В края на осемдесетте двама млади мъже предприемат пътуване с кола из Европа. Пият и обсъждат Селин, Хемингуей и Ленард Коен със същата стремителност, с която пътуват от град на град надолу към Северна Испания.
Двайсет години по-късно професор Ханс Реке се заема със стар неразрешен случай. Млада жена от страната на баските е пребита до смърт със стряскаща агресия, а на рамото ѝ има странен знак. Заедно със своята партньорка, полицейски асистент Микаела Варгас, Реке открива връзка с други убийства на жени в Дания и Финландия. По следите на сериен убиец ли са тръгнали?
Публикуван посмъртно разказ за едно испанско диво куче е важна улика; скоро следите отвеждат до най-вътрешните литературни кръгове в Стокхолм.
В третата част от поредицата за Реке и Варгас Давид Лагеркранс умело преплита две истории и два времеви периода, в които напрежението нараства с напредването на издирването на двама мъже, обвързани от мрачна тайна, изтъкана от срам и вина.
Откъс
Микаела се загледа в Реке. У него имаше нещо различно. Не нещо очевидно, съвсем не, просто очите му, както ѝ се стори, изглеждаха необичайно неспокойни.
– Коя е жертвата? – попита тя.
– Младо момиче, само на двайсет, с литературни заложби – отговори той. – Името ѝ е Сандра Рамирес. Открили са я до стария дъб, с глава, натикана в разцепения дънер. По тялото ѝ имало тежки наранявания, най-вече от лявата страна, а лицето било обезобразено до неузнаваемост.
– Звучи като изблик на ярост – каза тя.
– Несъмнено, но има противоречия. Пръстите са счупени с особена прецизност, в долната част на карпалния тунел, а има и знак на рамото, към който ще се върна след малко. В цялата работа има нещо зловещо. Дори ми се струва, че виждам признаци извършителите да са двама.
Тя вдигна вежди.
– Това би било необичайно.
– Да – каза Реке, – а и вероятно прибързвам твърде много със заключенията.
Той заопипва собствените си дълги пръсти.
– Но както казах, интересно е защо момичето по време на фиестата в града се е озовало горе при стария дъб.
Микаела отново погледна снимката. Повечето листа бяха изпопадали. Дървото изглеждаше величествено и леко призрачно.
– Защо да е толкова странно? Този исполин сигурно привлича интерес.
Реке измъкна един вестник от купчините върху масата. Най-отгоре пишеше „Лондон Ривю ъф Букс“.
– В деня, в който е била убита, младата жена е написала разказ за едно диво куче, галго – каза той. – Знаеш ли какво е галго?
Микаела поклати глава.
– Това е порода хрътки, подобна на грейхаунд – продължи той. – В Испания се развъждат на големи кучила, за да се състезават в гонки или да преследват дивеч в гората. Но след края на ловния сезон често биват изхвърляни и малтретирани. Стар обичай е да бъдат измъчвани по колкото се може по-находчив начин. Най-тежко страдат тези, които са се представили лошо в състезанията. Хвърлят ги в кладенци или ги провесват на дървета, докато бавно се задушат.
– Момичето за това ли е писало?
– В известен смисъл. Но не от странична гледна точка. Тя е галгото. Гледа света през очите на кучето и го последва в смъртта – каза Реке.
– И? – подкани го Микаела.
– Галгото умира до същия стар дъб като нея. Или може би не точно същия, ако зачитаме литературата като самостоятелна територия.
– Добре – каза тя замислено. – Значи момичето пише за куче, което отива при някакво дърво и умира, а после самата тя бива пребита до смърт на същото място.
Реке кимна.
– А разказът е вълнуващ и в друго отношение – каза той. – Много по-късно е бил публикуван в престижно издание. – Той отново посочи вестника. – Според мен историята разрива повече, отколкото си дават сметка от полицията. Ars revelat veritatem.
Микаела присви очи към Реке и всичката изтънченост на неспокойната му фигура и се запита дали наистина възнамеряваше да се изнесе от апартамента му. Но предполагаше, че е неизбежно.
– Спомена за извършител от Швеция – каза тя.
Той запрелиства материалите.
– Точно така. Това не е единствената следа, но си струва да се проследи. Във всеки случай, обещах да хвърля едно око.
– И кой е този швед?
– Всъщност двама. Млади мъже, които сутринта на 12 юли 1988 г. се появили в ресторант „Сервантес“, където работела Сандра Рамирес. Красиви младежи, както изглежда. Единият рус и слаб, другият тъмнокос и по-висок. И двамата носели книги, може би Хемингуей според един свидетел.
– Защо представляват интерес? – попита Микаела.
Реке се засмя малко безпричинно.
– Няма кой знае какъв повод – каза той. – И все пак будят любопитството ми. Никой не знае как се казват, следата се е появила в разследването твърде късно, но според свидетели имали журналистическо образование и искали да станат писатели. А се появява и кола.
Микаела се усмихна доброжелателно.
– В разследванията на убийства колите са добри следи.
– Опасявам се, че не и тази – каза той. – Но информацията все пак подсилва подозренията, че шведите – или един от тях – са имали нещо общо с убийството.
Тя забеляза, че Реке я гледа, все едно е открил нещо обезпокоително.
– Та какво за колата? – попита тя.
– От нея слязъл млад мъж, много пиян. Препъвал се, залитал и се държал за ръката. Изглеждал, все едно е участвал в страховито сбиване. Панталоните му били изцапани.
– Къде се е случило това?
– В Лоредо, едва на петдесет километра от Сантандер. Но не това е най-вълнуващото в историята. Има cliffhanger, ако ще се придържаме към литературните изрази.
Книгата „Post Mortem. Мрачна истина“, от Давид Лагеркранс, можете да закупите с 20% отстъпка, чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
