„Тъмната страна на Мопасан“ – най-страшните разкази на автора

Pinterest LinkedIn +

Анри Рьоне Албер Ги дьо Мопасан (1850–1893) е френски писател, считан за един от най-големите майстори на късия разказ. Неговите кратки творби се отличават с изящен стил и образен език. Те са породили безброй имитации и са оказали силно влияние върху други майстори на разказа като Съмърсет Моъм и О. Хенри.

Въпреки че кратките истории на Мопасан – над 300 на брой – са изключително разнообразни в жанрово отношение, близо 50 от тях са страшни или съдържат хорър елементи. И именно тези страховити разкази, които се родеят с творчеството на По, Хоторн и Хофман, днес предизвикват най-голям интерес сред критиците и читателите на френския белетрист. Една част от тях са свръхестествени, други психологически или натуралистични, а трети имат сатиричен характер, но повечето са посветени на лудостта, духовната поквара и моралната слабост – любими теми на циничния и песимистичен Мопасан, който се заразява със сифилис още като младеж. И макар засегналата мозъка му болест да не е попречила на способността му да създава блестящи литературни произведения, тя несъмнено е повлияла върху неговото творчество, което не спира да вълнува поколения читатели.

Настоящият том включва най-добрите страшни разкази на Мопасан, някои от които излизат за пръв път на български език. Сред тях е и прочутият „Орла“, вдъхновил Биърс, Блакуд и Лъвкрафт да напишат своите шедьоври „Проклетата твар“, „Върбите“ и „Зовът на Ктхулу“.

Откъс

 

Орла 

Аз несъмнено съм болен. А през последния месец се чувствах толкова добре! Имам треска, ужасна треска, или по-скоро изпитвам трескаво безпокойство, което измъчва както душата, така и тялото ми. Непрекъснато имам ужасното чувство за надвисвала опасност, усещането за предстоящо нещастие или за близка смърт – предчувствие, което несъмнено е пристъп на все още неизвестна болест, развиваща се в кръвта и в плътта.

19 май

Ходих да се консултирам с моя лекар, защото започнах да страдам от безсъние. Той установи, че имам ускорен пулс, разширени зеници, изопнати нерви, но не откри никакви тревожни симптоми. Препоръча ми да вземам студен душ и да пия калиев бромид.

25 май

Никаква промяна! Състоянието ми наистина е странно.

С наближаването на вечерта ме обзема неясно безпокойство, сякаш нощта крие ужасна заплаха за мен. Вечерям набързо, след това се опитвам да почета, но не разбирам нито дума, едва различавам буквите. Тогава започвам да крача напред-назад из салона, измъчван от смътен, но непреодолим страх, страх да заспя, както и да легна в постелята си.

Около десет часа се качвам в стаята си. Щом вляза, завъртам два пъти ключа и пускам резето. Страхувам се, но от какво? Досега не се боях от нищо. Отварям шкафовете, гледам под леглото, ослушвам се, ослушвам се, но за какво? Не е ли странно, че едно обикновено неразположение, може би някакво нарушение в кръвообращението, възбуждане на някой нервен център, малък наплив на кръв, незначително смущение в така несъвършените и деликатни функции на нашия организъм, може да направи меланхолик най-забавния човек и страхливец най-големия смелчага? След това си лягам и чакам съня, както осъденият чака палача.

Очаквам с ужас неговото идване, сърцето ми бие до пръсване, краката ми треперят, цялото ми тяло се тресе под горещите завивки, докато внезапно потъвам в сън, както самоубиец – в блатото, в което е скочил. Не усещам, както преди, приближаването на този коварен сън, който се крие някъде наблизо, дебне ме, за да ме сграбчи за главата, да затвори очите ми, да ме унищожи.

Спя дълго – два или три часа, после някакъв сън, не, кошмар, ме сграбчва в прегръдките си. Усещам, че лежа и че спя, усещам го и го знам, но също така усещам, че някой се приближава до мен, гледа ме, докосва ме, скача на леглото ми, коленичи върху гърдите ми, хваща ме за шията и стиска... стиска с всички сили, за да ме удуши.

Аз се съпротивлявам, спъван от онова ужасно безсилие, което ни парализира насън, искам да изкрещя, но не мога, искам да помръдна, но не мога, задъхвам се, опитвам се с невероятни усилия да се обърна, да избутам от себе си съществото, което ме смазва и души, но не мога!

И изведнъж се събуждам, обезумял, плувнал в пот. Запалвам свещ. Сам съм.

След тази криза, която се повтаря всяка вечер, най-накрая заспивам и спя спокойно до зори.

3 юни

Състоянието ми се влоши. Какво става с мен? Калиевият бромид не помага, студените душове нямат никакъв ефект. Наскоро, за да изморя и без това умореното си тяло, отидох на разходка в Румарската гора. Отначало ми се стори, че чистият въздух – свеж и приятен, наситен с аромата на билки и зеленина – влива нова кръв във вените ми и нова сила в сърцето ми. Тръгнах по широк ловен път, след което завих към Ла Буй по тясна пътека между две редици изключително високи дървета, чиито клони образуваха зелен, плътен, почти тъмен покрив между небето и мен.

Внезапно ме полазиха тръпки, но не от студ, а тръпки на странно безпокойство.

Ускорих крачка, притеснен от това, че съм сам в гората, безпричинно и глупаво уплашен от пълната самота. Изведнъж ми се стори, че ме следят, че някой върви по петите ми, съвсем близо, толкова близо, че да ме докосне.

Обърнах се рязко. Бях сам. Зад себе си видях само правата широка пътека, пуста далеч назад – страховито пуста, – а и от другата страна тя също се простираше, все така пуста и плашеща, докъдето поглед стига.

Затворих очи. Защо? И започнах да се въртя на пета, много бързо, като пумпал. Едва не паднах, отворих очи – дърветата танцуваха, земята се люлееше, трябваше да седна. И после, леле, вече не знаех от коя посока бях дошъл! Ама че абсурдна идея! Абсурдна, тъпа идея!

Вече не познавах нищо. Тръгнах в посоката, която беше вдясно от мен, и се върнах на алеята, която ме беше довела насред гората.

3 юни

Нощта беше ужасна. Ще замина за няколко седмици. Едно кратко пътешествие несъмнено ще ми се отрази добре.

2 юли

Върнах се у дома. Излекуван съм. Освен това направих очарователна екскурзия. Посетих Мон Сен Мишел, който не бях виждал.

Каква гледка се разкрива от Авранш, когато пристигнеш там надвечер като мен!

Градът е разположен на хълм и ме заведоха в градската градина, която се намира в неговите покрайнини. Извиках от изненада. Докъдето поглед стига, пред мен се простираше огромен залив между два отдалечени бряга, които чезнеха в далечината, забулени от мъгла, а насред този необятен жълт залив, под ясното, обагрено в златисто небе, се извисяваше сред пясъците странен, мрачен и остър връх. Слънцето току-що бе залязло, а на все още пламтящия хоризонт се очертаваше профилът на тази фантастична скала, увенчана с невероятен монумент.

На разсъмване се отправих към него. Също като предната вечер, имаше отлив и докато се приближавах към прекрасното абатство, гледах как то се издига все по-внушително пред мен. След няколкочасово ходене стигнах до огромния скален масив, върху който е разположено градче, над което доминира голямата църква. Като се изкачих по тясната стръмна улица, влязох в най-възхитителната готическа сграда, строена някога за божия прослава, обширна като град, пълна с ниски зали, покрити със сводове, и високи галерии, поддържани от изящни колони.

Влязох в това гигантско, ефирно като дантела бижу от гранит, покрито с кули и стройни камбанарии с вити стълби, които извисяват в дневната синева, както и в черното нощно небе, чудноватите си върхове, отрупани с фигури на химери, дяволи, фантастични зверове и чудовищни ​​цветя, свързани помежду си с изкусно декорирани арки с гравирани орнаменти.

Когато стигнах на върха, казах на монаха, който ме придружаваше:

– Отче, сигурно ви е много добре тук!

– Тук е много ветровито, господине – отвърна той и двамата подехме разговор, гледайки как с настъпващия прилив водата се втурва върху пясъка и го покрива със стоманена броня.

През това време монахът ми разказваше истории – всичките древни предания, митове и легенди за това място.

Една от тях ме порази силно. Местните жители – кореняците на острова – твърдят, че през нощта сред пясъците се чува човешки говор, както ѝ блеенето на две кози – едната с по-силен, а другата с по-слаб глас.

Недоверчивите твърдят, че това са крясъците на морските птици, които понякога приличат на блеене, а понякога на човешки стенания, но окъснелите рибари се кълнат, че по време на отлива са срещали да броди по дюните около малкото, захвърлено далеч от света градче, стар овчар със скрита под качулката на наметалото му глава, който водел козел с мъжко лице и коза с женско лице, като и двете животни имали дълга бяла коса и непрестанно говорели и се карали на непознат език, а после внезапно спирали да си крещят и започвали да блеят с всички сили.

Попитах монаха:

– Вярвате ли на това?

– Не знам – отговори той.

Продължих:

– Ако на земята имаше други същества, освен нас, нямаше ли отдавна да знаем за тях? Нямаше ли вие да сте ги виждали? Нямаше ли аз да съм ги виждал?

Той отговори:

– А виждаме ли дори една стохилядна част от съществуващото? Ето например вятърът, който е най-голямата природна сила, който поваля хора, разрушава сгради, изкоренява дървета, издига гигантски вълни в морето, руши крайбрежните скали и разбива големи кораби в подводни скали, вятърът, който убива, свисти, стенене, реве. Него виждали ли сте го, можете ли да го видите? Той обаче съществува.

Замълчах пред това просто разсъждение. Този човек беше мъдрец или може би глупак. Не можех да кажа кое от двете, но си замълчах. Аз самият често бях мислил за това, което каза той.

3 юли

Не спах добре, със сигурност тук има някакво болестотворно влияние, защото кочияшът ми страда от същото неразположение като мен. Когато се прибрах вчера, забелязах неговата особена бледност. Попитах го:

– Какво ви има, Жан?

Той отвърна:

– Вече не мога да спя, господине, нощите съсипват дните ми. След заминаването на господина сякаш някой ми е направил заклинание.

Останалите слуги са добре, но се страхувам, че болестта ще ме повтори.

4 юли

Определено ме повтори. Старите кошмари се върнаха. Тази вечер усетих, че някой седи на гърдите ми и притиснал устни към моите, пие живота ми. Да, изсмукваше го от мен като пиявица. След това, заситен, стана и аз се събудих толкова изтощен, разнебитен и депресиран, че не можех да помръдна. Ако това продължи още няколко дни, със сигурност ще замина отново.

5 юли

Разсъдъка ли си губя? Това, което се случи, това, което видях снощи, е толкова странно, че ми се завива свят, щом се сетя за него! Както всяка вечер, бях заключил вратата на стаята си, след това, тъй като бях жаден, изпих половин чаша вода и случайно забелязах, че гарафата беше пълна до кристалната запушалка.

После си легнах и потънах в един от ужасните си сънища, от който след около два часа бях изтръгнат от още по-страшен шок.

Представете си заспал човек, намушкан смъртоносно, който се събужда с нож в гърдите, хрипти, окъпан в кръв, задушава се, умира, без да разбира нищо – ето това изпитах аз.

Когато дойдох на себе си, отново почувствах жажда. Запалих свещ и отидох до масата, където бе поставена гарафата. Взех я и наклоних гърлото ѝ към чашата си, но не потече нищо – гарафата беше празна! Напълно празна!

Отначало не можах да го проумея, после внезапно ме обзе такова страшно вълнение, че бях принуден да седна или по-скоро се стоварих на един стол, но веднага скочих и се огледах, след това отново седнах, обезумял от удивление и страх при вида на прозрачното кристално шише! Втренчих се в него, опитвайки се да разреша загадката. Ръцете ми трепереха. Значи някой бе изпил водата? Но кой? Аз? Несъмнено бях аз. Кой друг би могъл да я изпие?

Значи бях сомнамбул и без да знам, живеех онзи двойствен, мистериозен живот, който ни кара да се съмняваме дали в нас не съжителстват две същества, или някакво чуждо същество, непонятно и невидимо, което на моменти, когато съзнанието ни е вцепенено от съня, не раздвижва инертното ни тяло, което му се подчинява, както на нас самите, а дори и повече.

О, кой ще разбере моята паника? Кой ще разбере безпокойството на човек – здравомислещ, напълно буден и нормален, който се взира уплашено през стъклото на една гарафа, търсейки малкото вода, която е изчезнала, докато е спял! Останах там до разсъмване, без да се осмеля да се върна в леглото си.

6 юли

Полудявам. Снощи пак изпиха всичката вода от гарафата ми или по-скоро аз съм я изпил. Но така ли е наистина? Аз ли съм бил? А кой друг? Кой? Боже мой! Полудявам ли? Кой ще ме спаси?

10 юли

Направих няколко изненадващи експеримента.

Със сигурност съм луд! И все пак! На 6 юли, преди да си легна, поставих на масата вино, мляко, вода, хляб и ягоди.

Някой изпи – аз изпих – всичката вода и част от млякото. Виното, хлябът и ягодите не бяха докоснати.

На 7 юли повторих същия експеримент, който даде същия резултат.

На 8 юли махнах водата и млякото. Останалите неща не бяха пипнати.

Накрая, на 9 юли, сложих на масата само вода и мляко, като увих гарафите в бели муселинови кърпи и завързах запушалките им. След това натърках устните, брадата и дланите си с графит и си легнах.

Обори ме непреодолим сън, последван скоро от ужасно събуждане. Явно не бях помръднал, защото по чаршафите ми нямаше и петънце. Втурнах се към масата. Кърпите, с които бяха увити гарафите, бяха безупречно чисти. Развързах и махнах запушалките, треперейки от страх. Водата бе изпита! Млякото също! Мили боже!

След малко заминавам за Париж.

Разказите „Тъмната страна на Мопасан“ можете да закупите с 20% намаление от издателство Изток – Запад!

Сподели.

Относно автора

Avtora.com е създаден през 2001 г. като поддържаща медия на популярния по това време клуб О!Шипка. Впоследствие платформата променя своя фокус и от музикален сайт разширява темите и начина за доставка на съдържание.