Нова революционна история на Индия – забравеното сърце на древния свят
В продължение на хилядолетие и половина в Индия се развива многообразна цивилизация, която се разпространява със самочувствие и увереност, формирайки около себе си необятна империя от идеи. Индийските изкуство, религии, технологии, астрономия, музика, танц, литература, математика и митология оставят ярка следа в света. За това неоценима е ролята на Златния път, който се простира от Червено море до Тихия океан.
Уилям Далримпъл въз основа на дългогодишните си изследвания подчертава отново често забравяната роля на Индия като сърцето на Древна Евразия.
От най-големия в света хиндуистки храм в Ангкор Ват до будизма в Япония, от търговията, подпомагала финансирането на Римската империя, до създаването на цифрите, които използваме днес (включително нулата), Индия преобразява културата и технологиите както на своя древен свят, така и на нашата съвременност.
Блестящ историк с дълбоко разбиране, органично проникнато от автентичния дух на Индия. – „Таймс“
Уилям Далримпъл е един от най-значимите британски историци. Той е автор на редица бестселъри, сред които „Белите Моголи“ (White Mughals) и „Последният Могол“ (The Last Mughal), отличени съответно с наградите „Уолфсън“ и „Дъф Купър“, както и „Завръщането на царя“ (Return of a King), която печели наградите „Хемингуей“ и „Капущински“. Книгата му „Анархията“ (The Anarchy) е удостоена с медала „Артър Рос“ от Съвета по международни отношения на САЩ. Той е чест гост на телевизионни предавания, както и създател и водещ на три телевизионни сериала, единият от които печели наградата „Гриърсън“ за най-добра документална поредица на БАФТА. Той е носител и на наградата за пътепис „Томас Кук“, отличието на „Сънди Таймс“ за млад британски писател на годината, наградата „Чуждестранен кореспондент на годината“ на FPA Media Awards, както и на пет почетни докторски звания. Далримпъл е член на Кралското литературно общество, Кралското азиатско общество, Кралското общество на Единбург и е бил гостуващ стипендиант в Принстън, Браун и колежа „Ол Соулс“ в Оксфордския университет. Редовно пише за „Ню Йоркър“ и „Гардиън“. През 2018 г. получава престижния Президентски медал на Британската академия за изключителни литературни постижения и за съосноваването на литературния фестивал в Джайпур. Той е съ-водещ на популярния подкаст Empire заедно с Анита Ананд.
* * *
Уилям Далримпъл: „Индийското познание, религиозни прозрения и идеи са сред основните градивни елементи на съвременния свят“
От Индия излизат не само новатори сред търговци, астрономи, астролози, учени, математици, лекари и скулптори, но също и светци, монаси и мисионери от няколко различни течения на индийската религиозна мисъл и духовност – ведически, шиваистки и вишнуистки хиндуизъм (или санатана дхарма, както някои предпочитат да го наричат), както и тхеравада, махаяна и тантрически будизъм.
Тези различни религиозни светове понякога се преплитат и сливат, друг път се конкурират или дори влизат в сблъсък. Заедно обаче успяват да доминират в Южна, Централна, Югоизточна и Източна Азия. И днес над половината от световното население живее в райони, в които индийските идеи за религия и култура са били или все още са водещи и където индийските богове са владеели въображението и мечтите на хората. Същевременно индийското интелектуално влияние достига далеч на запад, носейки не само ключови математически концепции като нулата, но и самия вид на цифрите, които използваме и до днес. Те вероятно се доближават най-много до универсален език на човечеството.
Индийското познание, религиозни прозрения и идеи са сред основните градивни елементи на съвременния свят. Подобно на Древна Гърция Древна Индия предлага дълбоки отговори на най-важните въпроси: какво е светът, как действа той, защо сме тук и как трябва да живеем живота си. Ролята, която Гърция е изиграла първо за Рим, а после и за останалата част от Средиземноморието и Европа, е същата, която Индия е изиграла за Югоизточна и Централна Азия, дори и за Китай. Тя е разпространявала своите философии, политически идеи и архитектурни форми в целия регион не чрез завоевания, а чрез привлекателна и дълбока култура. В областта на науката, астрономията и математиката Индия става учител на арабския свят, а чрез него – и на Средиземноморска Европа.
Целият спектър на ранното индийско влияние винаги е бил виден – уж скрит, но ще ни избоде очите: в будизма на Шри Ланка, Тибет, Китай, Корея и Япония; в топонимите на Бирма и Тайланд; в стенописите и скулптурите с мотиви от „Рамаяна“ и „Махабхарата“ в Лаос и Камбоджа; в хиндуистките богове, ритуали и храмове на Бали. Въпреки това „Златният път“, който обединява всички тези различни дейности, идеи и региони в едно културно цяло, в една обширна индосфера, простираща се от Червено море до Тихия океан, досега не е бил ясно дефиниран и назован като свързващ фактор.
*
Книгата „Златният път“ си поставя за цел да осветли често пренебрегваното положение на Индия като решаващ икономически център и цивилизационен двигател в сърцевината на древния и ранносредновековния свят, като един от основните движещи механизми на глобалната търговия и културния обмен в ранната история на човечеството, равностойна по значение на Китай. (…)
Ако трансформиращото влияние на Индия върху религиите и цивилизациите около нея е играло толкова централна роля в световната история, защо тогава не е по-широко и по-добре познато? Някои биха казали, че това е наследство от колониализма и по-специално от викторианската индология, която подрива, изопачава и омаловажава индийската история, култура, наука и знания от времето на Маколи насам. Ако Индия бе призната за могъща, космополитна и дълбоко сложна цивилизация, какво оправдание би имала цивилизаторската мисия на викторианска Британия? Как би могъл да донесеш цивилизация в част от света, която признаваш за върховно цивилизована от хиляди години и която наистина е разпространявала влиянието си из цяла Азия много преди идването на християнството?
Причината може донякъде да е и съвременната тенденция историята да се изучава в отделни дисциплини със свой регионален фокус. Всяка от тях е поверена на учени с различна специализация, които ходят на свои конференции и чиито обекти се съхраняват в различни музейни отдели.
Много от будистките паметници и произведения на изкуството, разпръснати в Афганистан и пустинята Такламакан в Китай, обикновено се разглеждат като първата стъпка в историята на разпространението на будизма в Азия. Обратно, разпространението на индийската, особено на хиндуистката култура, литература и религия, на югоизток към Шри Ланка, Бирма (сега Мианмар), Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Лаос, Индонезия и Малайския полуостров се изучава предимно като част от историята на санскритизацията на Индокитай.
И накрая, изключителната и недобре позната история за начина, по който индийската математика е дала на света познатите на всички ни числа, се изучава в университетските департаменти по арабски или най-много история на науката, тъй като тези идеи са били разпространени на запад от Абасидски Багдад. Но когато разделяме индийското влияние в този период на три отделни процеса, губим от поглед изключителния му мащаб. В резултат ролята на Индия като значим център на цивилизацията се омаловажава.
Има още една причина, поради която забележителното и катализиращо разпространение на ранната индийска цивилизация не е добре познато. Става въпрос за ефекта на махалото в науката. През 30-те и 40-те години на XX в. колониалните френски историци са си представяли индийската роля в древна Югоизточна Азия като цивилизационна и колониална, също като ролята на самите французи по времето, когато пишат това.
Археологът и автор на епиграфии Силвен Леви отбелязва: „Индия като Майка на мъдростта дава своята митология на съседните страни, които я разпространяват в целия свят. Майка на закона и философията, тя дава на три четвърти от Азия бог, религия, доктрина и изкуство. Тя предава сакралния си език, литературата и институциите си на Индонезия, чак до края на познатия тогава свят. [...] Тя има право да изисква в световната история позиция, която дълго време ѝ е била отказвана от невежество, и да заеме мястото си сред великите нации, които са символ на духа на човечеството.“ Жорж Коедес, колега на Леви, пише в същия дух, че „разпространението на индийската цивилизация на Изток... е едно от най-важните събития в световната история, повлияло на съдбата на огромна част от човечеството.“ Великите хиндуистки и будистки паметници в Югоизточна Азия може да не изглеждат точно като тези в Индия, но независимо от това са „чист продукт на индийския гений, чието дълбоко значение е видно само за очите на хората, които изучават тази страна“.
Идеите на Леви и Коедес са възприети с готовност от цяло поколение индийски интелектуалци, много от които бенгалци, а някои – възпитаници на Парижкия университет. През 1926 г. тези националистически историци основават „Дружество на Великата Индия“ за изучаване на индийската култура в Източна, Югоизточна и Централна Азия. Великият поет и носител на Нобелова награда Рабиндранат Тагор е поканен за пуродха (духовен водач) на Дружеството, което създава свое собствено списание, издавано до 1958 г.
Много от членовете на тази група са сред най-добрите индийски историци на своето време. Но те затвърждават предубежденията на своите френски колониални учители и дефинират индийското влияние като „Древни индийски колонии в Далечния изток“, както Р. К. Маджумдар озаглавява своята книга от 1944 г., публикувана в разгара на индийската борба за свобода. В текста се говори за „нисша цивилизация“, която е завладяна и колонизирана от „висша цивилизация“. Маджумдар пише как индийски принцове са завладели, заселили и управлявали Югоизточна Азия, което според него е зарадвало местните жители и „оттогава нататък... те с радост се подчинили на своите чуждестранни господари и приели техните маниери, обичаи, езици и религия. Те възприели индийската политика и настъпило пълно културно сливане между двете раси“. Това, разбира се, е много преди възникването на идеята за „мека сила“. В първия бюлетин, издаден от Дружеството, д-р Кайлас Наг отива още по-далеч, говорейки за „благородната динамика на културния империализъм на Индия“, която „скоро печели за Индия ненадмината империя над огромния континент, от Тибет и Китай до Корея и Япония, от една страна, и от Бирма и Индокитай до Ява и Индонезия, от друга“.
Сред някои от тези учени има и лека склонност да приписват на Индия почти всички големи научни и математически постижения в света. Тази тенденция се предава на по-широката индийска диаспора и довежда до преувеличенията в прочутия скеч на Санджив Бхаскар – „Мое милостиво преподобие“: „Християнството? Индийско е! Леонардо да Винчи? Индиец е! Кралското семейство? Индийско е!“
В следвоенния период, в разгара на деколонизацията, постколониалните историци от новите нации на Югоизточна Азия, наскоро освободени от колониалното иго, възразяват срещу този исторически разказ. Те започват да се противопоставят на идеята, че формиращите моменти в тяхната история са резултат от някакъв древен индийски колониализъм. Категорично оборват представата, че предците им са били диваци, въведени в цивилизацията от индийски авантюристи с мечове и ревностни мисионери от кастата на брахманите жреци. Те изобщо не се радват на мисълта, че родината им е просто продължение на „Велика Индия“.
Тези историци с основание посочват, че няма доказателства за мащабна индийска военна дейност в Югоизточна Азия преди поредицата от нападения на династията Чола през XI в. Твърдят, че идеята за ранни „хиндуистки колонии“ е илюзорна и отдава прекалено голяма значимост на доказателствата за културно и икономическо влияние в политическата и военната сфера. Те успяват също така да покажат, че Югоизточна Азия никога не е била административно част от Индия преди ерата Чола – нещо, което много националистически ентусиасти внушават за Акханд Бхарат, или „Велика Индия“.
През следващите 70 години учените в региона полагат всички усилия да се борят не само с понятието „хиндуистки колонии“, но и с цялата концепция за „поиндийчване“, която става едва ли не мръсна дума в университетските среди в Югоизточна Азия и се използва само с кавички и характеризиращи прилагателни.
По-младото поколение постколониални археолози и историци на изкуството, работещи във Виетнам и Камбоджа, бързо смаляват ролята на индийския колониализъм. Те представят своите повлияни от Индия находки като част от реципрочна връзка на културно сближаване и обмен между Индия и Югоизточна Азия. Редица западни историци, работещи в региона, изразяват същата резервираност. От друга страна, поради марксистката си ориентация много индийски историци доскоро не проявяват интерес към въпросите на религията и изкуството, поради което те не дават почти никакъв отпор от страна на своите академични среди.
Новото поколение археолози твърди, че югоизточноазиатските елити избирателно и творчески са използвали и трансформирали влиянието на индийците в региона, като постоянно са адаптирали техните идеи, без да ги възприемат безапелационно. Скулптурите в Ангкор Ват например може да са били хиндуистки, но е ясно, че са изваяни в напълно различен кхмерски стил. Освен това паметниците, издигнати в Ява и Камбоджа, са значително по-големи от всичко в средновековна Индия.
Има и много случаи, в които хиндуистки или будистки идеи от Югоизточна Азия намират път обратно към Индия, обогатени и трансформирани от работата на богослови и художници от морска Югоизточна Азия. Този цикъл може да се сравни с „ефекта на пицата... неаполитанско ястие, което процъфтява и се развива в САЩ, бива изнесено по целия свят, а след това е „внесено“ повторно в Италия“. Съвременен паралел би бил йога – индийска практика, която се радва на широк прием в световен мащаб, след като бива въведена на Запад. Създават се нови варианти като „гореща йога“ или „козя йога“, за които няма индийски еквиваленти. Всъщност днес по-голямата част от съвременната „йога“ е просто фитнес и физически упражнения, доста откъснати от индийския си религиозен и философски контекст, със съвсем далечна връзка с древната индийска практика. Има исторически прецеденти за това – например махаянският будизъм, който развива свои собствени форми на посвещение, спечелили изключителна популярност в Китай и Тибет, без никога да се сдобият с доминираща роля в родината си.
*
Индия е една от двете велики интелектуални и философски суперсили на Древна Азия, напълно равностойна на Китай в древния свят като цяло. Тя задава модела, по който ще мисли и ще се изразява голяма част от света, и значително променя траекторията на историята на голяма част от човечеството. В продължение на повече от 1000 години тази земя е градина, която произвежда семена; а щом бъдат засадени другаде, те разцъфват по нов, богат и неочакван начин. Темата на тази книга е как точно се е случило това.
Книгата „Златният път“, на Уилям Далримпъл, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
