не само чертае бъдещето, но и предефинира какво означава да бъдеш лидер днес. Въпреки безмилостните критики и противоречия, с които се сблъсква, Мъск неуморно преследва мечтите си и по този начин дава безценни уроци за устойчивостта, иновациите и силата на убеждението. Пълна с нелогични съвети като: „Дразнете критиците си и измъчвайте враговете си“ и „Работете невъзможно много часове и накарайте другите да следват вашето темпо“, тази просветляваща биография разкрива как най-богатият човек в света е постигнал успеха си.
Нийл разглежда в дълбочина същността на философията на Мъск, като прави дисекция на принципите, които са го ръководили в неговото необикновено пътешествие. От това да приеме невъзможното за възможно, до това стратегически да се справи с критиците си и медиите – подходът на Мъск към живота и бизнеса предлага уникален модел на успеха в днешния забързан свят. Способността му да мечтае смело, да залага на себе си и да превръща кризите във възможности служи като майсторски клас за това как се постига величие въпреки всякакви трудности.
Денис Нийл е награждаван журналист, медиен стратег и водещ на подкаста „Какво не ми дава мира“ по канала „Рикошет“. Бил е водещ в Си Ен Би Си и във „Фокс Бизнес Нетуърк“, а преди това старши редактор в „Уолстрийт Джърнъл“ и управляващ редактор на „Форбс“. Помага на покойния велик Лу Добс да напише бестселъра „Векът на Тръмп: как нашият президент промени завинаги хода на историята“ (The Trump Century: How Our President Changed the Course of History Forever). Нийл живее в Бруклин, Ню Йорк, и мечтае някой ден да вечеря с Илон Мъск.
***
Мечтайте на едро и бъдете готови да отдадете десетилетия в преследването на мечтите си
При третото посещение на Мъск, за да представи концепцията си за мисията до Марс на някои от най-добрите ракетни конструктори в света, стаята е изпълнена с руска арогантност и скептицизъм. Илон, Джим Кантрел и Майк Грифин трябва да се срещнат с главния конструктор на един от най-важните ракетни проекти в „Лавочкин“. По онова време в Русия главните конструктори са като рок звезди, на които им е дадена голяма свобода на действие с големи бюджети, за да постигнат ракетни чудеса.
По някаква причина никой не е седнал около конферентната маса и всички продължават да стоят прави, докато не започва срещата. Джим Кантрел е с риза, вратовръзка и сако – бизнес облекло за сериозна бизнес среща. Майк е облечен по същия начин, но Илон Мъск носи черен спортен панталон и бяла тениска, която по-скоро прилича на бельо. И кафяви обувки, а Кантрел мрази кафявите обувки, защото са грозни. Защо някой изобщо би ги произвел, камо ли да ги купува? Освен това, изглежда, сякаш сутринта Илон е пропуснал да си среше косата. Той представлява холивудското клише за разсеяния професор.
По дяволите. Кантрел е обяснил на трийсетгодишния феномен, че руснаците приемат начина, по който си облечен, като знак на уважение. Или неуважение. В това отношение те са старомодни; носят вратовръзки със старите си съветски костюми, които са лошо ушити и не по мярка. Дори и да е чул модните инструкции, Мъск избира да ги пренебрегне.
Най-накрая главният конструктор започва срещата с въпроса: „Е, как мога да ви помогна? Защо сте тук?“ Мъск започва да разказва за това как иска да направи човечеството мултипланетарен вид, да го откаже от изкопаемите горива и да не позволява на тираните да упражняват контрол върху свободата на словото. Може би с последната точка не уцелва аудиторията.
Кантрел може да види как главният конструктор върти очи, докато помръдва неспокойно и започва да става нетърпелив. В Русия, ако имате златни пломби, се справяте добре и дори може би имате „връзка“ с КГБ, но на този ракетен конструктор му липсват зъби, а лошият му, безформен костюм е твърде голям за кльощавата му фигура. Мъжът придобива гневен вид.
Илон не забелязва нищо от това; той просто продължава с фантастичната си тирада за мисията си до Марс и как иска да използва „Днепър“ на „Лавочкин“, и така нататък, като завършва със следното: „И бихме искали да купим няколко ракети.“
Следва дълга пауза и главният конструктор започва да говори на руски, очаквайки преводачът на компанията да преведе думите му на английски. Без да им каже обаче, Кантрел всъщност не се нуждае от преводач, защото може да разбере всичко. „Моля ви, разберете – започва главният конструктор, – това е сериозна машина. Това е оръжие за война. Не е някаква играчка.“ Преводачът спира да превежда казаното на английски, а конструкторът продължава на руски:
„Това са сериозни машини за сериозни хора. Вие не сте сериозен човек. Вземете си глупавите пари от интернет и се върнете в Америка.“ И след това се изплюва върху кафявите обувки на Илон – може би го е заслужил само защото носи кафяви обувки, според Кантрел, – а също и върху подходящите черни обувки на Кантрел.
Слюнката е малко – само за показ, за да изрази презрение. Накрая на Илон му става ясно и той казва на Кантрел: „Мисля, че току-що ни наплю.“ С безизразно лице Кантрел им казва: „Да, мисля, че това е знак на неуважение.“
Преводачът на „Лавочкин“ най-накрая проговаря, като учтиво и тактично казва: „Главният конструктор ви благодари за отделеното време. Не мисля, че нашите ракети биха били подходящи за вашата мисия.“ Майк Грифин се обръща към Кантрел и заявява първоначалното си предчувствие: „Хайде да се махаме от тук“, а Кантрел казва на домакина им, че са разочаровани, но му благодарят за отделеното време.
По пътя обратно към хотела им с Илон разговарят за това как е протекла срещата и ако случилото се е смутило Мъск по някакъв начин, той не дава никакви признаци за това. На следващата сутрин, преди да се качат на следобеден полет обратно за Ню Йорк, те напускат хотела и вземат багажа със себе си за среща в къща в центъра на Москва с „Космотрос“ – производителя на „Днепър“. „Космотрос“ преживява разцвет с помощта на американски договори, чиято цел е да попречат на руснаците след разпадането на СССР да продават на други страни стари сателитни системи, като превръщат бивши ядрени оръжия в ракети носители за сателити. Да превърнеш оръжията в оръдия на труда. Компанията е развила западен стил на продажби, за да привлече клиенти от Съединените щати и Европа.
Четирима руснаци – трима инженери от „Космотрос“ и четвърти мъж, когото Кантрел помни като „синеокия полковник“, който сякаш ръководи цялото шоу, сядат и изслушват презентацията на Илон Мъск. Те говорят английски. Илон завършва с оферта от 5 милиона долара за две ракети, което е по-висока цена в сравнение с цената от 2 милиона долара за бройка, която друг участник в търга е платил неотдавна.
Четиримата мъже от „Космотрос“ започват да говорят на руски помежду си, без да подозират, че Кантрел може да разбере какво казват, и Кантрел чува фразата „маленкий мальчик“ – малко момченце. След това преминават на английския: те биха били склонни да продадат ракети, но за 8 милиона долара всяка.
Започва дълга дискусия, като Илон спори с руснаците за пределните разходи и разкрива, че знае, че те току-що са продали ракети на някой друг – Университета на Съри – за 2 милиона долара на бройка, а те му казват, че може и да е така, но сега няма да го направят за него. До обяд става ясно, че безизходицата е непреодолима, и тримата мъже – Илон Мъск, бъдещият бизнесмен от световна величина; Майк Грифин, бъдещият шеф на НАСА и заместник-министър на отбраната на САЩ; и Джим Кантрел, бъдещият основател на стартъпа „Фантом Спейс“ – потеглят с багажа си в снега и спират такси за летището.
В този момент Кантрел има чувството, че е претърпял пълен провал. Той е нает да осигури руски ракети за тази мисия и се проваля, а Кантрел мрази да се проваля в каквото и да било. В таксито е тихо, никой не говори по пътя до летището, където преминават през много засилени проверки на сигурността. Защо винаги е толкова по-трудно да напуснеш Москва, отколкото да влезеш в града?
Качват се на почти празен полет обратно към Ню Йорк. Пътуват в икономична класа, като Кантрел и Грифин седят заедно, няколко реда по-назад от Илон. След като излитат, сякаш отново се чувстват свободни и Кантрел и Грифин пият уиски, докато Илон трака на лаптопа си. Той вече прави планове за следващите стъпки.
Майк, чиято цел е да подразни Илон, побутва Кантрел и обявява: „Какво, по дяволите, мислиш, че прави онзи учен идиот там?“ Кантрел отговаря, като се позовава на култова научнофантастична класика: „План 9 за спасяване на човечеството, предполагам“, а Илон се обръща назад и им казва: „Хей, хора, мисля, че можем сами да построим ракетата.“
Майк заявява на Илон, че ще трябва да мине през цяла армия от трупове, за да постигне това, че други са опитвали и са се провалили, а Мъск му казва: „Но аз съм направил спредшийт.“
Саркастичният отговор на Кантрел е: „Еха, никога преди не сме имали спредшийт на ракета.“
„О, майната ви и на двамата“, казва Илон, връща се към лаптопа си, отваря спредшийта и ги приканва да погледнат. Другите двама въртят очи, но поглеждат, за да видят какво е подготвил Илон, и с изненада установяват, че е доста добро. Заложил е на първичните принципи: всеки компонент, от който ще имат нужда, и вероятната му цена, какво да се произведе спрямо това какво да се купи, размера на двигателите и основния размер на ракетата. Майк пита Илон: „Откъде взе тези неща?“ Кантрел обяснява, че Мъск е изучавал неговите книги за изстрелването на ракети, но Майк заявява: „Глупости. Има нещо друго тук. Илон е получил тези неща от някого.“ И се оказва, че Майк Грифин е прав.
Илон е прекарвал уикендите с Крис Томпсън и хора, които се занимават с правене на ракети. Един от тях строи в гаража си ракетен двигател с течно гориво, който тежи 4536 кг. Той и приятелите му харчат парите си за бира, за да строят с тях ракети с височина девет метра и да ги изстрелват в пустинята. Всъщност става въпрос за тестови изстрелвания с малък мащаб.
Там, докато наблюдава как тези ракети се издигат в небето, Мъск изживява нещо като религиозен момент, разказва той на Джим и Майк, и тогава решава, че трябва да построят ракетата от долу нагоре. И така по същество стартира „Спейс Екс“ – Илон им казва, че ще основат компания и ще построят тази ракета сами, като той иска и двамата да бъдат част от начинанието.
В крайна сметка и двамата отказват предложението на Мъск. За Кантрел това е друга форма на лудост, решение, взето само часове след като получава отказ в Москва, въпреки че сега осъзнава, че Илон всъщност сигурно е решил това още преди да предприеме пътуването. В Русия той просто иска да се увери, че инстинктите му са правилни. Никой друг няма да е толкова надежден и толкова отдаден на това начинание, колкото самият Мъск, и така той дава начало на един от най-големите и най-скъпи проекти от типа „Направи си сам“ в световната история.
Джим Кантрел прекарва следващите няколко месеца, като помага да се сформира нов екип от ракетни конструктори и ракетостроители, включително Крис Томпсън. Кантрел напуска по-късно, през 2002 г., като храни съмнения, че Мъск ще успее в това, което иска да постигне: масово производство на огромни, извънгабаритни ракети, с които да стигне чак до Марс, на цена от 100 милиона долара за брой. Той не вижда как Мъск някога би могъл да набере необходимия капитал. Освен това Кантрел е уморен от тежкия характер на Мъск. Последният път, когато Илон му се развиква, е заради оценката на Кантрел за това колко ще струват резервоарите за гориво на направената от тях ракета. Мъск се обажда на Кантрел и му казва, че ще си изяде бейзболната шапка, ако е прав, и Кантрел се оказва прав, както разказва той по-късно.
Той спечелва общо около 18 000 долара от Мъск и си купува старо „Мазерати“, което по-късно продава за 25 000 долара. Мъск успява да превърне „Спейс Екс“ в компания с близо 9 милиарда долара годишни приходи и обща стойност от може би 200 милиарда долара.
Две десетилетия по-късно, „Спейс Екс“ продължава да следва основната си мисия за осъществяване на полети до Марс. Тя се издържа, като доминира индустрията за търговски космически полети. Компанията изпраща сателити в Космоса и извозва астронавти до Международната космическа станция, като таксува правителството на САЩ със стотици милиони долари годишно. Тя също така продава на чуждестранни правителства и мултинационални корпорации услуги за изстрелване.
„Спейс Екс“ вече е разположила повече от шест хиляди свои собствени сателита в съзвездието „Старлинк“, всеки с размерите на диван, като целта е те да достигнат дванайсет хиляди до 2027 г. и в крайна сметка четирийсет и две хиляди. Тази мрежа вече може да покрие почти цялата планета с навигация, видимост, наблюдение, високоскоростен безжичен интернет и други услуги.
Днес „Старлинк“ е глобална мрежа с критична важност от икономическа, стратегическа и военна гледна точка. Тя обслужва два милиона клиенти в шейсет страни на всичките седем континента. „Спейс Екс“ има повече от 6000 „птици“ във въздуха в сравнение с едва 1619 на НАСА и 3203 на Китай. Компанията на Мъск притежава повече от половината от всички сателити, реещи се в ниска орбита, на 547 177 метра над повърхността на Земята.
И все пак нищо от това нямаше да се случи без огромната мечта на Илон Мъск за достигане до Марс. И всичко това наистина се случва, въпреки че двайсет и няколко години по-късно той все още не е превърнал крайната цел в реалност. При условие че обитаваме базовата реалност.
Четирийсет и два процентният дял на Илон в „Спейс Екс“, чиято стойност е 200 милиарда долара, се равнява на 84 милиарда долара. „Старлинк“ е оценена на 40% от тази стойност, или 80 милиарда долара, а след няколко години Мъск може да емитира публично търгувани акции на компанията, въпреки че той възприема акционерите като милион малки диктатори, както веднъж казва на Кантрел. Но когато нетното ти състояние възлиза на дванайсетцифрена сума, на кого му пука? Мъск е мотивиран от нещо много по-голямо от парите.
Сега Кантрел осъзнава, че когато Мъск посещава главния конструктор на „Лавочкин“ и други в Русия през 2001 г., те нямат представа, че този зле облечен млад нехранимайко с тениска носи семената на собственото им унищожение. Мъск е чудовище, създадено от самите тях. „Спейс Екс“ смазва руснаците, французите и всички останали в частния космически бизнес, който се разраства през следващите две десетилетия.
Най-големите мечти изискват неизчерпаем запас от надежда. Джим Кантрел понякога говори за експеримент, проведен през 50-те години на миналия век, който се занимава точно с това. Група плъхове са пуснати във вана с вода. Плъховете не успяват да се изкачат по страничните стени, за да избягат. След двайсет минути, изтощени, те се удавят.
След това втора група плъхове са пуснати в същата вана с вода и точно преди да се удавят, те са извадени и спасени. И когато същите тези плъхове по-късно са върнати обратно във водата, те газят водата и се плъзгат по хлъзгавите стени, отново и отново, с часове, очаквайки да бъдат спасени. Надеждата е мощен мотиватор. Упоритостта е ключът към оцеляването.
Илон Мъск трябва да бъде вдъхновение за всички нас, твърди Кантрел, като ни показва, че никоя мечта не е твърде голяма. Проблемът е, че повечето хора се отказват твърде рано. Кантрел обича да казва, че най-сигурният начин да загубиш състезанието е да се откажеш от него. Илон Мъск участва в състезанието за достигане до Марс, за да го спечели.
Книгата „Илон Мъск: гениалният лидер“, от Денис Нийл, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
