„България: кратки хроники“ е проект в две книги на издателство „Изток-Запад“. Включените във втората книга текстове са посветени както на познати, така и на редица слабо известни и полузабравени събития и личности: „Татко“ Новак, Георги Пеячевич, въстаническия „крал“ Карпош, въстанията през 1737 и 1841 г., както и на интригуващи факти и последствия от войните през XIX и XX в. Струва си да проследим съдбите на легендарни войводи – Индже, Хаджи Димитър и поп Харитон, на народни будители – поп Пунчо, Кирил Пейчинович, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и емблематични възрожденски даскали, на титани на националната революция – Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Гоце Делчев, на апостоли на Старозагорското, Априлското и Илинденско-Преображенското въстание. Най-разнолика е мозайката на модерната история на българите, включително при нашите общности извън днешните скромни предели на държавата ни. Не един или два са случаите, при които се сблъскваме с безскрупулни фалшификации на историята на македонските и бесарабските българи, с недооценяването, а често и с неразбирането на понесените от нашия народ и държава жертви в резултат на геополитическите турбуленции през драматичния ХХ в.
Пламен Павлов е български историк, поет, публицист, телевизионен водещ. Роден е на 12 юли 1958 г. Завършва история във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1982), където от 1984 г. преподава история на Византия и средновековните балкански държави. От август 1998 до март 2002 г. е председател на Агенцията за българите в чужбина към Министерския съвет. Павлов е автор на около 150 научни студии, книги, учебници, енциклопедични издания.
В периода 1998 – 2002 г. Пламен Павлов е председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Работи за развитието на хоризонталните връзки между български дружества и организации от целия свят, като поставя акцент на т.нар. исторически общности в Украйна, Молдова, Румъния, Македония, Албания, Гърция, Западните покрайнини и др. Инициатор и участник в създаването на различни научни, културни и обществени проекти.
ОТКЪС
Доброволците в защита на Съединението и в Сръбско-българската война (1885–1886)
През последните години в медийния поток, който ни залива отвсякъде, често се говори за доброволци. Достатъчна илюстрация е включването на стотици доброволци в гасенето на повсеместните пожари, обхванали страната ни през неимоверно горещото лято на 2024-а... Нека припомним, че в миналото, когато става дума за доброволци (през Възраждането често се използва френската заемка „волентири“), се има предвид преди всичко онези, най-често млади хора, но и българи от всички възрасти, готови да пролеят кръвта си за свободата. Доброволците са важен фактор и във времето на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през септемврийските дни на 1885 г. и последвалата мълниеносна реакция на сръбската агресия срещу младата ни държава, благословена от Русия и Австро-Унгария заради имперските им интереси на Балканите.
И днес Съединението ни изпълва с гордост и респект пред решимостта на нашите деди и новородения политическият елит за отстояване на суверенитета на българската държава и нейния път към постигане на националното единство. Предците ни правят смела, решителна крачка за обединение на разпокъсаната с Берлинския договор нация – напук на т.нар. Велики сили и алчните ни балкански съседи. През 1885 г., а и десетилетия след това идеята за национално обединение е неразделна част от стремежа към свобода и напредък за всички българи. В учебниците по „Отечествоведение“ (тогавашното име на предмета „Родинознание“, преименуван днес с някаква абсурдна политкоректност на „Човекът и обществото“...) задължително присъства раздел уроци на тема „Неосвободени български земи“. Още в началните отделения заедно с четенето, писането и смятането българчетата научават, че не всички хора с тяхната кръв имат шанса да живеят в свободна България, че в Македония, Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието живеят българи, останали или попаднали след 1878 г. под властта на Османска Турция, Румъния, Сърбия... И че е дълг за всеки свободен българин да отстоява техните права.
За историческия акт от 6 септември 1885 г. безспорно най-значими са заслугите на гражданите на Пловдив и самата Румелия... Естествено, участват и много дейци от Княжество България. Да не пропускаме бесарабските българи, сред които се откроява командирът на румелийската милиция (войската на областта) майор Данаил Николаев (1852–1942), бъдещ генерал и патриарх на българското войнство. Да не забравяме и участието на македонските българи, които можем да срещнем буквално навсякъде по време на Съединението и последвалата Сръбско-българска война. С ентусиазъм и жертвоготовност в рискованото начинание се хвърлят офицерите и войниците от военните части в Източна Румелия и Княжество България.
Както стана дума, една от най-интересните, недостатъчно известна на широката публика тема е участието на хилядите доброволци в защитата на Съединението, предвид опасността от намесата на Турция и особено след сръбската агресия. Това участие е отразено в спомените на съвременици и тогавашната преса, вкл. чуждата, както и в отделни книги. Най-добрата от тях си остава излязлата през 1935 г. „История на доброволците от Сръбско-българската война от 1885 г.“ на генерал-майор Йордан Венедиков (1871–1957). По-малко позната, наистина по-кратка, но достатъчно ценна е и книжката на генерал-майор Панайот Сантурджиев (1868–1962) „Доброволците в Сръбско-българската война“, публикувана през 1929 г. Сантурджиев, тогава гимназист и едва седемнайсетгодишен, е доброволец в 1-ви Софийски пехотен полк. Участва в боевете за Пирот на 14–15 ноември 1885 г.
В преобладаващата си част доброволците са млади българи, преди всичко ученици от горните класове на гимназиите в Княжество България – Габрово, Търново, Свищов, Шумен, Варна, Лом, Ловеч и т.н., да не говорим за територията на току-що съединената с Княжеството автономна област Източна Румелия – Пловдив, Пазарджик, Сливен, Бургас и т.н. В редица случаи немалко от записалите се в четите, за огромно тяхно разочарование, са върнати поради прекалено младата си възраст и нужните за един войник физически сили... Не остават по-назад и предишните поколения, на първо място дружествата на опълченците от Руско-турската война от 1877–1878 г. Неслучайно княз Александър, който тогава е в Русе, се обръща към Дружеството на опълченците в София с телеграма от 7 септември да призоват своите събратя от цялата страна предвид очакваната война с Османска Турция. Освен опълченците активно участие вземат и съратниците на Левски – така например неговият близък приятел и председател на Търновския революционен комитет Христо Иванов-Големия (1840–1898) е организатор и войвода на Търновската доброволческа чета „Раковски – Левски“, наброяваща около 500 души!
Само няколко дни след обявяването на Съединението към Пловдив потегля доброволческа чета от Габрово, наричана „Ученически легион“. В голямата си част участниците в нея са учениците от Априловската гимназия. „Четата в 4 часа след пладне – разказва Йордан Венедиков – мина моста на Марица под звуковете на народния марш „Шуми Марица окървавена“, посрещната с възторг от пловдивското гражданство. Скоро след тях в Пловдив влиза Търновската чета, в която се включват и ученици от Петро-павловската семинария Още на 6 септември започва записването на доброволци в София, при това на три места. Първи са „македонците“, следвани от четата на поручик Карауланов и Самоковския доброволчески отряд. Следва нова чета, която брои 425 бойци – водещо при нейната организация е Дружеството на опълченците, но в редовете ѝ се включват всякакви хора от 15 до над 60-годишна възраст – ученици, занаятчии, чираци, чиновници... Както вече стана дума, начело на доброволците от Македония е капитан Коста Паница (1857–1890). Предвождани от смелия и харизматичен капитан, четиристотинте харамии се сражават при Сливница и в други горещи точки на войната.
Четите от Русе, Шумен, Варна и други места в Северна България, потеглили вече към Пловдив, са пренасочени към Видин, за да подпомогнат недостатъчните сили на майор Узунов срещу многочисления сръбски агресор. Уви, дадени са и много жертви, което се дължи и на остарялото оръжие и отсъствието на команден състав от офицери. Ще припомним, че веднага след Съединението освободителката Русия изтегля своите офицери, поставяйки българската войска в изключително трудна ситуация.
Наистина, не е възможно в една кратка хроника да осветлим тази все пак обширна тема, но нека поставим акцент на някои важни подробности. Както отбелязва ген. Сантурджиев, в събитията участват не по-малко от десет хиляди доброволци от цяла България, Македония, Одринска Тракия, гурбетчии и студенти, завърнали се по най-бързия начин от чужбина. С оглед на общата численост на тогавашната българска войска доброволците са 11 процента от участвалите във войната, а в боевете за Видин и Северозапада процентът е още по-висок.
Книгата „България: кратки хроники. Книга II“, от Пламен Павлов, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
