Доайенът на руската византология академик Фьодор Иванович Успенски (1845–1928) е посветил живота си на изучаването на различни страни от историята на Византия, нейната литература и изкуство. Успенски оставя след себе си трайно наследство, защото е човек на действието, който възприема науката като дело на откритията и я търси не в книги, а в паметници, архиви, проучвания и разкопки.
Почти няма въпрос във византийската история, който да не е привлякъл неговото внимание и търсенето на отговор винаги преминава през задълбочено и проницателно тълкуване на източниците. Нерядко в живота и научната работа на един учен настъпва момент, когато решава да синтезира и обобщи своите изследвания; да ги обедини в едно-единствено всеобхватно произведение. За Успенски това е желанието му да представи обща история на Византия, с която да даде на „съотечествениците си цялостна система в област“, която определя за „най-важната след отечествената ни история“. Той започва своя колосален труд още докато е директор (1894–1914) на Руския археологически институт в Константинопол, който е закрит, когато Русия и Османската империя се оказват противници през Първата световна война. Целта на този magnum opus, озаглавен „История на Византийската империя“, е да обхване изцяло и изчерпателно византийската история, но и да бъде широкодостъпен и лесноразбираем за читателите. Повествованието се отличава с уникалния поглед на Успенски върху причините и хода на историческите събития, подкрепен от отличното му познаване на източниците и владеенето на историческия материал.
Неговата история е завладяващо ума пътешествие из една империя, която е виждала себе си като носител на гръцката традиция, наследник на римската легитимност и пазител на оригиналната чистота на вярата. Умелата ръка на автора представя на читателя различни страни на изобретателността, образоваността и находчивостта на византийското общество, без които то не може да бъде разбрано. По този начин става възможно да се забележи необикновеното и рядкото умение на Византия да слива традиции с наследство, което на няколко пъти ѝ дава възможност и сили да се възроди от пепелта и да се бори за своето оцеляване.
„История на Византийската империя“ излиза на български език в пет тома, като първият том е в две части.
Том 1, период I
Период I (до 527 г.). Елементи на формиране на византинизма
Том 1, период II
Период II (518–610). От Юстиниан I до Ираклий
Том 2, период III–IV
Период III (610–716) Ираклий и неговите приемници. Период на иконоборството (717–867)
Том 3, период V
Период на македонската династия (867–1057)
Том 4, период VI–VII
Период VI. Комнини (1057–1185). Период VII. Разпадане на империята (1185–1204)
В настоящия том 5, период VIII–IX, Успенски събира в едно кризата, възхода и последния блясък на един от най-драматичните периоди на империята: Ласкариди (1204–1261) и Палеолози (1261–1453). Мащаб, дълбочина и стил се съчетават блестящо в тази истинска класика.
***
Откъс
През същия този ноември на 1204 г. в столицата му се случват важни събития. В Търново пристига папският кардинал легат и донася на Калоян грамота от Инокентий. Дългогодишните усилия на Калоян да бъде признат за цар, а Търновският архиепископ – за патриарх, се увенчават с успех, което ознаменува политическата и църковната независимост от Византия. Наистина, папата му изпраща знаците на кралско достойнство и нарича главата на Българската църква примас, правейки уговорката, че с предоставените му права да поставя епископи, да вари миро и да излиза с Кръста с разпятието от олтара примасът е равен на патриарх. Ала в ответното писмо Калоян се нарича император, а архиепископът на България – патриарх. Тъй като преговорите на Калоян с папата се водят вече няколко години още по време на съществуването на Гръцката империя, когато приключват през есента на 1204 г., и от двете страни са изразени желания и виждания, които след латинското завоевание не са съвсем уместни. Папата дори изпраща на Калоян знаме, предназначено за война с онези, които с устата си почитат кръста, но със сърцето си са далеч от него, тоест няма предвид унгарците и латинците, а гърците.
Основаването на Латинската империя в Константинопол веднага се отразява на съюза на българите с папата. Калоян успява да получи от курията всичко, което тя може да му даде. Но на него независимостта от Византия, която освен това вече е изгубила политическа самостоятелност, не му е достатъчна; предприетите пред курията стъпки са по-скоро средство за постигането на по-висока цел – утвърждаването на българското царство и от другата страна на Балкана. Гибелта на Гръцката империя разкрива нови хоризонти пред него. В сравнение с пришълците франки той се вижда като лидер на местното население в Тракия. Постоянният стремеж на българите на юг се обяснява с усърдното усвояване на гръцката църковност и образование от тях – в България са отнасяни светини, строени са църкви, викани са майстори. Съзиждат се царство и общественост, които да са колкото се може по-равностойни на гръцките им първообрази. Сега настъпва изключително благоприятен момент да бъде направена следващата крачка и тласъкът е даден най-вероятно от самите гърци. Гръцката аристокрация в Тракия сама предлага на Калоян да застане начело на движението срещу франките и венецианците.
Никита Хониат убедено твърди, че инициатор на брожението срещу латинците не е Калоян, а гръцкият военен елит, който има земи в Тракия. Гръцките аристократи всуе се обръщат и към Бонифаций, и към Балдуин, предлагайки услугите си. Латинците не смятат за необходимо да им предоставят участие в държавните дела. Отличителен белег на рицарските дружини е, че са твърде затворени и не допускат чужди елементи в състава си. След като получават категоричен отказ, гръцките военни отиват при Калоян, макар той да е извечен враг на империята, многократно опустошавал северните ѝ области.
Освен това от Акоминат – пък и от латинските източници – става ясно, че самият Калоян не е по-малко оскърбен от латинците. Преди това той провожда пратеничество при императора, за да изрази приятелското му отношение, но в отговор му заявяват, че те, франките, са наследници на гръцкото царство, а той е узурпатор и васал, който няма право да се смята за равен на латинския император. Дори заплашват да опустошат страната му и да го върнат в робското състояние, от което е излязъл. В този отговор е отразена и фикцията за прехвърлянето на правата на константинополските царе при латинския император, въплътена в придобиването на титлата Semper Augustus (посланието на Балдуин до папата, направено от прависта канцлер Жан Ноайонски), и високомерието на рицарите спрямо полуварварина и най-вероятно осъзнаването на антагонизъм на политическите им интереси, което става ясно първо на Бонифаций.
Току-що признатият и помазан от папата крал или цар не може да се примири с това, че най-близките му съседи не го смятат за равноправен монарх, а нацията му – за член на европейското семейство на народите. Той може би усеща, че именно успехът му пред Инокентий повлиява полученият отговор да бъде толкова остър. В този случай съгласие не може да има. В същото време франките настъпват и Филипопол е завладян от тях през същия месец, през който Калоян е коронован в Търново.
Същевременно Калоян съзнава силата си – той знае, че рицарите са малко на брой. Наследникът на древните български царе може да гледа на франките като на узурпатори пришълци. Той няма как да споделя виждането на барон Дьо Брашо, че франките са потомци на троянците и Константинопол е троянско наследство. За неговите права му говорят гърците. Според Вилардуен Калоян приема гръцки пратеничества не само от Тракия, но и от Пелопонес и от всички негови градове, които са го обявили за свой император и дават гърците под неговата власт.
Съветниците на Балдуин биха постъпили по-добре, ако послушат Бонифаций и тръгнат заедно срещу Калоян, с когото по това време могат да се справят с помощта на унгарците. Ако на константинополския престол е седял Бонифаций, нещата биха взели друг обрат; докато оттеглянето на Бонифаций в Тесалоника и Гърция разкъсва силите на латинците на две части. Те не забелязват опасността от север. Междувременно се създава реален съюз между гърците и българите, който е изключителна рядкост в историята на Балканския полуостров. Контактите на Калоян се разпростират и по-нататък на изток; вероятно покрай успешното им напредване латинците залавят негови писма до турците и малоазийските гърци и изпращат копия на запад.
Без да подозират опасността, през същия ноември латинците отправят от Константинопол четири групи от най-добрите си рицари, за да овладяват новите си земи. Храбреците Пиер дьо Брашо и Пайен Орлеански заедно със 120 рицари отиват на юг от Мраморно море, където се настаняват в латинската фактория Пиги и нанасят редица поражения на гърците. Братът на императора – Хенрих – също с такъв отряд поема към отдалечения си град Адрамития и пътьом спира в богатия Абидос; след това с помощта на арменците и дори на гръцките християни завладява Адрамития. Сто рицари под командването на Макарий Менеу завземат Никомидия, която населението е напуснало. Рение дьо Тир заедно със 120 рицари завладява Филипопол и според Вилардуен е посрещнат от гърците с радост, може би престорена. Успехите на рицарите в Мала Азия ще бъдат представени по друг повод като епизод от историята на създаването на Никейското царство. Те са краткотрайни и центърът на събитията през 1205 г. се намира в Тракия.
Според Вилардуен със заминаването на най-добрата част от рицарите в столицата остават император Балдуин, знатният граф Блуа (новият никейски херцог) и двама старци – граф Хюго Сен Пол, прикован от подагра, и дожът Дандоло, който изобщо не знае какво е подагра. През февруари 1205 г. граф Сен Пол умира и е погребан в Манганския манастир, в гробницата на красавицата Склирена. Смъртта му става сигнал за въстание в Дидимотихо, който му е даден като ленно владение. Хората му са избити от гърците. Завзета е съседната Орестиада и владенията на дребните барони, разпръснати из покрайнините на Тракия. Част от латинците, които току-що са се настанили във феодите си, са ликвидирани, а друга част се втурват към столицата. Вестта за въстанието бързо стига до Гърция и според Никита прави латинците по-скромни. Бягат бароните. Венецианският гарнизон в Адрианопол прочиства този основен пункт. Храбрият комендант на Цурлу временно спира побягналите, изправя се срещу гърците и завземайки Аркадиопол, им нанася кърваво поражение, „никой от тях не е почетен с погребение“; все пак и той не удържа и отстъпва в крепостта си. Дори се случва според израза на Вилардуен „странно произшествие“, което показва деморализацията на рицарите. Рение дьо Тир е изоставен в своя Филипопол от сина си и от роднините си, хукнали към столицата; тези рицари са заловени от гърците и 30 от тях са изпратени на Калоян, който ги екзекутира; но никой от франките не съжалява за тях. Отиват си и други, които са още повече, тъй че Рение остава да пази Филипопол и Станимака само с 25 рицари, но не зарязва поста си. Страховитите вести от север заварват императора неподготвен. Бегълците, които идват там, засилват тревогата. След като се съветва с Блуа и Дандоло, императорът решава да тръгне срещу Адрианопол с всичките си налични войски, изпращайки Вилардуен напред и незабавно отзовавайки вкупом отрядите, изпратени на изток. Успехите, постигнати в Мала Азия, до един са принесени в жертва. Вилардуен стига до Адрианопол само с 80 рицари, но цялото население се скрива зад стените, на които се развяват знамената на Калоян.
Балдуин не дочаква брат си и рицарите, „изпратени на юг. Може би се е надявал да изпревари Калоян край Адрианопол; може би е бил обзет от рицарска ярост. Заедно с никомедийския отряд той разполагал само със 140 рицари“. И само със 140 рицари се изправя срещу българския цар и въстаналото население. След него върви Дандоло със същия брой венецианци. Край стените на Адрианопол се нуждаят от провизии. Цялата страна е заета от по-голям брой гърци. Калоян се приближава с власи, българи и 14 000 кумани (половци), диви конници. На Цветница лично граф Блуа тръгва за провизии заедно с най-знатните рицари и с голям брой латинци, но до една крепост е отблъснат от гърците. През цялата Страстна седмица франките подготвят стенобойни машини и копаят тунели и така и посрещат Великден – „малко на брой и в оскъдица“. Армията на Калоян се приближава. Вилардуен е оставен да охранява лагера, а императорът заедно с основните сили излиза напред и чака нападението на враговете. Самият Калоян се въздържа да връхлети строя на рицарите, но изпраща напред куманите, които причиняват загуби на франките. На Светли четвъртък куманите отново атакуват и отново предизвикват хаос сред рицарите, който този път завършва фатално. Знатният граф Блуа лично се втурва след половците и вика императора да го последва. Отдалечавайки франките на две мили, половците се обръщат и засипват рицарите със стрели. Тежко раненият Блуа не зарязва бойното поле. „Не дай си боже, да ме обвинят – казва Блуа, – че съм избягал от битката и съм изоставил императора.“ Обкръженият от враговете Балдуин заповядва на своите хора да отстъпят, но самият той не го прави. Очевидци разказват на Вилардуен, че по време на дългия бой нито един рицар не се е защитавал по-добре от император Балдуин, докато не е бил заловен жив. Граф Блуа остава там – убит на място. Загиват Витлеемският епископ Петър и редица от най-знатните рицари. Онези, които се спасяват, се връщат на коне в лагера в пълно безредие. Единствено Вилардуен, излизайки отпред с отряда си, удържа бегълците. Армията на Калоян – половци, власи и гърци в челните полкове – обаче не напада лагера. През нощта Вилардуен и слепият Дандоло отстъпват към Родосто по най-краткия път до морето, като вземат всички ранени. Вилардуен прикрива отстъплението. Само няколко рицари панически се втурват в галоп право към Константинопол и със съобщенията си всяват ужас – всички смятат, че заедно с императора е загинала цялата войска. Отстъпилите с Вилардуен франки стигат до град Памфилия, където заварват голям отряд рицари, бързащи на помощ от Анатолия, и няма как да им съобщят по-тъжни вести, тъй като са загинали сюзерените на много рицари, закъснели да ги спасят от смъртта. Рицарите леят горчиви сълзи и се удрят в гърдите. Сменяйки уморения отряд на Вилардуен, рицарите от Анатолия охраняват отстъпващите и като добри войници отблъскват напиращите варвари. Силите на Калоян ги следват по петите…
Книгата „История на Византийската империя. Том 5, период VIII–IX“, от Ф. И. Успенски, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
