„Post Mortem. Мрачна истина“, Давид Лагеркранс

Pinterest LinkedIn +

В края на осемдесетте двама млади мъже предприемат пътуване с кола из Европа. Пият и обсъждат Селин, Хемингуей и Ленард Коен със същата стремителност, с която пътуват от град на град надолу към Северна Испания.

Двайсет години по-късно професор Ханс Реке се заема със стар неразрешен случай. Млада жена от страната на баските е пребита до смърт със стряскаща агресия, а на рамото ѝ има странен знак. Заедно със своята партньорка, полицейски асистент Микаела Варгас, Реке открива връзка с други убийства на жени в Дания и Финландия. По следите на сериен убиец ли са тръгнали?

Публикуван посмъртно разказ за едно испанско диво куче е важна улика; скоро следите отвеждат до най-вътрешните литературни кръгове в Стокхолм.

В третата част от поредицата за Реке и Варгас Давид Лагеркранс умело преплита две истории и два времеви периода, в които напрежението нараства с напредването на издирването на двама мъже, обвързани от мрачна тайна, изтъкана от срам и вина.

 

Откъс

Микаела се загледа в Реке. У него имаше нещо различно. Не нещо очевидно, съвсем не, просто очите му, както ѝ се стори, изглеждаха необичайно неспокойни.

– Коя е жертвата? – попита тя.

– Младо момиче, само на двайсет, с литературни заложби – отговори той. – Името ѝ е Сандра Рамирес. Открили са я до стария дъб, с глава, натикана в разцепения дънер. По тялото ѝ имало тежки наранявания, най-вече от лявата страна, а лицето било обезобразено до неузнаваемост.

– Звучи като изблик на ярост – каза тя.

– Несъмнено, но има противоречия. Пръстите са счупени с особена прецизност, в долната част на карпалния тунел, а има и знак на рамото, към който ще се върна след малко. В цялата работа има нещо зловещо. Дори ми се струва, че виждам признаци извършителите да са двама.

Тя вдигна вежди.

– Това би било необичайно.

– Да – каза Реке, – а и вероятно прибързвам твърде много със заключенията.

Той заопипва собствените си дълги пръсти.

– Но както казах, интересно е защо момичето по време на фиестата в града се е озовало горе при стария дъб.

Микаела отново погледна снимката. Повечето листа бяха изпопадали. Дървото изглеждаше величествено и леко призрачно.

– Защо да е толкова странно? Този исполин сигурно привлича интерес.

Реке измъкна един вестник от купчините върху масата. Най-отгоре пишеше „Лондон Ривю ъф Букс“.

– В деня, в който е била убита, младата жена е написала разказ за едно диво куче, галго – каза той. – Знаеш ли какво е галго?

Микаела поклати глава.

– Това е порода хрътки, подобна на грейхаунд – продължи той. – В Испания се развъждат на големи кучила, за да се състезават в гонки или да преследват дивеч в гората. Но след края на ловния сезон често биват изхвърляни и малтретирани. Стар обичай е да бъдат измъчвани по колкото се може по-находчив начин. Най-тежко страдат тези, които са се представили лошо в състезанията. Хвърлят ги в кладенци или ги провесват на дървета, докато бавно се задушат.

– Момичето за това ли е писало?

– В известен смисъл. Но не от странична гледна точка. Тя е галгото. Гледа света през очите на кучето и го последва в смъртта – каза Реке.

– И? – подкани го Микаела.

– Галгото умира до същия стар дъб като нея. Или може би не точно същия, ако зачитаме литературата като самостоятелна територия.

– Добре – каза тя замислено. – Значи момичето пише за куче, което отива при някакво дърво и умира, а после самата тя бива пребита до смърт на същото място.

Реке кимна.

– А разказът е вълнуващ и в друго отношение – каза той. – Много по-късно е бил публикуван в престижно издание. – Той отново посочи вестника. – Според мен историята разрива повече, отколкото си дават сметка от полицията. Ars revelat veritatem.

Микаела присви очи към Реке и всичката изтънченост на неспокойната му фигура и се запита дали наистина възнамеряваше да се изнесе от апартамента му. Но предполагаше, че е неизбежно.

– Спомена за извършител от Швеция – каза тя.

Той запрелиства материалите.

– Точно така. Това не е единствената следа, но си струва да се проследи. Във всеки случай, обещах да хвърля едно око.

– И кой е този швед?

– Всъщност двама. Млади мъже, които сутринта на 12 юли 1988 г. се появили в ресторант „Сервантес“, където работела Сандра Рамирес. Красиви младежи, както изглежда. Единият рус и слаб, другият тъмнокос и по-висок. И двамата носели книги, може би Хемингуей според един свидетел.

– Защо представляват интерес? – попита Микаела.

Реке се засмя малко безпричинно.

– Няма кой знае какъв повод – каза той. – И все пак будят любопитството ми. Никой не знае как се казват, следата се е появила в разследването твърде късно, но според свидетели имали журналистическо образование и искали да станат писатели. А се появява и кола.

Микаела се усмихна доброжелателно.

– В разследванията на убийства колите са добри следи.

– Опасявам се, че не и тази – каза той. – Но информацията все пак подсилва подозренията, че шведите – или един от тях – са имали нещо общо с убийството.

Тя забеляза, че Реке я гледа, все едно е открил нещо обезпокоително.

– Та какво за колата? – попита тя.

– От нея слязъл млад мъж, много пиян. Препъвал се, залитал и се държал за ръката. Изглеждал, все едно е участвал в страховито сбиване. Панталоните му били изцапани.

– Къде се е случило това?

– В Лоредо, едва на петдесет километра от Сантандер. Но не това е най-вълнуващото в историята. Има cliffhanger, ако ще се придържаме към литературните изрази.

Книгата „Post Mortem. Мрачна истина“, от Давид Лагеркранс, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".

Сподели.

Относно автора

Avtora.com е създаден през 2001 г. като поддържаща медия на популярния по това време клуб О!Шипка. Впоследствие платформата променя своя фокус и от музикален сайт разширява темите и начина за доставка на съдържание.