Практични стратегии за уверени и щастливи деца без зависимост от екрани и вредни храни
Има книги, които са толкова актуални, че са като камбана. „Допаминови деца“ е точно такава. Тя не започва с теория, а с тревога за дете, което не може да се откъсне от екрана и е пристрастено към ултрапреработени храни. С вечери у дома, които завършват с молби, скандали, раздразнение и вина. С усещане, че не контролираш нито ситуацията, нито себе си, нито живота на семейството си, защото игрите, сърфирането в интернет и похапването на чипс са обсесивно занимание. Вместо да следва съвети, авторката прави нещо различно: започва разследване като учен, журналист, родител, който отказва да приеме, че това е новото „нормално“.
Когато д-р Микалийн Дюклеф се заема с проблема за времето, прекарано пред екрани, и зависимостта от преработени храни, тя открива, че научните изследвания опровергават почти всички твърдения, които е чела за допамина като хормон на щастието. Експертите вече признават, че допаминът е свързан с мотивацията. Екраните, социалните мрежи, ултрапреработените храни не са източници на удоволствие! Те са създадени да поддържат желание; да го усилват; да го правят ненаситно. Те са разработени нарочно така, с т.нар. убеждаващ дизайн, за да ни карат да изпитваме постоянно безпокойство, когато сме далеч от екрана. Да създават чувството, че пропускаме нещо важно, когато в действителност единственото, което пропускаме, е да живеем живота си пълноценно.
С това петстепенно ръководство за промяна на навиците ще научите как да създадете успешни граници около екраните и ултрапреработените храни; да замените времето пред екрана с еднакво привлекателни дейности; да премахнете факторите, които привличат децата към екраните и нездравословната храна; да накарате децата да се занимават с дейности, които намаляват тревожността, създават по-добро настроение и разнообразяват интересите.
Д-р Микалийн Дюклеф е изтъкнат научен журналист, глобален здравен кореспондент на научното бюро на NPR (National Public Radio) и автор на международния бестселър на New York Times „Забравеното изкуство да възпитаваш“ (Hunt, Gather, Parent). Нейният интердисциплинарен подход съчетава строга академична подготовка с антропологично проучване на терен, предлагайки революционен поглед върху родителството в съвременния свят. Дюклеф притежава докторска степен по химия от Калифорнийския университет в Бъркли и бакалавърска степен по биология от Калифорнийския технологичен институт (Caltech) – фундамент, който ѝ позволява да анализира социалните и психологически процеси през призмата на доказаната научна методология.
През последното десетилетие д-р Дюклеф се утвърждава като водещ глас в отразяването на глобални здравни кризи и въпроси, свързани с детското развитие. Преди работата си в NPR, тя заема редакционен пост в престижното научно списание Cell, където специализира в изследването на научните механизми зад попкултурните феномени. В каталога на издателство „Изток-Запад“ нейният труд заема централно място като мост между древната мъдрост на коренните народи и нуждите на модерното семейство. Книгата ѝ анализира стратегиите на маите, инуитите и хадза, предлагайки практически инструменти за отглеждане на съпричастни, уверени и самостоятелни деца без използването на страх или наказания. Днес д-р Дюклеф продължава да изследва границите на човешкото здраве и поведение, вдъхновявайки родители и специалисти по целия свят да преосмислят основите на възпитанието.
***
Родителското предизвикателство, с което никой не се е сблъсквал досега
През последните петнайсет години американските семейства бяха ударени от високоскоростен влак. Той разби входната врата, премина през хола и се насочи направо към спалните. „Трябва наистина да осъзнаете от гледна точка на родителя колко бързо се случи тази технологична революция – казва терапевтът Боб Кийн от Бостънския колеж. – Телефони, айпади, социални мрежи, игрови конзоли, стрийминг платформи – всички тези технологии ни заляха и влязоха в домовете ни, преди изобщо да разберем какво ни предстои.“
Ако сте се сблъсквали с проблеми, свързани с екраните, в собственото си семейство, както е в нашето, смятам, че е изключително важно да разберете както силата, така и новостта на тази технология. През десетките хиляди години история в отглеждането на деца никое предишно поколение родители не е трябвало да се бори с тази сила. За предишната си книга, „Забравеното изкуство да възпитаваш“, събрах древни съвети за родителството от стотици експерти и семейства от цял свят. Тези прозрения помогнаха на нашето семейство в почти всички аспекти на живота. Те помогнаха на мен и съпруга ми да отгледаме едно мило, отзивчиво и щедро дете. Точно снощи случайно изпуснах стъклен буркан на пода. След като се разби, Роузи скочи от масата, грабна метлата и каза: „Ще ти помогна да го събереш, мамо.“ Но древната мъдрост за отглеждането на деца не помогна в две области на съвременния живот: екраните и ултрапреработените храни.
Докато екраните нахлуваха в домовете ни, американските родители вече бяха засегнати от втора, но тясно свързана с първата революция. Тя възникна в нашите кухни и стомаси. Става дума за революцията на ултрапреработените храни.
Тази революция протече по-бавно от технологичната. Случи се толкова постепенно, че много родители (включително аз) едва я забелязаха. Процесът стартира още в началото на XX век, когато компаниите започнаха да сътворяват поредица от храни, които семействата не можеха да приготвят в собствените си кухни – като макароните със сирене на „Крафт“, хляба „Уондър Бред“, ориза „Минит Райс“ и бисквитките „Орео“. Хранителните компании също започнаха да използват консерванти, ароматизатори и витамини, за да създадат трайни закуски и бързи за приготвяне ястия. Десетилетие след десетилетие количеството на ултрапреработените храни в нашия хранителен режим постепенно се увеличаваше, докато през 80-те години на миналия век то експлодира – до голяма степен благодарение на тютюневите компании.
След като продажбите на цигари се сринаха в края на 80-те години, тютюневите компании закупиха производители на храни, като „Крафт“, „Дженеръл Фудс“ и „Набиско“. Към края на 90-те години предлагането на ултрапреработени храни се увеличи значително и този растеж продължи и през XXI век. Днес 60 до 70 процента от калориите на децата идват от тези храни, които често съдържат високи концентрации на мазнини, захар, сол или и трите. По много начини тези храни имат толкова голямо влияние върху живота ни, колкото и приложенията и устройствата.
На пръв поглед екраните и ултрапреработените храни сякаш нямат много общо. В началото и аз не виждах връзката между тях. Но както ще разберем, те са тясно преплетени в мозъка ни. Неврологичните пътища, които управляват желанието ни за храни с високо съдържание на мазнини и захар, до голяма степен се припокриват с тези, които управляват консумацията ни на видеоклипове, игри и социални медии. Щом разберем как работи една технология в мозъка ни, разбираме как работи и другата.
Както ултрапреработените храни, така и дейностите на екрана създават това, което невролозите наричат мотивационни магнити в ежедневието ни. Това са предмети, устройства и храни, които ни привличат предимно подсъзнателно, както магнит привлича метал. Веднъж щом се закачим за тези мощни магнити, те обсебват вниманието ни и разстройват вътрешния ни компас. Те могат да ни накарат да забравим истинските радости и удоволствия в живота. Те ни карат да загубим представа за това, което ценим и наистина искаме от живота си. Тези магнити са станали толкова силни и вездесъщи, че днес ориентираме живота си около тях.
И така, в цялата книга, вместо да повтарям „устройства и ултрапреработени храни“, ще ги обединя в един термин, който обхваща начина, по който те действат в нашия живот (и в нашите мозъци). Ще ги наричам магнити (или допаминови магнити). Дъщеря ми Роузи обича да използва този термин. В супермаркета тя казва „магнит включен“, когато се чувства привлечена към рафта с бисквити или към щанда със сирена. Но тя измисли и свой собствен термин за ултрапреработените храни: „акана храна“.
В много отношения изглежда, че тези допаминови магнити контролират нашите семейства. Те определят как прекарваме времето си и какво ядем през деня. Те си играят с емоциите ни и определят настроението ни. Добавят стрес към живота на децата ни, стрес към отношенията ни с децата и стрес към телата ни.
В нашия дом тези магнити не само предизвикваха огромни конфликти, но и насърчаваха дъщеря ни да се държи ужасно. В началото аз и съпругът ми Мат следвахме съветите на Американската академия по педиатрия: „Не повече от два часа пред екрана на ден.“ Но когато Роузи прекарваше два часа в гледане на анимационни филми вечер, накрая се появяваше съвсем различно дете. Щом затварях екрана, нашето внимателно и послушно дете ставаше диво като хиена, тичаше из къщата в 21:00 часа, крещеше и плачеше, за да ѝ позволим да гледа още един анимационен филм. На следващата вечер започвахме отново същия изтощителен цикъл.
Родителите се намират в неизвестна територия – и се нуждаем от ново ръководство за промяна на навиците. Ръководство, специално пригодено за родители и техните деца и базирано на точна, актуална наука.
За да създам това ръководство, прочетох стотици проучвания и разговарях с десетки невролози, психиатри и психолози, които са световни експерти по тези теми. По време на интервютата им задавах въпроси за техните навици: „Как управлявате използването на телефона си? Консумацията си на ултрапреработени храни?“ Много от тези учени бяха и родители на малки деца и тийнейджъри. Затова ги питах за родителските им навици: „Как контролирате употребата на социални медии от децата си? Видеоигри? Свръхпреработени храни? Как разбирате кога са готови за дадена технология?“
С течение на времето се стигна до консенсус. В цялата страна тези учени – родители – бяха измислили сходни подходи за справяне с магнитите в домовете си както за себе си, така и за децата си.
След като включих принципи и идеи от нововъзникващата област на промяната в поведението, аз систематизирах подхода им в пет стъпки за преобразуване на навиците. След това приложих тези принципи към навиците си, свързани с телефона, социалните медии и храненето. В рамките на няколко месеца навиците ми се промениха. Нещо повече, психическото ми здраве се подобри значително.
Шумовият фон в главата ми, който постоянно ме караше да проверявам телефона си или да си взема нещо за хапване от „Старбъкс“, започна да затихва. Цялата тази нервна превъзбуда изчезна. Най-накрая можех да се отпусна. Когато Роузи искаше да останем в парка още петнайсет минути, за да построи малка градина за феи под едно дърво, аз не я пришпорвах да се връщаме в колата. Вече не бях нетърпелива да видя какви имейли или съобщения ме чакат на телефона. Всъщност бях щастлива, че бях далеч от интернет.
През същото време намалих консумацията си на алкохол от една-две чаши вино всяка вечер до една-две чаши на месец. Научих се да не преяждам и отслабнах със седем килограма, без да го осъзнавам, а може би най-чудното е, че спрях да се карам с майка ми (това беше голяма изненада).
Освен това станах изключително продуктивна в работата си – най-продуктивна в моята двайсетгодишна кариера.
Съпругът ми забеляза моята трансформация и поиска да я преживее сам. Започна да прилага метода към собствените си вредни навици (например да проверява новините стотици пъти на ден и да сърфира в социалните медии до 1:00 часа след полунощ). След това заедно изготвихме план за дъщеря ни, която по това време вече беше преминала от пухкаво, капризно дете в отзивчиво, амбициозно седемгодишно момиченце. Поведението ѝ се промени дори по-бързо от моето. Както ще разберем, мозъкът на децата е по-гъвкав от този на възрастните и поведението им може да се промени доста бързо, ако знаете как да оформите правилно средата им.
След това си поставих цели за нея, които може би биха звучали глупаво – или почти невъзможно – само няколко месеца по-рано: мога ли да я накарам да иска да свири на пиано или да чете вечер, вместо да гледа анимационни филми в „Нетфликс“? Мога ли да я накарам да хване книга сутрин, вместо да иска телефона ми? Можех ли да я мотивирам да вземе морковите, които стоят на плота, вместо да рови в килера за „Орео“? Щеше ли някога да иска да излезе да си играе навън след вечеря доброволно – без молене, без досаждане, без борба за надмощие, а просто защото има искрено желание да бъде навън?
Тази книга обяснява как го направих – и как можете да го направите за вашето семейство.
За моя изненада, процесът не изискваше огромна воля или примиряване с повече скука и лишения в живота ни. Неочаквано това означаваше да прилагам по-малко воля и да внеса повече удоволствие, радост и вълнение в живота на моето семейство. Означаваше повече забавление, повече свободно време и повече мир в нашия дом.
И всичко, което беше необходимо, беше да науча как да използвам няколко родителски суперсили, за които дори не подозирах, че притежавам.
Книгата „Допаминови деца“, на Микалийн Дюклеф, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
