„Васил Левски. Драмата на избора“, Ивайло Христов

Едва ли има по-известна и същевременно по-непозната фигура в нашата история от Васил Левски. В българското национално съзнание той е светецът на България, оплодяващо начало и причастие за всеки българин. Народният поет Иван Вазов го поставя редом до Спасителя, а един негов сподвижник, неизвестен по име, след залавянето му възкликва: „Нямаме втори Левски на света!“

В него се събират най-привлекателните черти на възрожденския деец: революционна твърдост и душевна мекота; храброст и благородство; демократизъм и взискателност; нравствена сила и отдаденост на делото. Апостола е българското чудо, но кой е бил той всъщност, що за характер е носил този, когото „селяните прости светец го зовяха“ – никой не знае. Без съмнение най-загадъчна е самата личност – човекът Васил Левски. Апостола е интересен и с историята, която създава, но и с изборите, пред които е изправен. На тях е посветена тази книга!

384 с., твърда корица;

Откъс

Вече близо век и половина интересът към личността и делото на Васил Левски не спада. Със силата на своите идеи, с мащабите на широкия си размах на организатор и политик той респектира всички: и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и сред непросветените обществени слоеве. В българското национално съзнание Левски е „светецът на България“, оплодяващо начало и причастие за всеки българин. Народният поет Иван Вазов го поставя редом до Спасителя, а един негов сподвижник, неизвестен по име, след залавянето му възкликва: „Нямаме втори Левски на света.“ В личността на Апостола на свободата се събират най-привлекателните черти на възрожденския деец: революционна твърдост и душевна мекота; храброст и благородство; демократизъм и взискателност; нравствена сила и отдаденост на делото.

Създавайки Вътрешната революционна организация (ВРО), Левски пръв реализира идеята, че българският народ не бива да чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. И сам пристъпва към осъществяването на тази цел. За него само добре организираната и подготвена революция има смисъл и шанс да успее. И само такова освободително движение би запазило България от чужди посегателства и би ни направило господари на съдбата си. Известно е, че до 1869 г. никой вън или вътре в България не е вярвал, че може да се освободим със собствени сили, отвътре. Според Раковски въстанието в България е можело да бъде вдигнато само с чети, организирани на територията на някое от християнските княжества – Сърбия или Румъния. (Отделен е въпросът откъде идва това гигантско самонавиване, увереността, че една чета от 1000 души ще увлече целия народ.) Тази четническа идеология е изпробвана, както е известно, безрезултатно, от Хаджи Димитър през 1867 и от Христо Ботев през 1876 г. Другият идеолог на националната революция, Любен Каравелов, изповядва почти същото: „Ние сме съгласни – пише той, – че без съюзници е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще бъдем в състояние да се борим с османлиите.“ В този смисъл едва ли друг от апостолите се е заемал с по-необхватна и отчаяна задача още в началото на своя революционен път. При това без външна подкрепа, без финансови средства и преди да бъде съставен Българският революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Любен Каравелов. „За разлика от своите предшественици – поставя знак Трендафил Митев, – Васил Левски решава да пренесе ръководния център на борбата в поробените български предели. Така той създава условията за радикална промяна във функциите на комитетите, които са създадени по времето на Раковски. Замисълът е очевиден – българската националноосвободителна революция да се еманципира напълно, като стане независима за политиката на съседните държави. А комитетската мрежа да подготви всестранно българите – морално и материално, за масово участие във въоръжено въстание. За постигането на тези качествено нови политически цели, с оглед по-нататъшното обогатяване потенциалните възможности на българския политически процес, като класически революционен тип апостол Васил Левски започва най-напред своите нелегални обиколки из поробените български земи.

Същевременно Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чийто жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация или е само деятел практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Предаден ли е той в Къкрина или сам е попаднал в клопката на заптиетата? Погребан ли е по християнски и ако е, къде е неговият гроб? Нали такова е и предсмъртното желание на Апостола, изказано пред Никола Цвятков по пътя им от Търново към София: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко.“ И най-важното питане: вярвал ли е наистина Левски, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива: наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа, пасивността на Русия към българското националноосвободително движение в този период и т.н. Накъсо казано, едва ли има по-известна и същевременно по-непозната личност в нашата история от Левски. Всеки българин го носи в себе си, но кой е бил той всъщност, що за човек е този, когото „селяните прости светец го зовяха“, никой не знае.

Без съмнение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност – човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси. Поразяващо е самообладанието на Апостола. В това отношение той е неповторим. Не защото е бил храбър, такива има много. Не и за това, че е бил голям патриот, да не би Раковски или Ботев да са по-малко от него родолюбци. А поради умението да владее съвършено своите чувства и съвест. Това е нещо изключително и не се среща при другите наши революционери. Левски влиза в паметта на своя народ с примера за саможертва, човещина и безкористност. В името на свободата на България Апостола се отказва от всички земни радости с изключение на една – да се бори за политическа независимост на родината си. Повечето от неговия делник е преминавал в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрестанно надхитряне и надиграване с предателите и потерите. На кон или на крак, той не е бил нито за миг в безопасност, рядко е имал свободни мигове и въпреки това никой не го е чул да се оплаква. Повечето от съвременниците му са го запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз – както пише за него Христо Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек“. Никой не го е видял да пуши, да пие ракия или вино, не го е чул да ругае и да изпада в кризи. Неустрашимостта на Левски е съчетана с бистър, подвижен и трезв ум, със способност за дълбоки проникновения.

Той е изрекъл думите „Ние сме във времето и времето е в нас, то нас обръща и ние него обръщаме“, които ще останат в съкровищницата на човешката мисъл. Един от първите му биографи го нарича „единствена единица“ и може би това определение е най-близко до истината на магията на Левски, обаянието на когото не е толкова в конкретни дела и черти, а най-вече в хармоничното съчетание на много качества. Знаменити са думите на Андрей Пантев: „Нов Левски няма да има. Това е един безпомощен вопъл, една страдалческа молба към нещо, което не може да се появи отново. Левски не е искал да заеме никакъв пост, след като се постигне освобождението на България. В това се състои неговото духовно величие. В това е и отблъскващата същност на съвременната политика, че тези, които в началото се втурват в нея, за да сътворят нещо по-добро, после започват да се изживяват като големци. Аз не си представям Левски като министър, депутат или посланик. Той е жертвал живота си. Знаел е какво го очаква и че ще заплати за това, което прави, въпреки дискретните си пътешествия из българските земи. Левски олицетворява в най-чиста форма смисъла на думата идеалист. За всички останали, включително и за Ботев, се носят разни недостойни слухове, предположения и оценки, а Апостола стана свят човек.“

В тази своя битност бил ли е Апостола щастлив? При положение че той почти никъде в своите писма не се занимава със себе си, трудно може да се даде еднозначен отговор на всички тези питания, но едно е сигурно. Левски е бил изцяло завладян от своята велика мисия, така че съвсем логично е всичко, извършено за постигането ѝ, да му е доставяло наслада и най-висше удовлетворение. В писмо до Киряк Цанков с дата 2 юли 1872 г. той пише, че „щял да излезе от Запад един човек с шарени очи и той щял да освободи България“. Човекът с тези очи е Левски. Това означава, че Дякона е имал пълно съзнание за своята историческа мисия и пълна вяра, че тя ще завърши с успех.

Само така може да се обяснят свръхестествената му неуморимост и издръжливост, проявени при наличието на една незарастваща рана, придобита по време на Втората българска легия през 1867 г. Така или иначе факт е, че при толкова изписани страници от Апостола много рядко в текстовете му се промъква някакво оплакване от българския народ; там нито веднъж не го виждаме изпаднал в истерия, в колебание и страх; от устата му не се отронило никакво раздвоение или протест срещу сизифовските трудности, които съпровождат жизнения му път. Точно обратното, по различни поводи Левски отбелязва: „Чисто народният човек се бори, докато може, за да избави своя си народ...“; „Гледай народната работа повече от всичко друго“; „За отечеството работим, байо, кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се поправим“. И паметната фраза: „Ако печеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си.“

Неизтощимата енергия на Левски, всеотдайността му към делото, готовността за саможертва говорят, че Апостола е вярвал, че положителните качества на българския народ преобладават над неизбежните дефекти, породени от половинхилядолетното османско господство в Мизия, Тракия и Македония. Левски очевидно е бил убеден, че страхът не е увредил генетично неговите съвременници. Защото в редовете на Вътрешната революционна организация (ВРО) се влива всичко образовано, честно, родолюбиво, което се съдържа в структурата на българското общество през Възраждането. Именно тази безпрецедентна нравствена чистота на Левски крепи вярата ни в бъдещето на българския народ. Народ, който живее векове под чуждо владичество, но ражда титани като Апостола, Раковски, Каравелов, Ботев, Стамболов, съхранява и пренася във времето своите изконни добродетели.