Тръгнете на път към свят, в който духовете и боговете могат да променят съдбата на всяко живо същество, докато земята нашепва своите древни предания.
Ще се срещнете с Накауе – богинята на земята, която помага на смелия Уатакаме да прекоси петте морета, и ще разберете как Перната змия и Димящо огледало водят своите вековни битки за престола. Кое е най-благородното дело и как се познава истинският приятел? Къде са скрити изчезналите пчели или живата вода? Кое е най-голямото богатство? Тази книга е мост, тръгващ от времето, когато звездите са разговаряли близо до земята. Открийте тайните на маите и на ацтеките, скрити в истории за подвизи и магии – истории, които блестят като нефрит.
***
Пчеларят и духовете на дъжда
Древна планина, недей да дремеш, пази ни от туй, що дебне в тебе.
В далечните земи на ацтеките живял индианец на име Нектли. Чудел се той какъв занаят да научи и един ден решил да се захване с пчеларство. Харесал си парче земя в края на селото близо до полите на планината. Разчистил го, сковал три кошера, хванал пчели – че като зажужали, преляло сърцето му от радост.
Заредили се спокойни летни дни. Не щеш ли, една нощ пчелите от единия кошер изчезнали. Огледал се Нектли – нищо в околността не се било променило, но нямало и помен от пчелите. На следващата вечер си постлал одеяло и останал да наглежда кошерите. По някое време обаче го оборила дрямка и когато на сутринта се събудил, видял, че са изчезнали пчелите и от втория кошер.
Зачудил се пчеларят какво да прави. Чувал бил, че розмаринът помага да не заспи човек, прояснява ума, прави очите по-зорки, а слуха – по-остър. Набрал той няколко китки и в случай че някой го наблюдава от шубраците, ги разхвърлял уж небрежно около кошерите.
Отново се стъмнило, Нектли се излегнал на земята при своите пчели и си дал вид, че заспива. Още не били угаснали последните пламъчета на деня, когато забелязал една по-едра пчела да жужи край кошерите. Скочил той, хвърлил мрежата си върху нея и пчелата тозчас се превърнала в човек.
Стреснал се пчеларят, разбрал, че си има работа с нагуал – човек, който нощем се превръща в животно. Събрал обаче смелост и попитал:
– Защо ми крадеш пчелите?
Нагуалът бил дребен на ръст почти като дете и явно също бил смутен, че са го хванали, та не знаел какво да прави.
– Слушай, добри човече – започнал нагуалът, – цял живот прекарах при тлалоките, духовете на дъжда. Едва преди няколко дни успях да избягам. Взех от твоите пчели, за да не бъда сам и да се крия сред тях. Не ме погубвай, пусни ме, а аз ще ти служа вярно.
Не искал Нектли да влиза в пререкания ни с хора, ни с духове, дожаляло му за нагуала, та решил да го пусне. А и нали всеки от нас има на тоя свят по един двойник, който го следва неотлъчно като сянка?
Настанала нощ и двамата легнали край кошерите да спят. Започнали да се въртят ту наляво, ту надясно – за китките розмарин съвсем били забравили. И ето че по едно време Нектли чул наблизо странен шум като от стъпки. Сепнал се, отворил очи, гледа – нощта е съвсем притихнала, ветрецът повява едва-едва и по небето се гонят два облака, клонките на близките храсти трептят, посребрени от лунни лъчи, а по тревата пробягват сребърни петънца.
– Кой е там? – попитал Нектли, но не получил отговор.
Попитал повторно и отново не се чуло нищо. Чак когато попитал трети път и нагуалът до него също отворил очи, откъм храстите се обадил тих глас:
– Аз съм, Луната... Само че останах боса. Тлалоките ми откраднаха сандалите.
– Нима Луната може да ходи? – изненадал се момъкът.
– Да, юначе, когато има нужда от помощ. Без сандалите не мога да се върна на небето – отговорила Луната.
Замислил се Нектли какво да стори.
– Искам да ти помогна, но ме е страх да оставя пчелите си. И без това вече изгубих два кошера.
– Не се бой, аз ще ги наглеждам, докато теб те няма – обадил се нагуалът.
– И аз ще му помагам с лъчите си – добавила Луната.
Нектли събрал кураж и се застягал за път.
– Върви, приятелю – рекъл му нагуалът, – само знай, че е невъзможно да победиш тлалоките. Можеш единствено да ги надхитриш.
– Какво да сторя?
Бръкнал нагуалът в джоба си и протегнал ръка към пчеларя.
– Вземи това звънче. Щом отидеш в планината, тлалоките ще те чуят и ще започнат да те викат по име. Ти обаче не им отговаряй. Всеки път когато ги чуеш, започвай да звъниш със звънчето. Не го ли направиш, те ще придобият власт над теб и повече никога няма да можеш да се върнеш. Като нищо ще те затрият.
– Види се, че няма да е лесна работа – промърморил Нектли. – Къде обаче да диря сандалите?
– Сандалите навярно са в пещерата на тлалоките. Там те държат скъпоценните си камъни и музикалните инструменти, с които богът на вятъра Ехeкатъл ги научи да свирят, когато се веселят. Влез възможно най-бързо и гледай да не се бавиш вътре.
– Но как да се промъкна и да остана невредим? – попитал момъкът.
– Аз ще ти дам съвет. Кажи им, че искаш да си играеш с тях. Предложи им да познаеш какво ще бъде времето на следващия ден.
– Кой простосмъртен може да отгатне такова нещо? – почудил се Нектли.
– Вземи този камък – казал му нагуалът и извадил от джоба си камък колкото юмрук. – Той има вълшебна сила. Когато изглежда прашен, значи ще излезе вятър. Стане ли прозрачен, значи ще вали. Появят ли се сиви нишки, значи ще захладнее.
– Благодаря ти от все сърце – казал Нектли и понечил да тръгне.
– И още нещо – добавил нагуалът. – Щом застанеш пред тлалоките, започни да вървиш на заден ход и не спирай, докато не се измъкнеш. Така те няма да могат да те видят, защото не разпознават нищо, което се движи назад.
Древна планино, бързо, бързо пусни ме да мина!
Тръгнал Нектли към склоновете на планината, покрити с ниски клонести дървета и гъсти шубраци, които се протягали да дращят. Не минало много време и той чул отнякъде гласове:
– Нектли, Нектли, къде си? Нектли, ела насам...
Ослушал се момъкът, но навреме си спомнил съветите на нагуала. Извадил звънчето и в отговор звъннал с него. Така продължил да се катери все по-нагоре и по-нагоре. Ето че накрая стигнал до малка полянка, чул край себе си бъбренето на детски гласове и забелязал наоколо дребни сенки.
– Господари на планината, идвам да си поиграя с вас – побързал да каже Нектли. – Нека се надпреварваме да отгатнем какво ще бъде времето.
Скупчили се наоколо тлалоките, защото това несъмнено били те – че като надали радостни възгласи, че като заподскачали:
– Хайде! Хайде! Кажи първо ти!
Опипал своя камък пчеларят, извадил го скришом – повърхността била станала полупрозрачна. Тогава момъкът уверено заявил:
– Скоро ще завали!
Застинали тогава духовете на дъжда, умълчали се, почудили се как неканеният гост е познал толкова лесно. И докато стоели объркани, той тръгнал на заден ход към пещерата и се промъкнал вътре. Пред погледа му се открили купища скъпоценни камъни, върху които лежали разхвърляни чудновати музикални инструменти. Нектли обаче нямал време да ги разглежда – близо до входа видял чифт сребристи сандали, грабнал ги и все така на заден ход се отдалечил.
Дълго, много дълго се спускал по склона. Препъвал се, бодлите го дърпали за дрехите, клоните го дерели. Стигнал в подножието чак когато небето на изток започнало да просветлява и бледият лик на зората се очертал сред скупчилите се в небето облаци.
Луната и нагуалът го чакали с нетърпение. Отишъл при тях Нектли, подал сандалите на девойката и тя рипнала от радост:
– Благодаря ти, храбри момко, как да ти се отплатя за стореното добро?
– Нищо не искам. Моля само пчелите ми повече да не се губят нощем.
– Не се безпокой, от днес нататък аз ще се грижа за тях с лъчите си – отвърнала с готовност Луната.
– И аз ще помагам с каквото мога – добавил нагуалът.
Така сърцатият Нектли си намерил занаят и прехрана. Нещо повече – сложил близо до вратата на колибата си камъка, с който гадаел какво ще бъде времето, и буреносните облаци вече не можели да го изненадат. И когато страшните планински склонове помръкнели, той не се боял от тях, защото си спомнял за своя другар и за своята закрилница, с чиято помощ знаел, че може да се справи с всяка трудност и да надхитри всеки неприятел.
Древна планино, спи, спи, за себе си останалото запази.
Книгата „Мексикански приказки“, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
