Може да променим себе си само и единствено ако се приемем такива, каквито сме: с всичките ни положителни и отрицателни черти. При това приемането трябва да е безусловно.
Убеждението, че нещо не е наред с нас, е дълбоко и неотстъпно страдание, казва Тара Брак в тази просветляваща книга. Това страдание се проявява в парализираща критичност към себе си и конфликти в отношенията ни с другите, в пристрастеност и перфекционизъм, в самотност и работа до пълно изтощение – всичките фактори, които ограничават живота ни и не ни позволяват да извлечем максимума от него. „Безусловно приемане“ предлага път към свободата, включително практически насоки за прилагане във всекидневния живот, разработени през двайсетте години работа на д-р Брак като психотерапевт и учител по будистка медитация.
Като пише с голяма душевна топлина и пределна яснота, Тара Брак вдъхва живот на своите послания чрез лични истории и клинични случаи от практиката си, оригинални интерпретации на будистки притчи и водени медитации. Стъпка по стъпка тя ни води към това да се доверим на вродената ни доброта, като ни показва как можем да развием баланса между ясно виждане и състрадание, който е същността на безусловното приемане. То не означава да изпаднем в самодоволство или пасивност. Вместо това то дава възможност за истинска промяна: изцеление на страха и срама и помощ за изграждането на любящи, неподправени взаимоотношения. Когато спрем да бъдем във война със себе си, ние сме свободни да изживеем в пълна мяра всеки скъпоценен момент от нашия живот.
* * *
„Безусловно приемане" ни приканва да приемем себе си с цялата си болка, страх и тревоги и да тръгнем с лека, но твърда стъпка по пътя на разбирането и състраданието. – Тик Нят Хан
Д-р Тара Брак е учител по медитация, психолог и автор на „Истинско убежище“, „Да вярваме на златото“ и „Безусловно състрадание“. Тя е основателка на „Инсайт Медитейшън Къмюнити“ (Insight Meditation Community) във Вашингтон и активно се занимава с въвеждането на медитацията в училища, затвори и сред социално слаби групи от населението. Заедно с Джек Корнфийлд тя ръководи Програмата за сертифициране на учители по медитация за осъзнатост (MMTCP), обслужваща разнообразни участници от над 75 страни по целия свят. Популярният ѝ седмичен подкаст за емоционално изцеление и духовно пробуждане (https://www.tarabrach.com/talks-audio-video) достига до милиони слушатели по целия свят всеки месец.
Уебсайт: https://www.tarabrach.com/
„В скръбта има любов, неподвластна на времето“
Интервю с д-р Тара Брак, автор на „Безусловно приемане“
Коя е вътрешната ви убеденост, към която се завръщате, когато не можете да сте сигурна в нищо друго?
Завръщам се към любящото осъзнаване, което е източникът на нашето съществуване – тайнственото присъствие, от което произлиза този наш свят, непрекъснато раждащ се и умиращ. Това е моето истинско убежище: доверието в неподвластните на времето светлина и любов, които свързват и поддържат целия живот.
Вярвате ли, че човек може напълно да се освободи от всичките си илюзии, или пълната честност към самия себе си е идеал, към който се стремим, но никога не достигаме?
От опита си знам, че има мигове, в които сме напълно свободни от илюзии – и после, съвсем естествено, отново изпадаме в различни степени на унес. Това, което всъщност има значение, е да храним искрена любов към истината, любов към самата любов. Стремежът към това ни дава силата, смелостта и вдъхновението да се пробудим за онази реалност, която е нашата най-дълбока същност.
Къде според вас минава границата между автентичното приемане и тихото примирение – и как да разберем, че сме я прекрачили?
Истинското приемане и примирението са дълбоко различни състояния. Ако обърнете внимание на тялото и сърцето си, приемането носи усещане за отвореност, лекота и нежност. То е хармонизиране с реалността. Примирението, от друга страна, се усеща тежко и натрапено – като затваряне на енергията и духа. Вместо хармонизиране с реалността, примирението е отдръпване от живота.
От кое събитие в живота ви научихте най-много за състраданието?
Прекарах период от пет години с постепенно влошаващо се здраве. В началото бях разстроена от непрекъсната болка и несигурност и се обвинявах, че не съм се грижила по-добре за себе си. Но когато се научих да спирам, за да се изправя пред страха и тъгата, да се отнасям с нежност към собственото си страдание, тогава открих необятната същност на състраданието. Приемането на собствената ми уязвимост ми позволи да се докосна истински до природата на чуждото страдание, и с времето – да привлека все повече истински загрижени хора.
Виждате ли вярата като неизчерпаем източник на сила, или и тя има своите колебания; също както когато дори най-дълбокият кладенец пресъхва?
Вярата може понякога да е далечна, защото в нас, хората, е дълбоко вкоренено да сме разединени, уязвими и да усещаме, че нещо не е наред. В същото време носим еволюционната способност да осъзнаем своята принадлежност, своето единство и да повярваме, че всичко е наистина наред.
В живота ни може да има моменти на съмнение и страх – когато сме в капан на усещането си за самота и се чувстваме заплашени. Но способността ни да вярваме и да се доверяваме на реалността винаги е в нас и подхранвайки я, вярата еналична във все повече и повече моменти.
Подхранваме вярата, като заявяваме присъствието в живота си такъв, какъвто е, смело и безусловно. Подхранваме я, когато общуваме честно и отблизо с останалите и се поставяме в тяхна помощ; и когато съзнателно отправяме взор към красотата, добротата, любовта и тайнствеността, които съставляват живота ни.
Ако можехте да се върнете към един момент от живота си с осъзнатостта, която имате сега, кой би бил той?
Не мога да се сетя за конкретен момент. Това, което ми хрумва, са многото моменти, в които съм виждала и реагирала на маските – повърхностните изражения на другите – и съм се отвръщала от вродените доброта, любов и осъзнатост, с които принадлежим един на друг.
Преодоляваме ли наистина някога загубите си, или просто израстваме с тях и се учим да носим товара им по различен начин?
Когато посрещнем загубата, присъствайки пълно и непосредствено, ще открием, че в центъра на скръбта всъщност има любов, неподвластна на оковите на времето. Макар тъгата да ни съпровожда през целия ни живот – като вълни, носещи се из морето, – тя вече няма да взема връх в живота ни и да го определя. Вместо това ще се научим да се отнасяме към тъгата си с нежност.
Как да разпознаем кога алтруизмът престава да е състрадание и става заличаване на собственото „аз“?
Алтруизмът става заличаване на самите нас, когато в опита си да се грижим за другите губим контакт с вътрешния си живот. Състраданието е изградено върху присъствието; то ни позволява да останем свързани със собственото си сърце и да има равновесие, дори когато откликваме на чуждото страдание. Но когато помощта започне да е мотивирана от страх, вина, нужда да заслужим любов или да получим одобрение, започваме тихо да изоставяме самите себе си.
Парадоксално е, че колкото по-пълно присъстваме в собственото си съществуване, толкова по-автентична и устойчива е грижата ни за другите. Истинското състрадание никога не се основава на незачитането на самия себе си; то произтича от принадлежността към живота, включително и нашия.
Интервю на Владимир Цанков
Книгата „Безусловно приемане“, на д-р Тара Брак, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
