Зашеметяващ и дълбоко трогателен литературен дебют за скръб, загуба и женско приятелство, който се развива на фона на две катастрофални природни събития.
Когато шестгодишната Мариса губи майка си, баща ѝ я отвежда на малък тайландски остров в Андаманско море. Там тя изгражда дълбоко приятелство с Ариел и двете заедно изследват чудесата на горите, рифовете и плажовете. Задържайки дъха си с минути, те се учат да се гмуркат в дълбините с лекотата и хармонията на мантите, които започват да разпознават по име. Когато обаче в деня след Коледа през 2004 г. цунамито в Индийския океан достига сушата, те са пометени от първата вълна и разделени.
Осем години по-късно Мариса живее в Ню Йорк. Дните ѝ минават в лутане из улици и паркове, а нощите – в търсене на утеха в леглата на непознати. Докато градът се подготвя за опустошителна буря, Мариса разсъждава върху миналото си и търси начин да продължи живота си в един несигурен свят.
„Под вода“ е история за приятелство и скръб, но и за екологичните промени и природните бедствия. Романът е медитация върху загубата, почит към загиващите ни океани и гори и любовно писмо към изчезващите коралови рифове.
Тара Менън е асистент в катедрата по английски език в Харвардския университет. Нейни статии са публикувани в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“, „Нейшън“, „Парис Ревю“ и „Пъблик Букс“, където е редактор на секцията за литературна проза. Тара е родена в Индия, израснала е в Сингапур, прекарала е десетилетие в Ню Йорк и понастоящем живее в Кеймбридж, Масачусетс.
Откъс
Вълната ме връхлита. Потъвам в тъмнина. Главата ми се отмята назад, сякаш някой е сграбчил косата ми и я издърпва към себе си. Глезените ми се преобръщат над главата. Водата усуква тялото ми като тирбушон – въртя се като пумпал. Имам чувството, че хиляди пирони ме удрят от всички посоки, сякаш съм в пълна със стъкло пералня.
Опитвам се да си върна контрола, но е невъзможно. Тялото ми се усуква и извива.
Следващата вълна ме повдига, подхвърля ме, после ме изстрелва към повърхността. Зяпвам трескаво за глътка въздух. Водата отново се надига и ме връща в мрака. Опитвам се да ритам напред, но ме запраща настрани. Нещо остро се впива в стомаха ми. Нагълтвам се с вода.
Чувам гласа на баща си, който ми казва да се отпусна по течението. Спирам да се боря и оставям водата да прави с мен каквото иска. Вълната ме изплюва на повърхността.
Водата отново ме завлича надолу, този път по-дълбоко. Нещо дебело и твърдо се стоварва върху рамото ми. Под мен проблясва малък кръг светлина. Ариел се появява между мен и светлината. Прави ми нашия знак с три пръста: Ела тук, довери ми се. Разбирам: светлината е над мен, не под мен. Тя изчезва в мрака. Останала съм почти без кислород, но ритам силно и греба с ръце, за да се изкатеря към кръга светлина.
Изплувам. Водата се движи като петролно петно – гъста, черна и бавна. Кашлям: дробовете ми са пълни с течност. Вълните са завладели всичко по пътя си: шезлонги, мотори, маси, коли, хладилници, плажни чадъри. Камион за сладолед се поклаща във водата, зад него изплува хванал се за дъска мъж. Отваря уста и после я затваря – прекалено е изтощен, за да изрече думи. Палмите стоят неподвижни и спокойни, невъзмутими от мръсния хаос под тях. От един балкон ми подвиква някаква жена. Не мога да разбера какво казва.
Покрай мен преминава кукла с бледорозова шапка – носи се по очи, с наполовина потопени бледи ръце и крака. Това не е кукла. Протягам ръка към нея, но следващата вълна ме отнася.
Книгата „Под вода“, на Тара Менън, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
