С развитието на човечеството времето започва да препуска все по-бързо. Столетията се превръщат в десетилетия, а десетилетията се събират в рамките на няколко години. Обществата и държавите трудно могат да осмислят темпа на развитие и да осъзнаят собствената си нищожност или величие в рамките на историческото време. Информационните потоци, които заливат не само държавите, но и отделните хора, нямат познат аналог до момента. Това направи хората изключително информирани за настоящето, но и ги изолира от инстинкта да се учат от миналото. Жаждата за знание масово е заменена от жаждата за информация.
Настоящият текст е опит да се погледне отвъд собствените желания, стъпвайки върху реалистичната основа на фактите от настоящето и миналото, за да се моделира възможна проекция за предстоящото. Кризата от 2020 г., предизвикана от глобалната пандемия на COVID-19, изиграва ролята на подходящия катарзис и буфер, който прояви проблемите на системата, но се оказа и кулминация на досега протичащите процеси по преструктуриране на световния ред. Светът на контрастите ще продължи да бъде светът на бъдещето. Настоящите предизвикателства дават възможност за създаването на ред и условия за сравнително мирно съществуване с ясната представа, че противопоставянето е част от човешката природа.
Откъс
Анализирането на процесите в света, поставянето им в рамките на модел, но и обясняването им не може да се случи без връщане към историята. Разбирането на настоящето означава разбиране на миналото, а проектирането на бъдещето е резултат от синтеза между двете. Да се проследят отношенията между държавите, с техните особености и дори емоция, всъщност представлява разглеждането на междучовешки отношения. Всяка държава е уголемен многократно модел на човека като съвкупност на положителни и отрицателни черти. Затова и транспонирането на човешки черти върху държавите и международните отношения е не просто необходимо, а задължително, за да се улови обективно характерът им. Емоциите като усещане за истина, за справедливост, усещане за памет, рефлексите при състояние на заплаха или криза са характерни както за нас като хора и общества, така и на по-голямото международно ниво.
Паметта на един човек определя неговия живот и цели, паметта на едно семейство пази усещането за род и ценности. А те от своя страна създават колективното усещане за общност, която изгражда държава. И единствено от историческата зрялост на държавите и преодоляването, но не и забравата, на старите проблеми и противоречия, зависи успешното организиране на по-големи общности или съюзи. Това означава, че идеята за забравяне и размиване на националното, за по-малките форми на общност, в името на някаква обща бленувана цел е абсолютно погрешно и би довело единствено както до изкривяване на историята, така чрез нея и до изкривяване на бъдещето. Първо, заради повтарянето на старите грешки и второ, заради възможността да бъде погубена колективната и индивидуалната душевност.
Единствено чрез запазване на паметта си, на усещането за нация и националност група държави могат да съществуват в рамките на здрав съюз, стъпил на прагматична основа и осъзната културна близост и търпимост.
През последните години в Европа усилено тече целенасочен процес в опит да се размие, изкриви и подмени колективната памет с цел създаването на врагове на психологическо и културно ниво – много по-опасен процес от чисто икономическото противопоставяне, защото ще бъде предаден в следващо поколение, ако успее.
Създаването на врагове – както физически, така и невидими (реални и фалшиви) – означава влизане на отделния човек, а впоследствие на цели общества, в състояние на страх, което означава първо капсулиране, а след това и изпадане в състояние на безпомощност. Защото страхът, ако не бъде преодолян, ще доведе до индивидуална и колективна подозрителност, проява на агресия както насочена навътре, но така и навън, и в крайна сметка до състояние на разпад: при човека духовен и физически, а при държавата или съюза на обществения договор. От гледна точка на държавата – състоянието на страх, внесено сред собствения народ, и дългосрочното отглеждане на фигура на враг означава несъзнателно обществено отказване от усещането за духовна свобода и лично пространство с единственото обещание за физическа защита. Войната създава държавата, а държавата продължава усещането за състояние на война в един безкраен алгоритъм, за да осмисли собствените си свръхправомощия.
През последните десетилетия светът се намира в състояние на постепенна и необратима промяна. Това означава, че експериментът за наложения модел за еднополюсен свят, започнал с края на Студената война, се провали. Светът, в който живеем, познава множество противопоставяния през годините: цивилизация–варварство; християнство–езичество; демокрация–комунизъм; Запад–Изток и т.н., но в това ново време успя да назрее и да придобие общ характер за пръв път противопоставяне от нов тип: САЩ – всички остана-ли. Една държава поради своето безпрецедентно влияние, но и безпрецедентна жажда за ресурси и капитали, успя да постигне още нещо, което никой друг не е постигал – успя да получи презрението и подозрението на всички. До този резултат се стига последователно и не чрез еднократно събитие, а бе разгърнат в рамките на много години. Дискурсът върху идеята за постамерикански световен ред задължително означава, че преди това е имало ред, който по своя характер е бил американски. С глобално влияние и размах, които не са виждани преди това в историята. Историята дава по един такъв шанс, а този, който САЩ получиха с края на Студената война, бе успешно проигран и провален поради редица причини.
Състоянието на историческа незрялост и липса на съзидателен инстинкт е една от първопричините за незнанието как да бъде оползотворена подобна изключителна отговорност – да си първи и единствен хегемон на планетата. Състоянието на Ев-ропа като инстинкти, рефлекси и светоусещане е резултат на развитие и бурни процеси в период от над 2000 години, докато в САЩ този исторически опит липсва. Историческата младост и изключително взривното достигане до състояние на световно влияние лишават държавата и нейния елит от време за осмисляне на уроците на историята. Липсата на война от световен характер на собствена континентална територия също оказва влияние върху възприятията, но и създава неспособност да се издържа на гледката на катастрофата на войната. Липсата на подобен опит, но и арогантното самообявяване на изключителност са причината за неосъзнаване на необходимостта от социалната държава. По примера на тази, която виждаме изградена в Западна Европа или в Скандинавските страни. Собствените вътрешни проблеми – от обществени и социални, вече и до административни – провокират външни силови проявления чрез предизвикване на нестабилност и хаос, но и създаване на конфликтни зони. Израстването на САЩ до световен хегемон е свързано изцяло със състояние, при което вътрешното съдържание не отговаря на външната форма. Липсата на духовна готовност на собственото общество и разликата с нагласата на елита чрез възприетата идея за универсалната империя в нейното западно разклонение закономерно водят в дългосрочен план до проблеми, които в крайна сметка означават ранен залез. Ранно откъснатият зелен плод се оказва и неспособен да узрее правилно. Въпреки състоянието на залез влиянието на гиганта по своя характер остава все още световно и неизбежно е част от всеки нов модел на регулиране на глобалните отношения.
На този фон през последните 10 години светът стана свидетел как една държава успя да възкръсне и да преоткрие себе си, за да може да се превърне във фактор, без който нито един световен проблем не може да бъде разрешен. Русия, която е прекият наследник и представител на източното разклонение на идеята за универсалната империя, успя да излезе от безвремието след края на Студената война, да се адаптира и да покаже на практика, че криза, която не успее да пречупи дървото, го прави по-силно. Ключът се крие точно в метафората за дървото, което едновременно черпи своята сила от здравите корени на миналото, но и използва историческото време правилно, за да може да разгръща своите клони по-високо. Третата държава, която участва във формирането на постамериканския световен ред, е носител на хилядолетна култура и също възкръсна, но дори от още по-дълъг период на потискане и експлоатация от страна на т.нар. Западен, цивилизован свят. Китай успя да надмогне стереотипа за „работилницата на света“, но започна, помагайки, да изкупува и търгува влияние на световно ниво. А вече демонстрира, без да натрапва, своя собствен социокултурен модел като алтернатива.
Дисциплината, общата енергия и цел, огромният пазар и гигантският размах и мащаби на действие във всички посоки създадоха условията китайската държава да стои в основата на новата архитектура на сигурност в света.
Трите държави оформят модел на сигурност, който придобива формата на триизмерна триъгълна призма, при която основата на трите е най-важна за световния ред и стабилност. Ролите на Европейския съюз, Израел, Индия, Иран, Турция, Саудитска Арабия и на останалите субекти се разпределят в следващите нива на призмата спрямо своето регионално или локално влия ние. Промените в света са неизбежни, а процесите от последните две десетилетия се оказаха финалното подготвително действие.
Иронията на историята направи така, че един нов, но и същевременно стар фактор да нанесе решаващия удар по статуквото. Появата на вирусната пандемия от 2020 г., дали като естествен процес на микросвета да внесе баланс на земята, или като социален и научноинформационен експеримент, все пак успя да постави на изпитание рефлексите и инстинктите на всички държави и общества. Това дава на пандемията от 2020 г. ролята на катализатор за влизането на международните отношения в нов етап. Силата на медийната среда създаде състояние на транс и упойка в световните общества, което направи пандемията подходяща мътна вода, позволяваща на процесите в света да продължат своя ход без наличието на съпротивление. Недвусмислен отговор получи и дебата за неизбежната необходимост от възраждането на силната национална държава, която трябва да умее да се справя сама в условия на криза. Успешната адаптация на държавите, които и преди кризата от 2020 г. участваха в процесите по промяна парадигмата в международните отношения, означава и тяхното сигурно участие в основата на новата архитектура на сигурност. За по-малките държави остава суровият урок, че отговорността към собствения народ означава преосмисляне и промяна на политиката по липса на държава в стратегическите сектори на икономиката. Това от своя страна е свързано с възстановяване на силната образователна система, която е предпоставка за изграждане на общество, подготвено за всяко предизвикателство. Всяка финансова криза, природно бедствие или социален експеримент в крайна сметка притежава и положителна страна, като показва недъзите на една система и възможността те да бъдат поправени.
Това е и основата на настоящия труд – да проследи изгряването на една империя, влиянието ѝ върху света както на ниво икономика и военна мощ, така и най-вече на ниво култура, език и духовност – като най-истинското наследство на една държава и мерило за нейното величие. Здравината на меча и големината на армиите се оказват преходен, но задължителен елемент от изграждането на държавната мощ. Липсата на исторически опит, високомерието и усещането за изключителност, но и липсата на адаптация са тези фактори, които предначертават залеза на империята. Оформянето на новия постамерикански световен ред и възможностите пред държавите и съюзите са основният фокус на изследването. Това определя и темпоралните граници на анализ – края на XIX, целият XX и предизвикателствата на XXI в.
За автора
Станислав Бачев е роден в гр. Шумен. Историк от Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“ и доктор по политология във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“. Специалист по международни отношения и геоенергетика.
Книгата „Параметри на постамериканския световен ред“ можете да си закупите от издателство Изток-Запад с 20% намаление: https://iztok-zapad.eu/postamerikanskiya-svetoven-red.
