„Винченцо Ламана е син на Италианския юг, фотограф и пътешественик, който използва социалните мрежи не както повечето хора – да се хвали, а за да „разкрива скритата действителност“. И не е първият италианец от област Пулия, останал влюбен в Пловдив и България. Ламана идва в тази част на Европа, за да потвърди за себе си, че реалността е почти противоположна на онова, което шаблонно предлагат западните медии.
Среща беднотия, стари социалистически блокове, болка, корупция и насилие над деца. Но среща и щедрост, отдаденост, съпричастност към по-слабия, красиви хора с красиви души.
Две неща бих споделил за книгата: честност и сърце. Това никой не може да отнеме на автора. И да, той прави едно пътуване в географския смисъл на думата, но прави и нещо много по-важно – пътуване към собственото си аз: „Бях доволен от себе си: за пръв път в живота си правех нещо за другите и погледа на онези деца, които ни гледаха от прозорците, никога нямаше да забравя.“
В лицето на Винченцо Ламана България спечели приятел с чисто сърце.“
Сава Славчев
176 с., мека корица, 17.90 лв.
Откъс
В Пловдив се приземихме в 17:00 часа. Посрещна ни някакъв разпасан военен, очевидно недоволен да е там. Доста време му трябваше, за да сравни снимката от паспорта с лицето ми и да направи проверка в системата. Опитах се да попитам на английски дали има някакъв проблем, но не вярвам да ме е разбрал, защото, след като за сетен път дръпна от цигарата си и хубаво смачка угарката на земята, промърмори нещо на български и ми даде знак да минавам. Паспортът ми бе пълен с пепел, но не казах нищо – не исках пътуването ми да започва по грешния начин.
Летището в Пловдив беше малко, ново, с огромни прозорци, малко кафене и много цветя. От друга страна, не беше и необходима някаква огромна сграда, като се има предвид пътническият поток към града – само една авиокомпания от Италия и една от Обединеното кралство извършваха полети до тази дестинация. Освен това на двеста километра се намира и София, която е свързана с Пловдив с удобни пътища. Така че веднага се огледах за такси, което да ме откара и да компенсирам загубата на време. Качих се на едно старо рено „Сценик“, караше го жена на около петдесет, и платих десет лева, равностойността на около пет евро. Летището е разположено на десетина километра от града и е насред полето, заобиколено от слънчогледи, неразбираеми билбордове, изоставени сгради и навред разхвърляни отпадъци от етернит.
Това пътуване на фона на турска музика ме разби. Преминахме от модерността на летището към красотата на града, пресичайки пустош от угар и изоставени постройки, може би останали от стария режим. Нямаше единен архитектурен проект, а истинска мозайка. На входа на града се развяваше огромно знаме със светлосини и бели ивици, в центъра на което имаше златно-зелен символ: знамето на Пловдив. Веднага след като преминахме по моста, който отвежда в града, вляво зърнах голям ромски лагер от каравани и палатки сред купчини от боклуци, нещо съвсем различно от нашите в Италия. Навсякъде се виждаха хора със светлоотразителни оранжеви жилетки, които чистеха улиците на града. Впоследствие разбрах, че това са ромите, на които общината дава помощи, а те в замяна на това трябва да поддържат града чист. Много пъти бях правил такова предложение на общината, докато бях член на общинския съвет, но така и не му обърнаха внимание, тъй като раздадените социални помощи на калпак със сигурност щяха да са полезни при всички нови избори.
Минахме от огромни бетонени блокове, останали от комунистическо време, до най-богатия и процъфтяващ бизнес център, където се намираше хотелът ми. Рязък контраст между беднотия и богатство със съмнителен произход. Таксито спря пред „Грандхотел Пловдив“, сграда, от която дъхът ми спря. Беше петзвезден хотел от 1977 г., тогава държавна собственост, и ако не беше скорошната му реставрация, която беше допринесла за неговия толкова бляскав вид на бизнес хотел, нищо не би подсказало за разкоша, който се криеше вътре. Структурата му наподобяваше огромните панелни блокове в съветски стил. Като стигнах до стая 307, влязох и веднага си взех студен душ. Бях изморен от пътуването и нямах желание нито да излизам, нито да търся някое заведение за хранене.
На терасата седнах на бежов ратанов стол, отворих си кутийката с хартия за цигари и си свих една. Напразно търсих запалка из джобовете на дънките и чак после се сетих, че я бях дал на една жена в зоната за пушачи на летището в Бари. Влязох отново в стаята и проверих дали на писалището няма някой кибрит, отворих всички чекмеджета и най-накрая намерих един в нощното шкафче. Веднага ми направи впечатление снимката на прекрасен бял плаж и синьо море с надпис на кирилица по средата, който гласеше: „Чакаме те в Созопол“. „Какво красиво място – казах си, докато продължавах да гледам кибрита. – Наистина ли има такива места на Черно море?“
Върнах се на балкона и си запалих цигарата, като съзерцавах един от най-красивите залези, които бях виждал в живота си. Светлината падаше под ъгъл и беше червеникава, отразяваше се в Марица, разпръсквайки очарование, магия и чувство на безкрайно блаженство. Около мен навсякъде имаше небостъргачи с неонови реклами на най-различни банки, повечето на български.
* * *
На следващата сутрин закусих обилно и започнах обиколката на града. Пловдив носи името си от времето на византийската епоха, въпреки че е претърпяло промени през вековете, но така си е останало и до днес. Бурната история на града е засвидетелствана от такова богато художествено и културно наследство, че дори днес останки от римската и предримската епоха продължават да се появяват почти навсякъде. Пловдив има четиристотин хиляди жители, разположен е на брега на река Марица, родина е на древните траки, това е градът със старото македонско име Филипопол и римското Тримонциум, наричан така заради трите хълма, върху които е построен. Византийският град е бил под османско иго в продължение на петстотин и двайсет години, след това преминава през различните превратности на независима, комунистическа България, до демократичното начало и конституция от 1991 г.
Пловдив е уникален град, той има дълга история, невероятна култура и прекрасна стара част. Етническото разнообразие на населението е със значително присъствие на малцинствени групи от турско, ромско, арменско, гръцко и еврейско потекло и оказва силно влияние върху културния живот на мястото. Накратко казано, първото ми впечатление беше точно това: древен град с млад дух.
* * *
Първо разгледах Регионалния археологически музей, билетът струваше пет лева, почти две евро и половина, и бях единственият посетител този ден, така че можах на спокойствие да се насладя на всичката тая красота от елинската, римската и византийската епоха: мозайки, шлемове и бижута.
Прекарах около два часа в музея, очарован от факта, че това място е една от отправните точки за тази общност, уникален пазител на част от историята и традицията на града.
След това тръгнах към централната част в търсене на античния стадион на Филипополис, който трябва да се е намирал на „Джумаята“, централния площад. Вървях по прекрасна, оградена с дървета алея, павирана с древни калдъръмени камъни, които по-късно открих, че са останките от стария град, използвани, за да направят този район годен за разходка. Вървях по останките от хилядолетни къщи. Навсякъде имаше вази с пъстри цветя, които гледаха към старинни улични лампи; по пътя си от време на време срещах улични художници, музиканти, които свиреха, седнали около огромни вази с растения, които изпълняваха ролята и на пейки. Подобни на тях имаме и по ул. „Спарано“ в Бари. Магазини за мода с известни европейски марки, а няколко магазина, предимно за италиански обувки и дрехи, се редуваха с барове и български заведения за бързо хранене.
По пътя си срещнах предимно майки с деца, които развеждаха малките по парковете с катерушки, но видях и много бездомници да ровят в кошчетата за боклук в търсене на храна. Стори ми се много чист град и се опитах да намеря хвърлена хартия, дъвки или угарки на земята, но така и не видях. Навсякъде имаше полиция и хора от частни охранителни фирми, готови да гарантират безопасността. Най-чувствителните места и туристически атракции се наблюдаваха от възрастни хора, вече в пенсия, наети от общината, за да следят за реда и да могат да допълват пенсията си. Стояха винаги в готовност да пропъдят скитници или деца, които газят в цветните лехи, а в случай на нужда се обаждаха на полицията по радиостанциите, с които бяха снабдени.
Бях привлечен от един от многото магазини за парфюмерия на тази улица, които предлагаха аромати, масла и есенции от рози. Някъде бях чел, че България е известна и като страната на розите, които се отглеждат в долината между Пловдив и Черно море. (...)
Книгата „До утре“, от Винченцо Ламана, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
