Интероцепцията е едно от най-важните ни – и най-загадъчни – сетива: начинът, по който тялото казва на мозъка ни какво чувстваме – кога сме гладни, кога ни е студено, как би трябвало да реагираме на стреса и паниката. Във „Вътрешното сетиво“ Каролайн Уилямс обяснява, че някои хора са толкова нечувствителни към вътрешните си сигнали, че им е трудно да разпознават основни потребности като глада и изтощението, а пък други забелязват телесните си усещания само когато те станат непреодолими. Тази липса на връзка между предсказанията на мозъка и усещанията на тялото може да доведе до психични и физически проблеми със здравето: от хронично изтощение до тревожност и хранителни разстройства.
Тук Уилямс изследва новаторските методи, които могат да подобрят психичното и физическото ни благополучие, и разкрива как да се възползваме от силата на интероцепцията, за да ни помогне тя във възприемането и интерпретирането на физически процеси и сигнали като сърдечния ритъм, дишането, глада, жаждата, отрицателните емоции и болката. Авторката се среща с учени, картографиращи нервната система, изследователи на невроразличието, работещи върху усъвършенстването на своите интероцептивни умения, и здравни работници, изследващи как това вътрешно сетиво може да ни помогне при пълносъзнатостта и разстроеното хранене и да ни съдейства да регулираме емоциите, да намалим стреса и в крайна сметка да водим по-добър живот.
Съчетавайки наука, медицина, пълносъзнатост и физическа терапия, „Вътрешното сетиво“ е първата книга, която ни запознава с тази въодушевяваща нова област на медицината.
Каролайн Уилямс е британска писателка и журналистка с 20-годишен опит работа за различни списания и радиопредавания.
Пише редовно за списание „Ню Сайънтист“, където няколко години е щатен редактор, като работи главно върху истории за невронауката, здравето и природата. Нейни статии са публикувани също в „Гардиън“, „Таймс“, „Телеграф“, „Би Би Си Фючър“, „Би Би Си Ърт“ и „Бостън Глоуб“.
Автор е на три книги – Move! (Profile / Hanover Square Press), Override (публикувана като My Plastic Brain в САЩ) и Inner Sense (Profile Books Ltd); редактор е на две експертни ръководства на „Ню Сайънтист“: How Your Brain Works: Inside the most complicated object in the known universe (John Murray, 2017) и Your Conscious Mind: Unraveling the great mystery of the human brain (John Murray, 2017).
Както самата тя казва, обича да говори почти толкова, колкото и да пише, и през годините е продуцирала и представяла радиопрограми и репортажи за Би Би Си в разделите „Наука“, „Естествознание“ и „Детско радио“. Редовен водещ на подкаста „Ню Сайънтист“ заедно с Иван Семенюк между 2006 и 2010 г.
Нейната цел – и причината да обича това, което прави – е да научава нови и интересни неща и да ги споделя по най-забавния начин.
СМУЩАВАЩО БЕЗЧУВСТВЕНИ
Ние се различаваме също и по това доколко имаме съзнателна представа за умението си да тълкуваме тялото, колко вяра имаме в телесните си сигнали като точни източници на информация и дали сме склонни да обръщаме повече внимание на тялото си, или на света около нас. Тези различия, които произхождат от някаква комбинация от генетика и житейски опит, влияят на всичко, от емоционалната ни интелигентност до способността ни за емпатия. Те имат отношение и към психичното здраве, мотивацията и някои от предизвикателствата, свързани с невроразличието. Сетивните чувствителности при аутизма например може да доведат до чувство на тревожност и непосилност, докато проблемите с емоционалната регулация, която разчита на умението да се усещат и разбират телесните сигнали, се наблюдават както при аутизма, така и при разстройството с дефицит на вниманието и хиперактивност (РДВХ).
Добрата новина обаче е, че нашето вътрешно сетиво може да бъде настройвано и тренирано. Усъвършенствайки се в усещането на онова, което става вътре в нас, и в интерпретирането на значението му, всички ние имаме потенциала да поемем контрола над своето здраве и благополучие.
Макар да е трудно това да бъде доказано без машина на времето, възможно е онези от нас, които живеят на Запад, да имат по-малко съзнание за това как тялото ни влияе на ума, отколкото са имали предците ни. Най-близкото приближение до начина на живот на предците ни може да бъде открито сред днешните ловно-събирачески популации, като например племето хадза в Танзания. Според едно неотдавнашно изследване, хадза обикновено описват емоционалните моменти с термини за физически усещания – те може да кажат, че им е горещо например или че чувстват блъскане в гърдите си. Група американци, изследвани за сравнение, описват емоциите си с термините за такива психични преживявания като недоверие и срам, често без дори да споменават тялото.
Дали това важи като цяло, е трудно да се каже, но определено е вярно, че западната наука официално е разлъчила тялото от ума преди поне 400 години, не само с рязането на трупове, но и с разделянето на тялото и ума на две. Френският философ Рене Декарт обикновено понася вината за това, не на последно място заради своите изключително влиятелни трудове от седемнайсти век, „Начала на философията“ и „Размишления върху първата философия“, в които описва тялото като машина, нямаща нищо общо с безплътния, необятен ум. Като се има предвид колко малко се е знаело по онова време за функционирането и на ума, и на тялото, това е било напълно разумна предпоставка. Двеста години по-късно, в средата на 80-те години на XIX в., тялото за кратко било върнато обратно в ума, когато Уилям Джеймс (американски философ, широко смятан за бащата на психологията) предположил, че телесните усещания са основата на всички наши чувства. Горе-долу по същото време датският лекар Карл Ланге излязъл със същото предположение. Според тяхното схващане, което станало известно като теорията на Джеймс-Ланге за емоциите, работата не е там, че ние се чувстваме уплашени, а след това сърдечният ни ритъм да се ускорява – ние се чувстваме уплашени, защото сърцето ни бие по-бързо.
Идеята била отхвърлена по онова време, не на последно място от физиолога Уолтър Канън, който въвел термина „реакция на борба или бягство“. Дори Чарлс Шерингтън, физиологът носител на Нобелова награда, който измислил термина „интероцептивен“ през 1906 г., не бил убеден. В течение на много години преобладаващият възглед бил, че сетивните пътища на тялото към мозъка били твърде бавни, за да участват в нещо толкова интелигентно като човешката мисъл и емоция; мозъкът несъмнено забелязвал промените пръв, а после тялото го следвало. Невронауката се развивала, изхождайки от принципа, че всички важни неща стават в мозъка. Няколко века по-късно обаче тези две конкурентни теории най-после се събират по начини, които могат да спомогнат за справянето с днешните предизвикателства – и онези, които лежат напред.
Да отбележим очевидното, двайсет и първи век е бил доста бурно пътешествие досега. От климатичната промяна до войната, глобалната пандемия и политическата и финансовата нестабилност, екзистенциалните заплахи просто не спират да идват, носейки със себе си смътно и все пак неизбежно усещане, че не всичко е наред. Това негласно усещане за неспокойствие се бори за внимание със сетивното претоварване и бързото темпо на съвременния живот. Във водовъртежа от информация, която получаваме благодарение на външните си сетива, ние ставаме безчувствени към по-недоловимата информация, идваща отвътре. Оставаме с едно неясно усещане за надвиснала заплаха, което не можем да посочим ясно; бихме били неспособни да предприемем действия за преодоляването му, дори и да можехме да намерим времето. Младите хора, които са изправени пред пълната сила на едно несигурно бъдеще, чувстват това най-много, карайки станфордската изследователка Брит Рей да предупреждава за наближаваща психично-здравна криза сред така нареченото от нея „Поколение Страх“.
Изкушението, като се има предвид мащаба на предизвикателствата пред човечеството, е да бъдат впрегнати множеството разсейващи фактори на съвременния свят, за да се използват те като щит, който да ни опази от вътрешния усет, че нещо не е наред. Постоянното наличие на един силно привличащ вниманието екран в джоба ви прави това прекалено лесно. Но в дългосрочен план то само влошава нещата, а доведено до крайност, може да се окаже катастрофално. През 2005 г. 28-годишният Лий Сун Соп, пристрастен към компютърните игри, умрял пред екрана, след като играл онлайн играта „СтарКрафт“ в продължение на петдесет часа без почивка. Официалната причина за смъртта била сърдечна недостатъчност, причинена от изтощение и обезводняване. В действителност той умрял от недостатъчност на вниманието – и на действие въз основа на него – към интероцептивните вопли на тялото за храна, вода и сън.
Това е поучителна история, използвана от много майки на геймъри тийнейджъри, и рядък пример за довеждане на телесната безчувственост до крайност. И все пак смъртта на Лий не била изолиран случай. Всеки, който живее с геймър – или с всеки, пристрастен към екрана, от скролващия до безкрайност социалните медии до гледащия нонстоп сериали, – ще разпознае тенденцията да бъдат пренебрегвани дори най-елементарните физически потребности. Даже при нивото, което бихме могли да приемем за здравословно, употребата на екрани изглежда ни разсейва от онова, от което наистина се нуждаят телата ни. Когато бившата мениджърка на „Майкрософт“, преквалифицирала се на непрофесионална изследователка, Линда Стоун измерила дишането на 200 души, докато те проверявали имейлите си и им отговаряли, тя открила, че 80% от тях се оказвали дотолкова погълнати от екрана си, че понякога забравяли да дишат – явление, което тя нарекла „екранна апнея“ и което оттогава насам е било свързано с повишена вероятност за стрес и тревожност.
Заседяването за дълги периоди, със или без екран, има и други последици. Липсата на сетивна информация от тялото ни оставя без връзка със сърцето, мускулите и ставите ни и безчувствени към факта, че те се сковават и губят тонус. Това оставя у нас чувство за мудност и липса на енергия, което задейства един порочен кръг от изтощение и бездействие, прекъсвано от някой и друг опит да „влезем във форма“, нямащ много връзка с начина, по който се чувства тялото ни отвътре.
Съвременните начини на хранене също не помагат. Ултрапреработените храни (УПХ), които обхващат 60% от средностатистическото британско и американско меню, са създадени да бъдат вкусни, калорични и да се топят в устата, будейки желание за още и още, без непременно да бъдат засищащи. Този тип хранене разстройва интероцептивната система, която ни казва кога да ядем, какво да ядем и кога сме изяли достатъчно. Много УПХ имат високо съдържание на сол, захар и мазнини, които свръхстимулират чревно-мозъчните пътища, свързващи висококалоричните храни с усещания за удоволствие, възнаграждение и утеха, превръщайки една животоспасяваща потребност в потенциално животозастрашаваща, карайки ни да ядем твърде много от онова, което ни харесва, за сметка на онова, което ни е нужно.
И още по-зле, лошото хранене, бездействието и стресът предизвикват възпаление, което е свързано с изпращането на телесни сигнали, казващи ни да си кротуваме. Ние усещаме това като приглушено неразположение – чувстваме се уморени, демотивирани и изпитваме неохота към компанията на други хора. Онова, което би било разумна стратегия за оздравяване от инфекция или рана, ни излага на по-голям риск от депресия, сърдечни заболявания и почти всички животозастрашаващи болести, известни на науката, да не говорим за чувството за изцеденост и липса на настроение.
Тези съвременни фактори се наслагват върху принципната човешка реалност, че всички ние сме различни, както в естествената си склонност да се вслушваме в тялото си, така и в това колко силно ни говори то. А както ще видим, житейските ни преживявания могат да внесат важни промени в установените точки, в които започваме да осъзнаваме сигналите на тялото си, правейки ни евентуално свръхчувствителни или свръхбезчувствени към тях. Било то по природа, или по възпитание – или най-вероятно и по двете, – всички ние пеем от различна песнопойка и със свой собствен фонов акомпанимент. Ако можем да чуем каква музика върви и да разберем как ни влияе тя, ще имаме по-добър шанс да променим мелодията, когато се налага.
Книгата „Вътрешното сетиво“, от Каролайн Уилямс, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
