Колет е жена без история. Поне така смятат всички до деня, в който на нейната племенница, Аньес, се обаждат от полицията, че Колет – единствената ѝ леля – е починала, само че тя е погребана преди три години...
Очевидно става дума за грешка – или за смъртта на някоя съименница. Аньес се завръща в малкото градче в Бургундия, което отдавна е напуснала, за да разпознае тялото на тази непозната, оставила освен последната си воля и аудиокасети за нея. Коя е тя? И ако наистина току-що починалата е Колет Септамбър, кой е вместо нея в гроба?
С този виртуозно написан многопластов роман, в който се преплитат съдби и завладяващи интриги, невероятната разказвачка на истории прави голямото си завръщане.
Валери Перен е френска писателка и сценарист. През последните десет години работи като съсценарист на най-новите филми на съпруга си, режисьора Клод Льолуш. След успешния ѝ дебютен роман „Забравените в неделя“, спечелил 13 награди, вторият ѝ роман „Вода за цветята“ (2018) ѝ донася още по-голяма популярност. Той е отличен с множество награди, в това число престижната „Мезон дьо ла Прес“ за 2018 г., и влиза в класацията на „Фигаро Литерер“ на 10-те най-продавани автори във Франция през 2019 г.; тя е най-продаваният автор в Италия през 2020 г.
Откъс
Казвам се Аньес Дюген, по баща Септамбър. Аз съм дъщеря на Хана Рубен, цигуларка, и Жан Септамбър, пианист. Запазих името на бившия си съпруг Пиер Дюген. Официално, за да запазя артистичното си име, неофициално, за да вбеся новата му партньорка. Родена съм на 22 октомври 1972 година. Сега сме 2010-а, току-що навърших трийсет и осем години, имам петнайсетгодишна дъщеря. На изборите винаги предпочитам да гласувам за левицата. Вярвам в Бог.
Мога да кажа, че бившият ми съпруг беше актьор, великолепен и непостоянен, че го обичах лудо и вече изобщо не го обичам, когато не е нито великолепен, нито непостоянен, и че все още го обичам, винаги ще го обичам. Колебая се между тези две думи. Пиер притежава невероятен чар, който нашата дъщеря Ана нарича „чарът на интелигентността“. Вече нямам нито майка, нито баща. Леля ми наскоро почина за втори път. От месеци не съм написала нито дума, изчерпана съм. Празен лист хартия. Нямам никакво желание да създавам филми, да се гримирам, да събирам екип, съавтори, нямам нищо за казване, никаква потребност. Аз съм сама. Разведена. Имам чувството, че вече нямам желания, че съм обичала толкова много и толкова силно, че съм изчерпала сантименталния си капитал, че сърцето ми е протрито и надупчено като стари дънки от щанд на битака в Сент Уен, че се стремя единствено да бъда сама и да говоря с преминаващо куче, скитаща котка, с птиците в небето или с калинка, кацнала по невнимание на моя пуловер.
Заснела съм пет филма, включително един късометражен. Първият ми игрален филм получи всеобщо признание. Пет награди „Сезар“, две номинации за „Оскар“ в категорията „Най-добър чуждестранен филм“ и „Най-добър оригинален сценарий“, три за „Златен глобус“ и много други. Обиколих света с „Празненството на старейшините“. Бившият ми съпруг изпълняваше една от главните роли, той играеше любимия син. Беше великолепен. Съвършен. Завладяващ. Спечели пет международни награди за актьорско изпълнение.
По онова време ме сравняваха с Джейн Кемпиън. „Френската Джейн Кемпион“, гласяха заглавията на няколко вестника. Това ме разсмиваше. Защо не Майкъл Джексън? Сравняваме хората. Подреждаме ги в кутии, чекмеджета, по видове. При все това, благодарение на този филм, успях да намеря финансиране за заснемането на други. Бях ухажвана. Много се забавлявах, работих здраво с Пиер. Двамата обсъждахме идеи, аз пишех за него, той беше моят източник на вдъхновение. Споделяхме всичко. Дом, любов, работа, любимото ни дете, почивки, проекти. Той ме караше да се смея и ме любеше. Не поглеждаше другите жени, но другите жени го гледаха. Гледаха го от години. Ние все по-често се качвахме на сцената, за да получаваме награди, аз – във великолепни черни рокли, взети назаем за случая, той във великолепни смокинги. Бяхме „признати“, както се казва. Освен това мъжът ми беше забавен. Не само за мен, очевидно, когато си забавен, си забавен за всички. Това е втора природа. С дълбоките си черни очи, с дяволитата си, но никога презрителна усмивка, той стана неустоим. А аз бях уморена. Това е цената на славата – страхът, все по-осезаем, потискащ, че нямаш какво повече да кажеш. „Какво ще разкажа в следващия филм?“ Усещането, че сервираш една и съща супа.
Сред другите жени, които мъжът ми не поглеждаше, имаше една, която не просто го гледаше, тя му се нахвърли. Ухаеше добре, беше нежна и сладка. Тя го желаеше, караше го да я желае. И той, без да се противи, си позволи да го направи, първо, за да знае, да разбере, да хареса някой друг. Пиер познаваше почти само мен, въпреки разликата във възрастта ни. Когато има място за някой друг, просто има място.
След този първи път той доста бързо смени сладкарницата си, във всеки случай десерта си и живота си. Премести се да живее при нея. Ана прекарва всяка втора седмица у тях, както и половината от ваканциите си. Ето как един хубав сладкиш съсипа живота ми. В крайна сметка аз съм от тези, които смятат, че сами си прецакваме живота, че никога не е виновен другият, любимият. Не можем да бъдем бдителни през цялото време. В противен случай животът би заприличал на чудовищна диктатура.
Книгата "Втората смърт на Колет" от Валери Перен, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
