Босоногата дива омагьоса публиката на втория си концерт у нас.
Обикновено при разпродадена Зала 1 на НДК се казва, че е препълнена. Е, вчера този термин изглеждаше неадекватно.
В точния час, в който концертът бе обявен всички бяха седнали на местата си. Целият партер, ръкавите и двата балкона почти нямаха празни места. Нямаше разхождащи се между редовете, закъсняващи, правостоящи. Няколко хиляди спокойни тела и двойно повече очакващи очи.
С малко закъснение и след кратко интро, тя се появи. И онези, които не я бяха виждали наживо първият път, останахме поразени.
Стъпва бавно и сякаш мъчително, две крачки й отнемат повече, отколкото се очаква за активно концертиращ артист като нея.
В абсолютен контраст с първото впечатление, неповторимият й дрезгав глас изпъла залата и вълнението на публиката веднага избухва в ръкопляскания. Не се усмихва, не се покланя, сякаш почти не реагира, стои статично, боса и някак крехка и пее.
Но не като певиците, които често виждаме. Без сценично поведение, без танци, без интонация – един съвършено правилен глас, една привидно проста мелодия, едно същество, чиято цяла вътрешна енергия достига до публиката само по един канал.
Снимка: Avtora.com
Хипнотизирана я гледам и се опитвам да открия някаква театралност, някакъв акцент, който да ми подскаже отношение, сламка обичайна индивидуалност, в която да уловя суетата на световноизвестен изпълнител.
Няма я. Сезария Евора е там без фалш, без възраст, без пол, без поза и претенция, без суета. Тя не интерпретира музикалната традиция на морна – тя е морна.
Тя не разказва, тя е носителят, и магнетичната лента на гласа й пресъздава писмата на моряците, дъха на морето и звука на вълните. И може би малко тъгува за тях, премигвайки често и бършейки сълзите си между песните.
Една след друга, без дума между тях текат Amor Di Mundo, Cabo Verde, Sao Vicente Di Longe, Sangue Berona, Petit Pays.
С меланхоличните Mar de Canal и Sodade сякаш всички се потапяме в онова, което един моряк е разкрил пред Сезария преди доста десетилетия – морна е стилът на тъгата, мъката и копнежа.
Преживяването е толкова силно и толкова просто, че се чувстваш тъпо да ти се случва в обикновен ден, докато предния на ред някой пише SMS, а някъде в залата за пореден път проблясква светкавица, въпреки изричната забрана.
Снимка: Avtora.com
По средата на концерта Сезария обяснява на португалски как е време за традиционната цигара, сяда на малката масичка и пуши под съпровода на дълго соло на саксофон.
След това бурните аплодисменти и викове сякаш за първи път я събуждат и се усмихва. Виждаме я каквато я познаваме от големите концерти в огромните препълнени зали.
Усмихва се и леко се поклаща. Между песните говори на публиката леко притеснена, но не на микрофон - сякаш забравила, че не сме в мъничка кръчма, а в голяма концертна зала.
Преди двата биса всички са на крака, а тя казва: „Добре, добре, но нека само още 2 песни“ и се смее, и очите й блестят.
Завършва с два биса, на които никой не сяда и всички заедно припяват Besame Mucho.
След това си тръгва. Може би, за да се върне отново...
