Измамната романтическа илюзия за свободния личен избор на желанието е противопоставена на реализма на романа в блестящ, обновен анализ на творби на Сервантес, Стендал, Флобер, Пруст и Достоевски. Между петимата големи европейски романисти, писали на различни езици в различно време, се откриват прилики и пресечни точки в плоскостта на подражателното (миметично) желание. Нещо повече, те сякаш разказват една история в развитие, подемайки я оттам, откъдето я е оставил предшественикът.
„Романтическа лъжа и романна истина“ (1961) е първата от четирите книги, в която авторът Рене Жирар за пръв път формулира своята теория за миметичното желание. Искаме това, което желае другият, когото харесваме и на когото завиждаме, а ескалацията на съперничеството ражда насилието. Другите книги са „Насилие и свещено“, „За скритите неща от създаването на света“, „Жертвеният козел“.
Рене Жирар (1923–2015) е френски културолог и литературен теоретик. От началото на 70-те години на 20 век развива своя оригинална концепция за ролята на имитирането (мимезис) в човешката култура. Търсенията му започват с изследване на литературни текстове, но се пренасят все повече към религиозните юдео-християнски идеи.
Роден е на 24 декември 1923 година в Авиньон, Франция. От 1943 до 1947 следва средновековна история в университета École Nationale des Chartes в Париж. Там защитава и дисертацията си на тема „Частният живот в Авиньон през втората половина на XV век“ (La vie privée à Avignon dans la seconde moitié du XVe siècle).
През 1947 г. печели едногодишна стипендия за следдипломна квалификация в Индианския университет в САЩ, където защитава втора дисертация – на тема „Американското обществено мнение и Франция (1940 – 1943)“. След защитата на дисертацията си Жирар остава в САЩ. Преподава сравнително литературознание в редица престижни американски университети, сред които Университета „Джонс Хопкинс“, Държавния университет на Ню Йорк в Бъфало и Станфордския университет (от 1981), но публикува своите по-важни трудове на френски език.
Умира на 4 ноември 2015 година в Станфорд, Калифорния, на 91-годишна възраст.
ОТКЪС
Романтическа лъжа и романна истина, или миметичното желание
Погрешно би било впечатлението, че тази първа книга тръгва в литературна посока, която впоследствие бива изоставена в полза на религиозното и социалното. Тя е първият етап от едно изследване, чиито инструменти се променят, но повтарям, не и целите. Всички мои тези за насилието и религиозното се основават на концепцията за желанието, изработена в тази книга.
Романтическата лъжа... е посветена на петима големи европейски романисти, живели в различни общества по различно време и в различна среда. Пишат на различни езици, с различен стил и в различна литературна традиция. Но те имат еднакво виждане за подражателното (миметичното) желание, което произвежда прилики, по-интересни от всичките им различия.
Миметичното желание е копиране на друго желание. Това е желание, което имитира друго. Ако Дон Кихот се хвърля да се бие с вятърните мелници, то е защото мисли, че на негово място моделът на странстващия рицар Амадис Галски би сторил същото. И Ема Бовари „програмира“ своето желание по модела на сантименталните романи, с които се е нагълтала в младостта си.
От това, че книгата анализира само романи, не бива да се вади заключението, че романният жанр има нещо като монопол върху разкриването на миметичното желание. Няколко години по-късно се върнах към теорията на това желание с примери от древногръцката трагедия. Още по-късно написах книга за изключителното познание на Шекспир по въпроса.
Миметизмът се открива по-лесно, ако се представят отношенията на желание, вместо да се разсъждава абстрактно за тях с философите и психолозите. Въпреки това той остава рядко срещан дори в театъра и романите. Един от най-красивите в простотата си примери се намира в една поема. Това е прочутият разказ за любовта на Паоло и Франческа в Божествена комедия...
Франческа се е омъжила за брата на Паоло. Отначало присъствието на нейния девер изобщо не я смущава, както и нейното присъствие не смущава Паоло. Докато един ден, четейки най-невинно насаме прочутия роман за Ланселот от Езерото и стигнали до момента, когато кралица Гениевра, жената на крал Артур, разменя първата си целувка с героя, Паоло и Франческа се обръщат един към друг, за да разменят и те, миметично, първата си целувка.
Модерният свят аплодира тези любовници, които продължават да се обичат дори в ада, където плътският грях и отмъщението на измамения съпруг са ги запратили. Прилагат към Паоло и Франческа всички романтически клишета за „спонтанността“ и „автентичността“ на желанието, за изключителното взаимно привличане на влюбената двойка, забравила външния свят, без да забелязват, че изопачават Данте – всъщност той казва точно обратното. Ето това аз наричам романтическа лъжа, която неумолимо проектира солипсистичната си дефиниция на желанието върху романната истина на Данте, тоест разкриването на миметичното желание.
Ако се придържаме към пораждането на желанието, както е представено от Данте, трябва да признаем, че Паоло и Франческа не толкова се вглеждат един в друг, колкото вниманието им е погълнато от романа, който четат. Тяхната страст избликва от същия извор, както лудостта на Дон Кихот, тя е също толкова книжна, колкото тази на Ема Бовари.
Желанието е заимствано и производно, но от това не изглежда по-малко силно. А за романтическата и модерна догма най-силното желание няма как да не е спонтанно. Като прикача към поемата едно „незамърсено от другаде“ желание, каквото няма и не съществува в нея, романтическата лъжа изневерява в най-висша степен на поета. Без да си дава сметка, че, елиминирайки неговата теология на греха, същевременно разрушава изобразителната мощ на поемата. И наистина, откъде идва осезаемата сила на греховното желание? От единственото сведение, което ни е предоставено – неговото миметично пораждане. Данте не казва нищо повече за това желание.
Миметичното желание съвсем не е по-слабо от спонтанното, то е най-силното, единственото истинско желание. Вследствие на един странен, но фундаментален парадокс, тъкмо защото е миметично, това желание ни звучи истински. Данте е толкова реалистичен, че неговият текст функционира като реално възприятие на желанието. Имитацията в текста ни убягва, защото ни убягва и в нашия живот. Мощното въздействие на поета достига до читателя сякаш завоалирано с неразбиране.
Тук Данте изобличава посредническата роля, дълго време изпълнявана от литературата. Днес на ход са по-могъщи форми на сугестия – киното и телевизията.
Данте е едновременно теологът, който осъжда влюбените, и поетът, който достига до романната истина. Но романтическата лъжа, отстранена от него, непрекъснато се завръща, подобно рояк мухи, бръмчащи около поемата.
Книгата „Романтическа лъжа и романна истина“, от Рене Жирар можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
