„Ориентализмът“ е книга, която променя радикално мисленето на хуманитаристите и подлага на унищожителна критика стереотипите, с които си служат политици и журналисти. Едуард Саид разглежда детайлно начина, по който Западът възприема Изтока, и задава поредица от трудни, но много съществени въпроси:
- Как възприемаме другите култури?
- Дали понятието за различна култура (или раса, религия, цивилизация) не отвежда в блатото на самодоволството, враждебността, агресивността?
- Как идеите придобиват авторитет и статут на „естествени истини“?
- Каква е ролята на интелектуалеца?
- Възможно ли е независимо критично самосъзнание?
Това ново допълнено издание на класическата творба на Саид включва и: нов предговор на Усама Макдиси от 2024 г.; предговор на Саид от 2003 г. по случай 25-годишнината от първото издание, както и послеслов на Саид от 1994 г.
Едуард У. Саид е професор по английска литература и сравнително литературознание в Колумбийския университет. Той е автор на повече от двайсет книги, включително Culture and Imperialism; Representations of the Intellectual; The End of the Peace Process; Power, Politics and Culture; и Out of Place: A Memoir. Трудовете му са издадени на четирийсет и един езика.
* * *
Едуард У. Саид: „Ориентализмът и модерния антисемитизъм имат общи корени“
Трябва отново да кажа, че аз нямам „истински“ Ориент, който да защитавам. Изпитвам обаче много силно уважение към силите и способностите на хората от този регион да се борят за своето виждане какви са и какви искат да бъдат. Толкова масивна и обмислено агресивна е атаката срещу съвременните общества на арабите и мюсюлманите заради тяхната изостаналост, липса на демокрация и отмяна на правата на жените, че ние просто забравяме как понятия като „модерност“, „просвещение“ и „демокрация“ в никакъв случай не са прости и одобрени от всички понятия, които човек или намира, или не, подобно на великденски яйца в стаята. Поразителното нехайство на неопитни публицисти, които нямат никаква представа (или каквото и да било познание) за какво реалните хора наистина говорят, създаде един безжизнен пейзаж, подготвен за американската власт, която да конструира върху него ерзац модел на „пазарната“ демокрация, без дори сянка на съмнение, че такива проекти няма извън Суифтовата Академия в Лагадо.
Твърдя също така, че има разлика между познанието за другите хора и другите времена, получено в резултат на разбиране, съчувствие, внимателно изследване и анализ заради самите тях, и от друга страна, познание – ако то е наистина това, – което е част от цялостна кампания за самоутвърждаване, войнственост и открита война. В крайна сметка има дълбоки различия между желанието за разбиране на целите на съвместното съществуване и хуманистичното разширяване на хоризонтите, и желанието за доминация с цел контрол и външно разширяване на хоризонтите и волята за доминиране за целите на контрола и външната доминация. Наистина една от интелектуалните катастрофи в историята е фактът, че империалистическа война, забъркана от малка група неизбрани американски официални лица (бяха наречени кокоши ястреби, тъй като никой от тях дори не бе служил в армията), беше започната срещу една опустошена диктатура от Третия свят на напълно идеологическа основа, имаща общо със световното господство, контрола върху сигурността и недостига на ресурси, но прикриваща истинските си цели, ускорена и обяснена от ориенталисти, предали своето призвание на учени. Голямо влияние върху Джордж У. Буш, Пентагона и Националния съвет за сигурност имаха хора като Бърнард Люис и Фуад Аджами, експерти по арабския и ислямския свят, които помагаха на американските ястреби да мислят за абсурдни явления като арабското съзнание и вековния ислямски упадък, който може да бъде преобърнат само с американска сила. Днес книжарниците в Съединените щати са пълни с окаяни текстове с крещящи заглавия за исляма и терора, за изобличения ислям, арабската заплаха и мюсюлманската опасност, написани от политически полемисти, претендиращи за познание, предадено на тях и на други от експерти, за които се предполага, че са проникнали до сърцевината на онези странни ориенталци някъде там, които са такъв ужасен трън в „плътта“ ни. Тази войнстваща експертиза е придружавана от вездесъщите Си Ен Ен и „Фокс Нюз“ по света плюс безброй евангелистки и десни радиоводещи, плюс безброй таблоиди и дори средноинтелектуални списания, всички рециклиращи едни и същи неподлежащи на проверка фикции и общи генерализации, за да активизират „Америка“ срещу чуждестранния дявол.
Дори с всичките си ужасни недостатъци и с отблъскващия си диктатор (отчасти продукт на американската политика от преди две десетилетия), ако Ирак беше най-големият световен износител на банани или портокали, със сигурност нямаше да има никаква война, никаква истерия по отношение на мистериозно изчезналите оръжия за масово поражение, никакво транспортиране на огромна армия и военна авиация на 7000 километра, за да бъде разрушена една страна, едва позната дори на образованите американци, и всичко това в името на „свободата“. Без наличието на добре организирано отношение, че тези хора там не са като „нас“ и те нямат „нашите“ ценности – което е сърцевината на традиционната ориенталистка догма, чието сътворение и разпространение описвам в тази книга, – нямаше да има никаква война.
Така че от същата дирекция на платени професионални учени, наети от холандските завоеватели на Малайзия и Индонезия, британските армии на Индия, Месопотамия, Египет, Западна Африка, френските армии на Индокитай и Северна Африка, произхождат и американските съветници на Пентагона и Белия дом, използвайки същите клишета, същите унижаващи стереотипи, същите оправдания за използване на властта и насилието (в крайна сметка – приглася хорът – те разбират само от силата). Сега в Ирак към тези хора се присъединяват цели армии от частни доставчици в сферата на сигурността и нетърпеливи предприемачи, на които трябва да се повери всичко – от написването на учебниците и конституцията до пренастройването на иракския политически живот и петролната индустрия. Абсолютно всяка империя в официалния си дискурс твърди, че не е като другите, че нейните обстоятелства са специални, че мисията ѝ е да просвещава, цивилизова, да носи ред и демокрация и че тя използва сила само в краен случай. И още по-тъжно е, че винаги има хор от интелектуалци, готови да изричат успокоителни слова за доброжелателните или алтруистични империи, сякаш човек не трябва да вярва на собствените си очи, наблюдавайки разрушенията, мизерията и смъртта, донесени от последната mission civilizatrice.
Един специфично американски принос към дискурса за империите е специализираният жаргон на политическата експертиза. Нямаш нужда нито от арабски или персийски, нито от френски, за да поучаваш назидателно как ефектът на демократичното домино е точно това, от което се нуждае арабският свят. Войнствени и печално невежи политически експерти, чието познание за света се ограничава до околовръстното на Вашингтон, бълват книги, посветени на „тероризма“ и либерализма или на ислямския фундаментализъм и американската външна политика, или на края на историята, като всичко това се съревновава за внимание и влияние, без никакъв опит за истинност, размисъл или реално знание. Има значение само колко ефективно или находчиво звучи, или кой би се хванал на него, така да се каже. Най-лошият аспект на този есенциализиращ подход е, че човешкото страдание – в цялата му сложност и болка – бива отблъснато надалеч. Паметта, а с нея и историческото минало биват изтрити, както в типичната, пренебрежително-презрителна американска фраза „ти си аут“.
Двайсет и пет години след публикуването „Ориентализмът“ отново повдига въпроса дали модерният империализъм някога е приключил, или все още го има в Ориента от времето на Наполеоновото завоюване на Египет преди два века. На арабите и мюсюлманите се казва, че виктимологията и ровенето в грабежите, извършени от империите, са само начин да се избегне отговорността за днешния ден. Вие се провалихте, тръгнали сте в погрешна посока, казва модерният ориенталист. Това, разбира се, е и приносът на В. С. Найпол към литературата – че жертвите на империята продължават да се оплакват, докато техните страни отиват по дяволите. Но колко повърхностна е тази оценка на имперската намеса, колко набързо тя подценява огромното изкривяване, което империята внася в живота на „по-низшите“ народи и „подчинените раси“ поколение след поколение, как си затваря очите пред дългите години, през които империята продължава да си пробива път в живота например на палестинците или на конгоанците, алжирците или иракчаните. Ние справедливо приемаме, че Холокостът завинаги промени съзнанието на нашето време: защо не признаем същата епистемологична трансформация за стореното от империализма, което ориентализмът продължава да прави? Помислете за нишката, която започва от Наполеон, разгръща се с възхода на ориенталските изследвания и завладяването на Северна Африка, та чак до всички подобни действия във Виетнам, Египет и Палестина, и през целия двайсети век в борбата за петрола и стратегическия контрол в Залива, в Ирак, Сирия, Палестина и Афганистан. Сега помислете от друга гледна точка за възхода на антиколониалния национализъм през краткия период на либералната независимост, ерата на военните преврати, въстания, граждански войни, религиозен фанатизъм, ирационални борби и безкомпромисна бруталност срещу последната група „туземци“. Всички тези фази и периоди създават свое собствено изкривено познание за другия, свои принизяващи образи, собствени спорни полемики.
В „Ориентализмът“ моята идея е да използвам хуманистичната критика, за да открия поле за борба, да въведа по-дълга последователност от размишления и анализ, които да заменят кратките изблици на полемична ярост, която блокира мисълта и ни затваря в етикети и антагонистични дебати, целящи изграждането на враждебна колективна идентичност, а не на разбиране и интелектуален обмен. Наричам това, което се опитвам да правя, „хуманизъм“, дума, която упорито продължавам да употребявам въпреки презрителното отхвърляне на термина от страна на изтънчените постмодерни критици. Под хуманизъм аз разбирам на първо място опита да разбия създадените от Блейк окови, за да мога да използвам ума си исторически и рационално за целите на рефлективното разбиране и истинското разкриване. Освен това хуманизмът е поддържан от чувството за общност с други тълкуватели и други общества и периоди: следователно, строго погледнато, няма такова нещо като изолиран хуманист.
Това означава, че всяка област е свързана с всяка друга и че нищо, което се случва в нашия свят, никога не е било изолирано и чисто откъм външни влияния. Обезсърчаващо е обаче, че колкото повече критичното изследване на културата показва, че това е вярно, толкова по-малко влияние, изглежда, има тази представа и изглежда, толкова повече побеждават териториално редуктивните поляризации от рода на „исляма срещу Запада“.
За онези от нас, които по силата на обстоятелствата наистина живеят плурикултурния живот, включващ исляма и Запада, отдавна смятам, че това, което правим като учени и интелектуалци, носи със себе си една специална интелектуална и морална отговорност. Нямам никакво съмнение, че ние поемаме отговорността да усложним и/или да разглобим редуктивните формулировки и абстрактния, но убедителен начин на мислене, който отвлича ума от конкретната човешка история и преживявания и го запраща в сферите на идеологическата фикция, метафизичните противопоставяния и колективните страсти. Това не означава, че не можем да говорим по проблемите на несправедливостта и страданията, но че трябва винаги да правим това в рамките на контекст, напълно ситуиран в историческата, културната и социоикономическата реалност. Нашата роля е да разширим дискусионното поле, а не да налагаме ограничения според господстващата власт. Прекарах голяма част от живота си през последните трийсет и пет години да се застъпвам за правата на палестинския народ на национално самоопределение, но винаги съм се опитвал да правя това, обръщайки цялото си внимание на реалностите на еврейския народ и на това какво е изстрадал като преследване и геноцид. От първостепенно значение е, че борбата за равенство в Палестина/Израел трябва да бъде насочена към хуманни цели, тоест към съвместно съществуване, а не към по-нататъшно подтисничество и отрицание. Неслучайно посочвам, че ориентализмът и модерния антисемитизъм имат общи корени. Следователно за независимите интелектуалци е жизненонеобходимо винаги да предоставят алтернативни модели на онези редуктивно опростенчески и ограничаващи модели, основани на взаимната враждебност, която толкова дълго време преобладава в Близкия изток и на други места.
Книгата „Ориентализмът“, от Едуард У. Саид, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
