„Звезден пратеник“, Нийл Деграс Тайсън

„Звезден пратеник“ е призив цивилизацията ни да се пробуди. Хората вече не знаят на кого и в какво да вярват. Сеем омраза към другите, изхождайки от онова, което мислим за вярно или което ни се иска да бъде вярно, без значение какви наистина са нещата. Културните и политическите фракции се борят за душите на общности и цели народи. Загубили сме от поглед ориентирите, които показват каква е разликата между факти и мнения. В проявите на агресия сме бързи, а в тези на доброта – бавни.

Първият поглед от Космоса към нашия свят обуздава егоистичната ни самонадеяност – посланията от звездите принуждават хората да преосмислят отношението си един към друг, към Земята и Космоса. В противен случай рискуваме да повярваме, че светът се върти около нас и нашите мнения. „Звезден пратеник“ е антидот срещу това – той ни предлага начини, по които да пренасочим нашата емоционална и интелектуална енергия, да я помирим с биологията, химията и физиката и с това, което те ни казват за познатата ни вселена.

„Звезден пратеник“ преформулира някои от най-обсъжданите спорни въпроси на нашето време – войната, политиката, религията, истината, красотата, пола, расата, всички тези изкуствени бойни полета, пръснати из живота ни – и ги предлага на читателя по начин, който укрепва решимостта ни да служим на цивилизацията.

Нийл Деграс Тайсън

240 с., мека корица, 19.90 лв.

Откъс

„Изведнъж се формира глобално съзнание, фокусираш се върху хората, изпитваш крайна неудовлетвореност от състоянието на света, чувстваш се принуден да направиш нещо по въпроса. От там, на Луната, международната политика изглежда така незначителна. Иска ти се да сграбчиш някой политик за яката, да го завлечеш на четвърт милион мили в Космоса и да му кажеш: „Виж това, копеле.“ – Едгар Мичъл,  астронавт от екипажа на Аполо 14

Увертюра

Наука и общество

Когато хората имат несъгласия относно политиката, религията или културата, причините за това са елементарни, дори и решенията да не са такива. Всеки от нас разполага с различен набор от знания. Различни са ценностите, приоритетите и разбиранията ни за това, което се случва около нас. Виждаме света по различни начини и в резултат от това създаваме племена, съставени от хора, които изглеждат като нас, молят се на същите богове като нас, споделят разбирането ни за морала. Имайки предвид продължителната изолация, в която видът ни е живял по време на палеолита, вероятно не е изненадващо какво ни е завещала еволюцията. Груповото мислене – дори когато не се поддава на рационален анализ – може и да е осигурило еволюционно предимство на нашите предшественици.

Ако се отдръпнем от нещата, по които се отличаваме, може да открием обща, обединяваща ни гледна точка към нашия свят. Ако опитате да го направите, то гледайте къде стъпвате. Тази нова позиция не е на север, юг, запад или изток от мястото, където се намирате. Къде е тя, не можем да се ориентираме по компаса. За да стигнем до нея, трябва да се изкачим над земната повърхност – да видим Земята и всички на нея, което ще ни имунизира срещу провинциални интерпретации. Тази трансформация може да бъде наречена „обзорен ефект“ – астронавтите често преживяват нещо подобно, щом се издигнат на околоземна орбита. Добавим ли към това откритията на съвременната астрофизика, както и тези на математиката, науката и технологиите, които са направили възможно изследването на Космоса, то наистина космическата гледна точка превъзхожда всички останали.

Почти всяка моя мисъл, мнение или позиция по земните ни дела е докосната – оформена и просветлена – от знанията за нашето място на Земята и в Космоса. Това не означава хладна разсъдливост и липса на емоции – вероятно няма нищо по-човешко от методите, инструментите и откритията на науката. Те са оформили лика на съвременната цивилизация. Какво изобщо е тя, ако не сбор от нещата, които хората са изградили, за да преодолеят своите първични импулси и да създадат среда, в която да живеят, работят и играят?

Какво да кажем тогава за нашите така устойчиви колективни разногласия? Мога да обещая единствено, че каквито и да са настоящите ви разбирания, вливането на смес от наука и рационално мислене ще ги задълбочи и ще ги направи по-информирани от преди. По пътя можем да изобличим и лишени от основания мнения или неоправдани емоции, които носим със себе си.

Не е реалистично да се очаква хората да започнат да спорят едни с други така, както го правят учените. Причината е, че учените не се интересуват от чуждото мнение. Те се интересуват от чуждите данни. И все пак дори когато спорим, изразявайки своето мнение, е изненадващо колко мощна е рационалната гледна точка. Въоръжени с нея, бързо ще установим, че на Земята няма множество племена, а само едно – човешкото. В резултат от това много разногласия ще омекнат, а други просто ще се изпарят и така няма да ни останат кой знае колко неща, за които да спорим.

Науката се отличава от останалите начинания на човека по способността си да проучи и да вникне в природните процеси до степен, която ни позволява да предвидим точно, а понякога дори и да контролираме събитията в природата. Научните открития често ни позволяват да разширим и задълбочим гледната си точка. Науката подобрява нашето здраве, благосъстояние и сигурност – те днес са по-добри за повече хора на Земята, отколкото в който и да е друг момент от историята.

Научният метод, който е в основата на тези постижения, често бива описван чрез термини като „индукция“, „дедукция“, „хипотеза“ и „експеримент“. Всичко това може да бъде обобщено изразено с едно изречение, отнасящо се до обективността:

Направи всичко възможно да не се залъгваш,

че нещо е вярно, когато то е погрешно, или че нещо е погрешно, когато то е вярно.

Този подход към знанието води началото си от XI век и е изразен съвсем ясно от арабския учен Ибн ал Хайтам (965–1040 г.), известен още като Алхазен. В частност той предупреждава учения по следния начин: „Той трябва да се отнася с подозрение към самия себе си, докато извършва критичен анализ, така че да отбягва както предразсъдъци, така и небрежност.“ Векове по-късно, по време на Ренесанса в Европа, Леонардо да Винчи изразява пълно съгласие с него: „Най-голямата заблуда, от която страдат хората, е онази, която се съдържа в собствените им мнения.“ През XVII век, скоро след почти едновременното изобретяване на микроскопа и телескопа, научният метод достига разцвет, тласкан напред от работите на астронома Галилей и философа сър Франсис Бейкън (лорд Верулам). Накратко казано, последният ни съветва да провеждаме експерименти за проверка на своите хипотези и доверието ни в тях да бъде пропорционално на силата на свидетелствата в тяхна подкрепа.

Оттогава сме се научили и да не претендираме, че знаем една новооткрита истина, докато мнозинството от учените не получи взаимно съгласуващи се резултати. Тази норма на поведение има забележителни последици. Няма закон, който да забранява публикуването на погрешни или изопачени резултати. От друга страна, цената на подобно действие е висока. Ако изследванията ти бъдат повторени от колеги и никой не получи същите резултати, то достоверността на всички твои бъдещи изследвания ще бъде съмнителна. Ако извършиш откровена измама – ако умишлено подправиш данните – и по-късно това бъде установено, това ще бъде край на твоята кариера.

Тази самостоятелно регулираща се система в рамките на науката е единствена по рода си и не налага обществото, пресата или политиците да съдействат за функционирането ѝ. Въпреки това, наблюдавайки я, човек често се удивява. Само вижте потока от научни статии, които красят страниците на рецензираните научни списания. Вярно е, че този развъдник за открития понякога се превръща в поле на научни спорове. От друга страна, ако вземеш страна в научните спорове, преди да бъде постигнат консенсус, преследвайки собствените си културни, икономически, религиозни или политически цели, с това подкопаваш основите на демокрацията, която се нуждае от достоверна информация, за да може да функционира.

Трябва също да отбележим, че в науката конформизмът е анатема за прогреса. Непрекъснатите обвинения, че търсим удобен за нас консенсус, могат да идват само от хора, които никога не са присъствали на научна конференция. Подобни събирания откриват „ловния сезон“ за всички представени идеи, без значение колко влиятелни са техните автори. Това е от полза за самата наука. Успешните идеи са оцелели след педантична проверка. Лошите пък биват отхвърляни. Обвинението в конформизъм е смехотворно и за учените, които се стремят да напреднат в кариерата си. Най-добрият начин да се прочуеш приживе е, като представиш нова идея, която се противопоставя на възприетите разбирания и освен това се съгласува с наблюденията и експериментите. Здравословното разногласие е естественото състояние на предния фронт на научните открития.

***

Множество изследователски центрове, както и други достоверни източници на научна информация, създават условия политиците да вземат просветени и информирани решения. Това обаче няма да стане, докато тези, които гласуват, и тези, за които те гласуват, не разберат как функционира науката и защо тя е устроена тъкмо по този начин. Научните постижения в изследователските институции на страната са кълновете на нейното бъдеще.

След като започнем да разсъждаваме задълбочено за това как учените виждат света, как изглежда Земята от Космоса, какви са пространствените и времевите мащаби на Космоса, всички земни неща ще започнат да ни изглеждат различно. Мозъкът ни коригира жизнените ни приоритети и преоценява действията, чрез които се стремим към постигането им. Нито едно от разбиранията ни за културата, обществото или цивилизацията не остава незасегнато. В рамките на този начин на мислене светът изглежда различно. Той сякаш ни пренася на друго място.

Започваме да възприемаме живота от гледната точка на Космоса.