А животът, не бъде ли заченат от тъгата, роден от отчаянието и положен от любовта в люлката на мечтите, остава празна бяла страница в книгата на битието.
Началото на ХХ в., Бейрут. Непоклатими културни и религиозни норми, покварени духовни лидери, жажда за власт и богатство се преплитат в историята на младеж, завърнал се в своята родна страна, и девойка, чиято съдба лежи в ръцете на шепа влиятелни мъже. Едновременно недостижима и всепоглъщаща, любовта, която разцъфва помежду им, е символ на онова непреходно проникновение, присъщо само на Халил Джубран – чувство, равностойно на религия, и вяра, неподвластна на традиция.
Халил Джубран (6 януари 1883 г. – 10 април 1931 г.) е ливанско-американски писател, поет и художник. През 1895 г. емигрира в Бостън, САЩ, заедно с майка си, сестрите си и брат си. Учи изкуства в Бостън и френски и арабски език в Ливан. През 1912 г. се преселва в Ню Йорк. Пише и на арабски, и на английски език. Творчеството му съчетава източния и западния мистицизъм и се отличава с лиричен стил на писане. Най-известен е с философската си творба „Пророкът“, която е издадена за пръв път в САЩ през 1923 г. и е една от най-продаваните книги на всички времена, с превод на повече от 100 езика.
***
Бурята
Салма се обърна към мен; лунната светлина озаряваше лицето, шията и китките ѝ, сякаш бе статуя от слонова кост, изваяна от пръстите на някой поклонник на Ищар, богинята на красотата и любовта.
– Защо не говориш? Защо не ми разкажеш за миналото, за живота си?
Вгледах се в блестящите ѝ очи и словото току завладя немите ми устни:
– Не чуваш ли как говоря от мига, в който дойдох тук? Нима не чу всичко, което казах, откакто излязохме в градината? Душата, която чува шепота на цветята и напева на тишината, е способна да чуе вопъла на духа ми и кънтежа на сърцето ми.
Тя скри лице в ръцете си и с разтреперан глас отвърна:
– Чух те... Да, чух те. Чух стон, изтръгнат от дълбините на нощта, и гръмък екот, извиращ от сърцето на деня.
А аз, забравил миналото, живота и същността си, забравил всичко, освен Салма и усещането за нейното присъствие, бързо рекох:
– И аз те чух, Салма. Чух величествена мелодия, сътворена от живот и болка, която носи на вълни частиците на всемира и разклаща с трептения земните устои.
Салма спусна клепачи и по алените ѝ устни пробяга сянка на безрадостна усмивка. Сетне прошепна:
– Вече знам, че има нещо по-високо от небето, по-дълбоко от морето, по-силно от живота, от смъртта и времето. Вече знам онова, което довчера бе само незнаен блян.
Оттогава насетне Салма Караме бе за мен по-свидна от приятел, по-ближна от сестра и по-обична от любима. Тя прерасна във възвишена мисъл, обзела ума ми, нежно чувство, обгърнало сърцето ми, и красива мечта, заживяла в душата ми.
Колко невежи са хората, които вярват, че любовта се ражда от дълго познанство и неотклонно спътничество! Истинската любов е рожба на разбирателството между душите – не възникне ли в миг, то нито година, нито цяло поколение биха го съградили.
Салма вдигна глава, отправи поглед към далечния хоризонт, където върховете на Санин докосваха пределите на небосклона, и каза:
– Довчера ти ми бе като брат, към когото пристъпвах спокойна и в чиято близост седях под крилото на баща си, ала сега почувствах истина по-силна и по-сладостна от братската обич. Изпитах странно чувство, свободно от всяка връзка, чувство страховито и омайно, което изпълва сърцето ми с радост и тъга.
– Нима това чувство, от което се боим и тръпнем, щом премине в гърдите ни, не е част от всемирния закон? От невидимите сили, които движат Луната около Земята, Земята около Слънцето и Слънцето, ведно със заобикалящите го простори, около Бог? – отвърнах ѝ.
Тя сложи ръка на главата ми, вплете пръсти в косите ми и лицето ѝ засия с отблясъка на сълзи, искрящи като капчици роса върху листенцата на нарцис. Тогава се запита:
– Кой би повярвал на историята ни? Кой би предположил, че между залеза на слънцето и изгрева на луната прекосихме урвите и проходите, които делят съмнението от доверието? Кой би помислил, че събралият ни за първи път април е и месецът, който ни въведе в Светая Светих на живота?
Тя изрече тези думи, без да свали ръка от склонената ми глава, и ако в онзи миг ми бе дадено да избирам, нямаше да пожелая ни царска корона, ни лавров венец пред копринените пръсти, които си играеха с косите ми.
– Хората не биха повярвали на историята ни, защото не знаят, че любовта е единственото цвете, което покълва и никне, неподвластно на годишните времена – рекох аз. – Ала дали всъщност април бе месецът, събрал ни за първи път? Дали този час е часът, който ни въведе в Светая Светих на живота? Или бе божията ръка, чиято воля свърза душите ни дълго преди рождението да ни направи пленници на нощите и дните? Животът на човека, Салма, не начева в утробата и не свършва в гроба, както тази безбрежна шир, озарена от лунни лъчи и планети, не е никога празна; из нея винаги се реят духове, прегърнати в обятията на любовта, и души, слети в единението на разбирателството.
Салма нежно повдигна ръката си, оставяйки в косите ми искри електричество, а нощният полъх си играеше с тях, разпалваше ги и забързваше стремглавите им движения. Взех тази ръка в дланта си и като поклонник, благословен да целуне жертвеника, я допрях до пламенните си устни в дълбока, няма целувка, чиято топлина разтапя всеки трепет на човешкото сърце и чиято сладост събужда съвършената чистота на божествената душа.
Измина час, но всяка минута бе за нас година на любов и страст. Потъвахме в тишината на нощта, окъпани в лунна светлина, заобиколени от дървета и благоуханни треви, докато не се пренесохме в онзи свят, в който човек познава единствено истината на любовта. В онзи миг чухме тропот на копита и търкалящи се колела на файтон, който бързо приближаваше. Събудихме се от сладкия си унес и действителността ни свали от света на мечтите в тукашния свят, застинал в своя ход между неизвестността и страданието. Разбрахме, че старецът се е завърнал от дома на митрополита, и тръгнахме сред дърветата в очакване. Файтонът спря пред прага на градината, Фарис Караме слезе и се запъти към нас с наведена глава, сякаш непосилно бреме тежеше на плещите му. Той се приближи до Салма, сложи ръце на раменете ѝ и дълго се взира в лика ѝ, като че се страхуваше образът ѝ да не се изгуби завинаги от немощните му очи. По набръчканите му бузи се стекоха сълзи, устните му потрепнаха в скръбна усмивка и рекоха сподавено:
– Скоро, Салма, скоро ще преминеш от ръцете на баща си в ръцете на друг мъж. Скоро Божият закон ще те изведе от този самотен дом в необятните простори на света, градините ще затъжат по стъпките ти и аз ще ти стана чужд. Съдбата се произнесе, Салма! Благословена да си и нека небесата те закрилят!
Салма изслуша тези думи, чертите ѝ се измениха и погледът ѝ се смрази, сякаш пред него се бе изправил призракът на смъртта. Тогава тя простена, присви се от мъка като повалено на земята птиче, тръпнещо от болка, и горестно извика:
– Какво говориш? Какво означава това? Къде искаш да ме пратиш?!
Прикова очи в него, като че ли желаеше да снеме покривалото, забулило тайните на сърцето му, и след минута тежко мълчание, прилично на гробовен вик, поде с въздишка:
– Сега разбирам... разбирам всичко. Митрополитът е оплел решетките на кафеза, отреден за птицата с пречупени криле. Такава ли е волята ти, татко?
Без да отвърне, той въздъхна дълбоко и я поведе навътре, а лъчите на обичта струяха по измъченото му лице. Аз останах сред дърветата, докато недоумението завихряше чувствата ми, както бурите завихрят есенните листа. Не след дълго ги последвах в стаята, но за да не съм натрапник, който чака да узнае нечия съкровена история, подадох ръка на стареца за сбогом и погледнах Салма с копнежа на удавник, зареян в искряща звезда на небесния купол…
Книгата „Пречупени криле“, на Халил Джубран, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
