Всеки има история за разказване.
Ами ако някой няма своя история? Тогава какво?
Превръща се в колекционер на чужди истории. Като Джанис.
Не си спомняше как започна колекцията и. Може би с нещо, което бе зърнала, докато пътуваше с автобуса през околностите на Кеймбридж до работа? Или с част от разговор, който бе дочула, докато миеше някой умивалник? Не след дълго (докато почистваше прах във всекидневна или размразяваше хладилник) забеляза, че хората ѝ разказваха своите истории. Вероятно винаги го бяха правили, но сега беше различно, сега историите напираха да стигнат до нея и тя ги притегляше към себе си. Знаеше, че е удобен съд. Докато слушаше историите, с леко кимване потвърждаваше истината: че за множество хора тя е простичка, грозновата купа, в която могат да излеят тайните си.
Когато Джанис започва да чисти за госпожа Б. – възрастна ексцентрична дама, най-накрая среща човек, който иска да чуе нейната история. Джанис обаче е категорична: тя е пазителка на чуждите истории – няма своя собствена. Или поне такава, която би споделила с някого.
Госпожа Б. обаче не е глупачка и разбира, че в Джанис има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Какво крие? Няма ли всеки от нас история, която иска да разкаже? Нима не придаваме по този начин форма и смисъл на съществуването си?
Като истинска съвременна Шехерезада Джанис знае, че всеки трябва да остави една история по-хубава, отколкото я е намерил. Може би е време да започне със своята.
288 с., мека корица.
Откъс
Всеки има история за разказване.
Ами ако някой няма своя? Тогава какво?
Превръща се в колекционер на чуждите истории. Като Джанис.
Веднъж бе гледала речта при получаването на „Оскар“ на известна английска актриса, призната за Национално богатство. В нея тя описва ранните си години като чистачка и как изпълнена с младежка надежда, бе стояла пред огледалата в чуждите бани и държала четката за чистене на тоалетни сякаш е статуетката „Оскар“. Джанис се чудеше какво ли щеше да се случи, ако Национално богатство не бе станала актриса. Дали все още щеше да бъде чистачка като нея? Двете са приблизително на еднаква възраст – наближават петдесетте – и според нея дори малко си приличат. Е (не може да сдържи усмивката си), може би не чак толкова, но и двете са ниски, което им вещае набита фигура в бъдеще. Чуди се дали Национално богатство също щеше да стане колекционер на чужди истории.
Не си спомняше как започна колекцията ѝ. Може би с нещо, което бе зърнала, докато пътуваше с автобуса през околностите на Кеймбридж до работа? Или с част от разговор, който бе дочула, докато миеше някой умивалник? Не след дълго (докато почистваше прах във всекидневна или размразяваше хладилник) забеляза, че хората ѝ разказваха своите истории. Вероятно винаги го бяха правили, но сега беше различно, сега историите напираха да стигнат до нея и тя ги притегляше към себе си. Знаеше, че е удобен съд. Докато слушаше историите, с леко кимване потвърждаваше истината: че за множество хора тя е простичка, грозновата купа, в която могат да излеят тайните си.
Историите често са неочаквани; понякога смешни и ангажиращи. Друг път са пропити от съжаление или пък утвърждаващи живота. Мислеше си, че хората може би говорят с нея, защото вярва в историите им. Наслаждаваше се на неочакваното и приемаше изцяло преувеличенията им. Вечер у дома, при съпруга си, който я заливаше по-скоро с речи, отколкото с истории, тя мислеше за любимите си истории и си ги припомняше с удоволствие една по една.
1.
Началото на историята
Понеделник има ясно определен ред: започва със смях; тъга се появява към края на деня. Като неподхождащи си подпори за книги, това са нещата, които поддържат нейния понеделник. Подредбата е умишлена, тъй като перспективата за смях ѝ помага да стане от леглото и ѝ вдъхва сила за предстоящото.
Джанис е установила, че добрата чистачка може до голяма степен да определя работните си дни и часове – и още по-важно, за да балансира понеделника си – реда, по-който чисти в определен ден. Всеки знае, че е трудно да се намери надеждна чистачка, и изненадващ брой хора в Кеймбридж, изглежда, са разбрали, че Джанис е изключителна чистачка. Не е много сигурна за похвалата „изключителна“ (дочута, когато една от работодателките ѝ беше поканила приятелка на кафе). Знае, че не е изключителна жена. Но дали е добра чистачка? Да, смята, че това е вярно. Със сигурност има достатъчно опит. Надява се обаче това да не е равносметката на живота ѝ: „Тя чистеше добре.“ Щом слиза от автобуса, тя кимва на шофьора, за да се отърси от тази все по-често появяваща се мисъл. Той кимва в отговор и за миг ѝ се струва, че ще ѝ каже нещо, но вратите въздъхват, сякаш издишат, потръпват и се затварят.
Щом автобусът потегля, пред очите ѝ от другата страна на пътя се разкрива дълга раззеленена улица със самостоятелни къщи. Някои от прозорците светят; други са засенчени и тъмни. Представя си, че зад всички тези прозорци се крият множество истории, но тази сутрин я интересува само една. Историята на мъжа, който живее в къщата на ъгъла, безразборно построена в едуардиански стил: Джорди Боуман. Не смята, че някой от другите ѝ клиенти познава Джорди, и е убедена, че е малко вероятно да се запознаят чрез нея (според Джанис светът ѝ не би трябвало да работи по такъв начин). Но разбира се, чували са за Джорди Боуман. Всеки е чувал за Джорди Боуман.
Джорди живее в къщата повече от четирийсет години. Първо наел стая като квартирант – наемите в Кеймбридж били значително по-ниски, отколкото в Лондон, където работел. В крайна сметка, когато се оженил, купил къщата от хазяйката си. Двамата със съпругата му не можели да понесат да изхвърлят останалите квартиранти, така че разрастващото се семейство живеело заедно с художници, учени и студенти, докато един по един всички се изнесли по собствено желание. Тогава започвала битката за новоосвободената стая.
„Джон беше най-хитрият – често с гордост си припомня Джорди. – Той преместваше багажа си, преди още да са приключили с изнасянето.“
Джон е най-големият син на Джорди и сега живее в Йоркшър със семейството си. Останалите потомци на Джорди са пръснати по света, но идват да го видят, когато могат. Обичната му съпруга, Ани, е мъртва от няколко години, но нищо в къщата не се е променило, откакто я е напуснала. Всяка седмица Джанис полива цветята ѝ – някои вече големи като храсти – и чисти праха от колекцията ѝ романи от американски автори. Джорди насърчава Джанис да ги заема и понякога тя взема Харпър Лий или Марк Твен у дома със себе си, за да ги добави към подбора си от успокоителни четива.
Джорди отваря вратата, преди да е посегнала за ключа си.
– Казват, че най-важно е да улучиш момента – прогърмява той срещу нея. Джорди е с великолепно телосложение и подобаващо прекрасен глас. – Влизай и ще започнем с кафе.
Това е намек за нея да направи кафе за двамата – с обилно добавено горещо мляко, точно както го обича Джорди и точно както го правеше Ани. Тя няма нищо против. През повечето време Джорди сам се грижи за себе си (когато не е в Лондон, отвъд океана или в някоя кръчма) и тя чувства, че Ани би одобрила да го поглези от време на време.
Историята на Джорди е една от любимите ѝ. Напомня ѝ за силата на човешкия дух. Определено има и нещо за умението човек да използва дарбите си, но не ѝ се иска да размишлява над него. Твърде подобно е на библейските истории от детството ѝ и я отвежда до собствената ѝ липса на талант. Така че отблъсква тези мисли и се съсредоточава върху силата на духа, проявена от момчето, което ще се превърне в Джорди Боуман.
Джорди (неизненадващо) израснал в Нюкасъл. Според нея името му всъщност е Джон или може би Джими, вече не е сигурна; с времето станал просто „Джорди“. Живеел на улиците при доковете, където работел баща му. Имали куче, което баща му обожавал (повече от сина си), и шкаф за напитки във формата на гондола, който бил гордостта и радостта на семейството (преди изобретяването на плазмените екрани). Когато Джорди бил на четиринайсет, излязъл на улиците на Нюкасъл рано една вечер. Кучето им било ухапало съседа и баща му бил бесен – на съседа. След като всякакъв здрав разум бил изоставен, Джорди се измъкнал навън през задната врата. Била студена нощ с навалял сняг, а Джорди бил само с тънко яке. Нямал желание обаче да остане вкъщи, затова вместо да завие надясно към доковете, свил наляво в малка уличка и се промъкнал през страничната врата в Нюкасъл Сити Хол.
В концертната зала Джорди се качил до най-високите места, където било топло и малко вероятно да го забележат. И именно там се намирал, скрит зад прожектор (за повече топлина), и похапвал шоколад, който свил от будката, когато започнало пеенето. Първите извисили се тонове се забили като копие в гърдите на Джорди и го приковали на място. Никога не бил чувал за опера, какво остава да я е слушал, и въпреки това музиката му заговорила. По-късно в телевизионни интервюта Джорди ще каже, че когато умре и го отворят, ще намерят партитурите на „Бохеми“, увити около сърцето му.
Върнал се вкъщи за няколко дни, няколко седмици – нямал представа колко дълго. През това време измислил план. Никога не бил чувал за опера на североизток, така че предположението му било, че не е подходящото място. Трябвало да е Лондон. Сигурно това бил домът на операта? Домът на всичко изискано. Трябвало да стигне до Лондон. Но без пари не можело и дума да става за влак или автобус. Така че трябвало да върви пеша. И именно това сторил. Напълнил една раница с колкото храна можел да носи и бутилка, открадната от гондолата, и се отправил на юг. По пътя се запознал със скитник, който изминал с него по-голямата част от разстоянието. През това време скитникът го научил на неща, които можели да му бъдат полезни в града, и му показал как да поддържа дрехите си чисти по време на пътешествието. Това включвало вземането на дрехи от нечий простор и заменянето им с мръсните, които били носили. Повтаряло се при следващия подходящ простор и така нататък.
Щом пристигнал в Лондон, Джорди обиколил различни концертни зали (скитникът му дал списък с места, където да опита) и в крайна сметка си намерил работа като реквизитор. Останалото е история.
Съпругът на Джанис, Майк, никога не е срещал Джорди. Това не го спира да говори за него в кръчмата, сякаш му е стар приятел. Джанис не му противоречи на публично място – не че Майк ѝ е благодарен за това; в съзнанието си той си е бъбрил с Джорди много пъти. Докато говори за световноизвестния тенор („Бил е любимец на кралицата, да знаете“), Джанис се вкопчва в мисълта, че двамата никога няма да се срещнат. Понякога, когато Майк е „отскочил до тоалетната“ и я е оставил да плати сметката (отново), тя си мисли как Джорди ѝ пее една от любимите ѝ арии, докато тя му чисти фурната. Тия дни Джорди пее по-силно откогато и да било и това започва да я тревожи, тъй като е забелязала също, че понякога трябва да вика, за да привлече вниманието му, и той пропуска част от казаното.
Щом приключват с кафето, Джорди не може да устои да не последва Джанис из къщата. Мотае се на прага, докато тя почиства металната печка на дърва и я зарежда отново с подпалки и цепеници. Изглежда, има нужда от увещаване. За такъв едър мъж понякога се проявява като изненадващо стеснителен да започне разговор.
– Ходихте ли някъде? – пита Джанис с надеждата, че може да го насърчи да ѝ каже каквото очевидно желае да сподели.
Успява от първия път и лицето му грейва.
– Само малко да се поразтъпча до Лондон. Големи негодници има там, драга.
– Представям си. – Надява се, че го е окуражила достатъчно.
Така е.
– Бях в метрото и там попаднах на тоя пълен тъпак. Имаше доста хора, но не беше чак толкова зле. Всички се опитвахме някак да пътуваме. Тоя префърцунен глезльо се набута в последния момент, преди вратата да се затвори, и започва да плямпа...
Тук Джорди имитира доста добре префърцунения тъпак и кара Джанис да се усмихне. Бе се оказала права; знаеше си, че Джорди е мястото, откъдето да започне своя ден, своята седмица.
Префърцуненият глезльо на Джорди е във вихъра си.
– О, хайде сега. Просто мръднете малко. Сигурен съм, че има много място, само ако хората леко се отместят. Има много място. Наистина! Хайде сега, мръднете по-навътре. – Джорди замълчава, за да се увери, че е приковал вниманието ѝ. – И тогава чувам глас от вътрешността на вагона. Друг младеж, лондончанин, бих казал. Както и да е, той извиква: „Отвори плювалника още малко, приятел. Сигурно можем да поберем двама вътре.“
Джанис избухва в смях.
– Това го накара да млъкне. – Джорди е възхитен от реакцията ѝ.
Не я е заблудил. Сигурна е, че именно Джорди е извикал в метрото. Именно той е поставил тъпака на място. Твърде скромен е, за да го каже, но тя е сигурна. Почти чува как гласът му прогърмява във вагона и предизвиква одобрителен смях наоколо.
Доволен от реакцията ѝ, той я оставя да продължи работата си. Джанис посяга към прахочистачката. Може би да е с хора като Джорди би трябвало да ѝ е достатъчно? Голяма част от хората, за които чисти, наистина внасят нещо специално в живота ѝ и тя се надява, че също допринася с нещичко за техния. Спира с прахочистачката по средата на рафта с книги. Истината е, че не е убедена, чувства се неспокойна. Това са историите на другите хора. Ако играе роля в тях, тя е на статист. Мисли си отново за Национално Богатство и опитва да си я представи в музикалната стая на Джорди, как бърше праха от партитурите му. Дали това би било достатъчно за Национално Богатство? Ще се задоволи ли с него? Продължава да почиства праха, засрамена, че дори е попитала.
Джанис вижда отново Джорди, когато си тръгва за ранен обяд, след който ще се отправи към следващата си задача за почистване. Навън е сиво и тя усеща студения февруарски въздух да се процежда през процепа на вратата. Джорди ѝ помага да облече палтото си.
– Благодаря, ще ми е нужно. Става студено.
– Трябва да се погрижиш за себе си, ако усещаш, че си настинала – подхвърля той.
– Не, добре съм – опитва отново тя, този път по-високо. – Просто днес е студен ден.
Той ѝ подава шала.
– Е, до другата седмица и лекувай тая настинка.
Тя се предава.
– Вече се чувствам по-добре – казва му чистата истина.
Щом той затваря вратата зад нея, Джанис се чуди дали историята на живота е трагична комедия или комична трагедия.
Книгата „Пазителката на истории“, от Сали Пейдж, можете да закупите чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
