Руският постмодернизъм – преосмислен, но все така безмилостен – най-накрая намира своята сериозна тема и истински герой. Новият роман на Александър Андреевич Проханов е посветен на приключенията, подвизите, неистовите страсти и чудовищните деяния на Михаил Лемнер – герой от руската история, който неведнъж е излизал на преден план: ту като Степан Разин, ту като Емелян Пугачов, а понякога и като героите на Руската пролет. Лемнер напомня на Евгений Пригожин – създателя на ЧВК „Вагнер“, може би най-ярката фигура на нашето време.
Романът предизвиква огромен скандал в Русия заради безкомпромисната си критика и антиутопичния си поглед към съвременния руски политически елит. Въпреки че целият първоначален тираж е изкупен за месец, книгата е подложена на неофициални забрани и репресии, а намирането ѝ в свободна продажба е изключително трудно.
Книгата е определяна като най-значимото произведение на Проханов – главния политически сюрреалист на руската литература.
***
Глава първа
Двете фирми, създадени от Михаил Соломонович Лемнер, му осигуряваха благоденствие и завидно положение в обществото: бюрото за сексуални услуги „Блясък“ и частната охранителна фирма „Вълк“. Бюрото изпращаше ескорти от проститутки с благородно потекло в дворците на Кавказ, във вилите в Емиратите, на бизнес симпозиуми на корпорации, провеждани край лазурните морета. Охранителната фирма осигуряваше безопасността на висши лица, техните съпруги и деца, селски имения, работни кабинети, маршрути, по които се придвижваха лицата за бизнес срещи и развлечения. Понякога поръчката постъпваше едновременно и в двете агенции, и тогава жените в скъпи копринени рокли се отправяха с луксозни автомобили към резиденциите край Москва, придружавани от сурови бодигардове, натоварени с радиостанции и оръжие. Управлението на двете агенции изискваше от Михаил Соломонович строг ред. В женския и мъжкия колектив цареше дисциплина, възможна само във военните подразделения и манастирите. Проститутките трепереха пред Михаил Соломонович, страхуваха се от жестокостта му и го обожаваха за щедростта му. От кльощави провинциални пъпчиви момичета те ставаха ослепителни, блестящи с ценни лакове красавици, които познаваха мъжките странности и добавяха към тях нови, нечувани.
Михаил Соломонович основа „Школа по еротични тайнства“ към бюрото „Хармония“. За наставници бяха поканени най-умелите еротоманки в света. Те познаваха тайните ритуали на европейските масони, африканските жестоки инициации, мъчителния – с фатален изход – японски еротизъм, тежките латиноамерикански съвкупления, подобни на животински сношения.
Михаил Соломонович изпращаше охранителите на стаж в Израел. Там те се научаваха да стрелят по звук, да избягват преследване, като блъскат деца на пешеходни пътеки, да превързват огнестрелни рани и да наместват стави.
Михаил Соломонович разглеждаше и двете предприятия като организации от типа „монашески орден“ и приемаше в тях не всеки, а само онези, които бяха готови да служат. Охранителите, преминали през чеченските войни, бяха воинско братство и се кълняха във вярност на Михаил Соломонович, спазвайки кодекса на честта. Кодексът призоваваше да умреш в неравна битка, да мълчиш при изтезания, да довършваш ранения враг и да цениш живота на другаря си повече от своя. Охранителите имаха химн; думите „Всеки куршум има своя усмивка“ и „Нося на блюдо главата на врага“ са от него. Имаха знаме – на черно поле сребърно блюдо с отсечената глава на овен.
Михаил Соломонович мечтаеше някой ден да направи охранителната фирма малка армия с бронирани коли, хеликоптери и зенитни комплекси.
Проститутките вземаха за пример олимпийските отбори, където успехът на всяка една издигаше останалите, а победата на отбора придаваше достойнство на всеки един от неговите членове. Михаил Соломонович им внушаваше, че професията им е царствена и всяка една от тях е Клеопатра; и всеки, който посмее да обиди честта на проститутка, ще бъде жестоко наказан. Ескортите, организирани от Михаил Соломонович, бяха експедиции в непознати страни, и той посрещаше всяка експедиция и разпитваше за жителите на тези страни. Така се пълнеше досието му за заможните и влиятелни членове на обществото.
В бюрото „Хармония“ се появи моден дизайнер от голяма рекламна компания и поръча ескорт.
– Работим ден и нощ. Рекламираме френски шампоани, италиански пудри, испански червила, китайски мехлеми за кожата. Всички сме ужасно изморени. Реших да направя подарък на моите дизайнери. Можете ли да ни намерите нещо свръхестествено?
– Нещо, което не гори в огън? – любезно се пошегува Михаил Соломонович.
– О, да! Нещо, което не гори в огън!
Дизайнерът имаше безкосместо, лепкаво лице. Приличаше на мекотело, чиято малка уста се отваряше като прилепваща се вендуза.
– Моите дами разбират от италиански пудри и испански червила. Те не горят в огън, защото самите те са огън.
Дизайнерите работеха във вила край Москва в селището Свиристелово. Там провеждаха мозъчни атаки, създаваха компютърна графика, шумяха принтери. Там, във вилата, Михаил Соломонович изпращаше ескорта.
– Предстои ви среща с художници, ценители на красотата. Не се учудвайте на техните изтънчени капризи. Сред тях може да се окаже руският Дега, певецът на сините балерини; или Анри Тулуз-Лотрек, обожател на танцьорките от кабарето. Позирайте им. Вашите прекрасни профили, очертанията на гърдите ви, плавните извивки на бедрата ви могат да се окажат на флаконче френски шампоан или кутия италианска пудра. Бъдете прекрасни като вашата царствена покровителка Клеопатра.
Жените слушаха наставленията. Всички те бяха прекрасни. На клепачите им лежеше прашец, като на крилото на изумрудена пеперуда. Босите им крака не криеха червения педикюр. Устните им бяха с разноцветно червило, сякаш бяха вкусили лилави, розови, малинови плодове. Особено красива беше Матилда с червеникавата си като мед коса и зелените очи на морска дива. Тя гледаше влюбено Михаил Соломонович, а той си спомняше тяхната мимолетна среща, когато в полутъмната спалня тя се яви на изпит пред него в края на „Школата по еротични тайнства“.
Преди да заминат за Свиристелово, проститутките наградиха Михаил Соломонович със въздушни целувки, а той ги целуна по челата като баща.
На сутринта в бюрото „Хармония“, където Михаил Соломонович работеше от рано, влязоха плачещи проститутки. Изглеждаха ужасно. Всички бяха покрити със сажди, изгаряния, коприната им беше изгоряла, косите им миришеха на дим. Боси, поддържайки разкъсаните си рокли на гърдите, те плачеха.
– Какво е станало с вас? В какъв пожар горяхте? Една по една! Говори ти!
– Аз... не мога!.. Страх ме е!.. Матилдочка умря!
– Хайде, говори!
Разказът беше ужасен. Дизайнерите приели проститутките с възторг. Вино, прегръдки. Сауната задишала още по-горещо. Басейнът зеленеел като малахит. Дизайнер, приличащ на лепкава мида, възкликнал:
– Уморени сме от ежедневието. Липсват ни новости, фантазии, игри. Да играем на инквизиция. Да извършим ритуала по изгарянето на вещици. Било е време, когато над Европа летели ята вещици. Те омагьосвали крале, тровели кладенци, превръщали хляба в камък, църковното вино в оцет. Християнска Европа се облякла в сутани, нахлузила роби и извела вещиците на клада. Хайде да изпълним този европейски ритуал!
Момичетата били възхитени. Всички били възпитанички на „Школата по еротични тайнства“, разбирали от любовни игри и били щастливи да научат още една.
Дизайнерите се облекли в черни сутани, препасали се с въжета, нахлузили си качулки. Завели момичетата на поляната. А те се престорили на вещици. Танцували, крещели като сови, котки, вълчици. На широката поляна сред вековните дъбове били забити стълбове. Мрачните капуцини довели момичетата до стълбовете и ги завързали с ремъци. Вещиците, вързани за стълбовете, продължавали да пращат проклятия, да унищожават реколти, да лишават кралете от наследници, да призовават чума и едра шарка. Монасите носели към стълбовете сухи клони, обграждали вещиците с иглички, брезова кора, давали на всяка да целува кръста. Вещиците виели, лаели, мяукали.
Монах с лице, приличащо на лепкаво тесто, отворил цъкащата си уста:
– Вие сте като болните клони на плодоносното дърво на живота. Вие сте изсъхнали и не давате плод. Такива клони се отрязват и се хвърлят в огъня!
В ръцете на монаха се появил смолист факел. Монахът минавал покрай стълбовете, пъхал факела между клоните и ги запалвал. Кладите пламнали. В тях закрещели вързаните жени, искри полетели към върховете на дъбовете, а монасите с песнопения хвърляли още клони в огъня. Опарените, изгорели момичета се освобождавали от оковите, бягали с викове, и само Матилда крещяла, а русата ѝ коса, обхваната от огъня, се отделила от главата ѝ и полетяла към върховете.
– Тя умря, умря, нашата Матилдочка! Тя ви обичаше, Михаил Соломонович! Тя ви викаше от огъня! – стенеха проститутките, изпълващи кабинета.
Той извика екип от лекари и пострадалите жени бяха откарани в болницата. Отиде при охранителите и им заповяда да се съберат за „реализация“. Така бойците от специалните части тръгваха на задача. Те действаха по методите на израелските специални служби. Смениха номерата на колите. Завинтиха заглушители на пистолетите. Надянаха чорапи с прорези. С три коли се отправиха към вилата в селището Свиристелово, за да смесят мъжкото семе с кръвта.
Беше слънчево. На поляната стояха изгорели стълбове, наоколо лежеше топла пепел, в която Михаил Соломонович намери златното змийче, което Матилда носеше на гърдите си. Дизайнерите, зашеметени от кокаина, полуголи, лежаха по стаите, на верандата, при входа в банята. Наоколо се валяха черни наметала. Дизайнерът с лице от лепкаво тесто лежеше на тахтата. Малката му уста издуваше мехурчета. Очите му бяха полуотворени, в тях блестеше слуз.
Охранителите обикаляха из стаите, шумяха с изстрели, разстрелваха спящите дизайнери в челото. Командирът на име Вова следеше работата да бъде безупречна. Понякога показваше как трябва да се държи пистолета, за да не пръска кръвта. Михаил Соломонович притисна ножа към сърцето на дизайнера и удари с дръжката. Ножът с хрущене проби гръдната кост и се заби в сърцето. Дизайнерът хлъцна, голите му крака заподскачаха. Лемнер грабна стол и го разби в стената. Заби крака на стола в устата на дизайнера и го завъртя няколко пъти; от окървавената уста изпадаха зъби. Това не беше отмъщение за нечовешкото отношение към проститутките и убийството на Матилда. Това беше разплата с недобросъвестните ползватели на услугите. Те бяха взели под наем ценни изделия, бяха ги направили негодни за употреба и си плащаха за това. Тази разправа получи сред народа името „Свиристеловата касапница“. Полицията търси убийците, но не ги намери.
Михаил Соломонович беше на около четирийсет години. Приличаше на звезда от нямото кино. Черна, лъскава коса с наклонена разделителна линия. Лунно-бяло лице. Очертани с въглен вежди. Огнени очи. Сочни устни, понякога прекалено ярки – в моменти на вълнение. Нос с римска гърбица. Приятелите му, искайки да го ласкаят, го наричаха лорд. Той беше завършил университет и бе познавач на руската литература. Владееше английски и френски. Обличаше се изтънчено. Към тъмния скъп костюм подбираше копринени италиански вратовръзки, които връзваше на свободен възел.
Именно такава малинова копринена вратовръзка, като пъпка, разцъфваше под гъвкавите пръсти на Михаил Соломонович Лемнер. Той разглеждаше отражението си във високото огледало. То позволяваше да се създаде безупречна хармония на тоалета от вратовръзката до лъскавите обувки в стил „Оксфорд“. Той беше поканен в Кремъл от влиятелния приближен на президента Антон Ростиславович Светлов с краткото – като боен прякор – прозвище Светоч.
Светоч беше някога личен охранител на президента Леонид Леонидович Троевидов; спаси му живота, като го защити с тялото си от експлозия. Бе осакатен, заслужи специална благодарност от президента, оглави личната му охрана и изпълняваше тайни поръчки, след които опозиционерите изчезваха безследно, в Дубай се строяха дворци, африканските диктатори вземаха страната на Русия. Михаил Соломонович не разбираше защо е нужен на Светоч, който едва ли знаеше за съществуването му.
Той влезе в Кремъл през Троицките порти. Колата приятно заскърца по паважа и Михаил Соломонович излезе на Ивановския площад, заобиколен от кехлибарени дворци, захарни събори, сребро и злато в блясъка на летния ден. Както всеки руснак, Михаил Соломонович се развълнува. Камбанарията на Иван Велики се извисяваше царствено, увенчана с глава, приличаща на златно око. Това око на камбанарията не се затваряше дори и в най-мрачните московски дни, в най-тъмните руски години. Камбанарията бе обградена със златен надпис върху черен фон. От самото си детство Михаил Соломонович се опитваше да го прочете, но не успяваше. Надписът трептеше, плъзгаше се като бърза редица, променяше се. Беше ред от приказката „Аленото цвете“, от речта на Сталин на парада, от отречението на цар Николай, от ръководството за стрелба с преносимия зенитно-ракетен комплекс „Игла“. Сега около камбанарията пробягваше златния ред от изгорялата десета глава на „Евгений Онегин“: „Властелин слаб и лукав, плешиво денди, враг на труда, случайно докоснат от славата, над нас царстваше тогава.“ Михаил Соломонович откри в това описание намек за президента Леонид Леонидович Троевидов…
Книгата „Лемнер“, на Александър Проханов, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад."
