Когато изпитваме тревога, гняв, щастие, изненада – какво всъщност се случва в нас?
Много учени вярват, че емоциите възникват в конкретна мозъчна зона, провокирани от света около нас. Вълнението, че виждаме стар приятел, страхът, че ще изгубим любим човек – всяко от тези преживявания сякаш се ражда автоматично и без контрол от наша страна, изписвайки се по лицата ни, отразявайки се на поведението ни и увличайки ни напълно.
Така разбираме емоциите още от Платон. Но ако това виждане е погрешно?
В новаторското изследване „Как се раждат емоциите“ психологът и невроучен Лиза Фелдман Барет се позовава на най-новите научни свидетелства, за да покаже, че обичайните ни представи за емоциите са радикално, дори опасно остарели и ние вече плащаме цената. Емоциите не са универсално програмирани в тялото и мозъка, а са психични преживявания, които всеки от нас конструира въз основа на нашата уникална лична история, физиология и среда.
Човешките същества не зависят от милостта на тайнствени мозъчни вериги, скрити дълбоко в най-примитивните части на високоразвития ни мозък: ние сме архитекти на собствения си опит – твърди Барет, доказвайки, че играем много по-централна роля в емоционалния си живот, отколкото се смяташе досега. Нейната теория може да революционизира не само психологията, но и здравеопазването, правната система и дори самите ни представи за човешкото съзнание.
„КАК СЕ РАЖДАТ ЕМОЦИИТЕ. Тайният живот на мозъка“ постига онова, което всички велики книги могат: мислех си, че разбирам от тази тема, но тя просто преобърна всичко.“ – Малкълм Гладуел, автор на „Повратната точка“
400 с., мека корица.
Откъс
Идея на две хиляди години
На 14 декември 2012 г. в началното училище „Санди Хук“ в Нютаун, Кънектикът, се случва най-смъртоносната училищна стрелба в историята на САЩ. Двайсет и шест души, от които двайсет деца, са застреляни от един-единствен въоръжен мъж. Няколко седмици след тази трагедия слушах по телевизията годишното обръщение на Денъл Малой, губернатор на щата. През първите три минути, докато благодареше на различни хора за техните приноси, гласът му беше силен и равен. След това заговори за кошмара в Нютаун:
Всички заедно извървяхме дълъг и мрачен път. Никой не допускаше, че случилото се в Нютаун е възможно да сполети който и да било от прекрасните градове и градчета на Кънектикът. И въпреки това в този ден – един от най-страшните в нашата история – станахме свидетели и на най-доброто, на което сме способни. Няколко учители и един терапевт пожертваха живота си, за да защитят учениците.
При последните думи – „за да защитят учениците“ – гласът му се сподави за миг. Толкова кратък, че невнимателният слушател би могъл и да не забележи. Но точно това ме накара да рухна. На секундата стомахът ми се сви на топка, а очите ми се напълниха със сълзи. Телевизионната камера се насочи към публиката, в която се виждаха хора, които също започваха да плачат. Самият губернатор замълча и сведе поглед надолу.
Емоции като преживените в онзи момент от мен и губернатор Малой изглеждат изцяло първични – дълбинно вградени в нас, инстинктивно проявяващи се, общи за всички човешки същества. Веднъж провокирани, изглежда, че у всеки те се случват по един и същ начин. Моята мъка е точно като тази на губернатора, а тя e същата като на хората, които слушаха речта му.
В продължение на повече от две хиляди години ние разбираме мъката и другите емоции точно по този начин. Но в същото време, ако столетията научен прогрес са ни научили на нещо, то е тъкмо, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Многовековната история, която си разказваме по отношение на емоциите, изглежда горе-долу по следния начин. От мига на раждането си те са налице дълбоко в нас под формата на обособени и идентифицируеми явления. Когато нещо се случи в света, независимо дали е изстрел, или предизвикателен поглед, емоциите се активират бързо и автоматизирано, все едно някой е натиснал копче. Изписват се по лицата ни с усмивки, смръщване, гневни погледи и други характерни и лесни за разпознаване изражения. Гласовете ни разкриват емоциите чрез смеха, крясъците или плача. Телата ни издават емоционалното ни състояние чрез позата и с всеки наш жест.
Модерната наука предлага теория, която отговаря на тази представа и която наричаме класически възглед за емоциите. Според него сподавеният глас на губернатор Малой отключва верижна реакция, която започва от мозъка. Конкретен набор неврони – нека ги наречем „верига на тъгата“ – се задейства и кара лицето и тялото да реагират по конкретен и специфичен начин. Веждите ми се сключват, лицето ми се смръщва, раменете ми увисват и аз се разплаквам. Тази верига отключва и физиологични промени в организма, които ускоряват пулса и дишането, активират потните жлези и свиват кръвоносните съдове. Този набор от движения вътре и по повърхността на тялото се схваща като „отпечатък“, изобразяващ по уникален начин тъгата – подобно на пръстовите отпечатъци, които идентифицират по уникален начин всеки от нас.
Класическият възглед твърди, че в мозъка ние имаме множество подобни вериги и всяка от тях отключва отделен набор от промени, или иначе казано, е тъкмо такъв отпечатък. Например неприятният ви колега задейства „невроните на гнева“ и това вдига кръвното ви, намръщвате се, започвате да крещите и усещате как горещата вълна на яростта ви залива. Стряскащата новина пък активира вашите „неврони на страха“, поради което пулсът се ускорява, замръзвате на място и ви обхваща ужас. Тъй като ние преживяваме гнева, щастието, изненадата и другите емоции като обособени и лесно идентифицируеми състояния, изглежда разумно да допуснем, че всяка емоция има определяща я подлежаща матрица в мозъка и тялото.
Според класическия възглед емоциите са продукти на еволюцията, които някога отдавна са били ключови за оцеляването ни, а днес са неизбежен компонент на биологичната ни природа. Като такива те са универсални: хората на всяка възраст, от всяка култура и във всяка част на света преживяват тъгата повече или по-малко еднакво. Това важи и за човекоподобните ни предшественици, които са се скитали из африканската савана преди милиони години. Казвам „повече или по-малко“, защото никой не вярва сериозно в това, че лицата, телата и мозъчната дейност изглеждат напълно еднакво всеки път, когато имаме налице страдание например. Пулсът, дишането и кръвното налягане невинаги ще търпят абсолютно същите промени, а сключването на веждите може да е по-силно или по-слабо по случайност или по принцип.
В този смисъл емоциите се приемат за един вид вроден рефлекс, който често е в противоборство с рационалността ни. Примитивната част на мозъка иска да изкрещи на шефа ни, че е идиот, но разумната знае, че това ще доведе до уволнение, и затова ни кара да замълчим. Тази вътрешна битка между емоции и разум е един от големите наративи на западната цивилизация. Тя е част от начина, по който схващаме човешката природа. Без рационалността ще сме само зверове в захвата на емоциите.
Вече хилядолетия този възглед за емоциите е наш спътник, като възприема различни форми. Платон е поддържал една негова разновидност, както и Хипократ, Аристотел, Буда, Рене Декарт, Зигмунд Фройд и Чарлс Дарвин. В съвременността известни мислители като Стивън Пинкър, Пол Екман и Далай Лама също предлагат описания на емоциите, които са вкоренени в класическия възглед. Той също така може да бъде открит буквално във всеки въвеждащ университетски курс по психология, както и в повечето популярни статии, които дискутират тази тема. В детските градини из цяла Америка ще видите окачени изображения на усмивки, смръщени и нацупени лица и те се схващат като универсален език за идентифициране на емоциите. „Фейсбук“ дори e изготвил набор от емотикони, вдъхновен от текстовете на Дарвин.
Класическият възглед е дълбоко проникнал в културата ни. Телевизионни предавания като „Излъжи ме“ и „Осмели се“ стъпват на допускането, че най-съкровените ни чувства могат да бъдат разкрити чрез скоростта на пулса или неволните движения на лицето. „Улица Сезам“ учи децата, че емоциите са обособени обекти вътре в нас, които търсят излаз по лицата и телата ни. Същото ни показва и филмът на „Пиксар“ „Отвътре навън“. Компании като „Афектива“ и „Риълайс“ предлагат услугите си, които се състоят в разпознаване на чувствата на клиентите посредством „анализ на емоциите“ . За допускане на играчи в Ен Би Ей „Милуоки Бъкс“ оценяват техните „психологически, характерови и личностни“ проблеми, както и „отборната им нагласа“ по изражението на лицето. В продължение на няколко десетилетия Федералното бюро за разследване (ФБР) също базира част от подготовката на най-напредналите си агенти върху класическия възглед.
Още по-важно е, че този класически възглед е вграден в нашите социални институции. Американската правна система приема, че емоциите са част от присъщата ни животинска природа и ни подтикват към необмислени и дори насилствени действия, които трябва да контролираме посредством рационалността ни. В медицината изследователите проучват здравните ефекти на гнева, допускайки, че е налице една-единствена матрица от промени в тялото, която попада под този етикет. Хора, страдащи от различни психични заболявания, включително деца и възрастни от аутистичния спектър, биват обучавани как да разпознават лицеви конфигурации, съответстващи на специфични емоции, което се очаква да им помогне да общуват и да установяват връзки с другите.
И при все това... въпреки впечатляващото интелектуално потекло на класическия възглед и огромното му влияние върху културата и обществата ни, съществуват изобилни научни свидетелства, че той няма как да е истина. След вече век усилия в тази посока науката не е установила наличие на консистентен, физически аналог на нито една конкретна емоция. Когато изследователи са прикрепвали електроди към лица и са измервали как всъщност се задвижва лицевата мускулатура при преживяване на дадена емоция, те са наблюдавали огромно разнообразие, а не универсалност. Ситуацията е същата – същото отсъствие на универсални матрици, подобни на пръстовите отпечатъци, – когато се изследват тялото и мозъкът. Ние можем да преживяваме гняв със и без скок на кръвното налягане; или страх със или без активиране на амигдалата, която традиционно се идентифицира като зоната на страха.
Несъмнено стотици експерименти предлагат известни свидетелства в полза на класическия възглед. Но много повече оспорват тези свидетелства. При това положение единственият разумен научен извод според мен е, че емоциите не са онова, за което обикновено ги мислим.
Какво са тогава? Когато учените успеят да заскобят класическия възглед и се фокусират само върху данните, изниква радикално различно обяснение. Накратко – ние откриваме, че емоциите не са вградени в нас, а са съставени от по-базисни компоненти. Те не са универсални, а се променят в различните култури. Те не биват спонтанно „отключвани“, а ние ги произвеждаме. Те възникват като комбинация от физически свойства на тялото, от гъвкавия ни мозък, който се свързва със средата, в която се формира, и от културата и конкретния начин, по който въпросната среда ни е моделирала. Емоциите са действителни, но не в обективния смисъл, който влагаме, когато казваме, че молекулите и невроните са действителни. Те са действителни в същия смисъл, в който са действителни парите, т.е. очевидно не са илюзия, но в същото време са продукт на човешко съгласие.
Този възглед, който наричам теория за конструирането на емоциите, предлага много по-различна интерпретация на събитията по време на обръщението на губернатор Малой. Когато гласът му трепна и се сниши, това не задейства у мен мозъчната верига, отговаряща за тъгата. Доколкото съм формирана в определена културна среда, аз отдавна съм научила, че „тъгата“ е нещо, при което определени телесни състояния съвпадат с тежка загуба. Стъпвайки на елементи от предходен опит, например знанието, което имам за други училищни стрелби, и тъгата, която те са предизвикали у мен, мозъкът ми бързо предвижда какво би трябвало да направи тялото ми, за да се справи с информацията за тази трагедия. Неговите прогнози са причината за ускорения пулс, зачервеното лице и свития стомах. Те ме тласкат и към плача – реакция, която би успокоила нервната ми система, и придават значението „тъга“ на всички мои усещания в този момент.
По този начин мозъкът конструира всяка емоция. Моите конкретни движения и усещания не са отпечатъкът на тъгата. При друга прогноза от страна на мозъка би ме обляла студена, а не гореща вълна, стомахът ми не би се свил, но мозъкът ми въпреки това би могъл да трансформира съответните усещания пак в тъга. И не само това, но и предходният отпечатък от ускорен пулс, зачервено лице, свит стомах и сълзи би могъл да придобие значението на друга емоция, например на гняв или страх. В една много различна ситуация, като брачна церемония например, същите тези усещания могат да се превърнат в радост или благодарност.
Ако подобно обяснение засега ви звучи не съвсем убедително или дори контраинтуитивно, повярвайте ми, и с мен е така. След обръщението на губернатора, постепенно идвайки на себе си, аз изтрих сълзите си и си напомних, че независимо какво знам за емоциите като учен, все пак ги преживявам така, както класическият възглед ги обяснява. Усещам тъгата като мигновено разпознаваема вълна от телесни промени и заливащи ме чувства в отговор на трагедия или загуба. Ако не бях учен, позоваващ се на експерименталните свидетелства, сочещи, че емоциите са всъщност конструирани, а не спонтанно активирани, аз също бих вярвала на непосредствения си опит.
Класическият възглед остава толкова силен въпреки данните, които го оборват, тъкмо защото е интуитивен. Той ни предоставя освен това и окуражаващ отговор на фундаментални въпроси като: Откъде идваме в еволюционен смисъл? Отговорни ли сме за действията си, когато са извършени под въздействие на емоции? Съответства ли опитът ни на света?
Теорията за конструирането на емоциите отговаря различно на тези въпроси. Доколкото това е различна теория за човешката природа, тя ни съдейства да видим себе си и другите в нова светлина, която е и по-убедителна в научно отношение. Тя може и да не отговаря на начина, по който обичайно преживяваме емоциите, и всъщност може дори да противоречи на най-дълбинните ни вярвания относно работата на съзнанието, същността на произхода ни и защо действаме и чувстваме точно така, а не иначе. Но тази теория устойчиво прогнозира и обяснява научните данни за емоциите, включително безбройните свидетелства, които проблематизират класическия възглед.
Защо изобщо да се вълнуваме от въпроса коя теория за емоциите е правилната? Защото вярата в класическия възглед има своето въздействие върху живота ни по начини, за които не си даваме сметка. Спомнете си последния път, когато сте минавали през летищна проверка и служителите са гледали с рентген обувките ви и са преценявали вероятността да се явявате терористична заплаха. Относително наскоро програма, наречена „Скрининг на пътниците посредством техники за наблюдение“, започна да обучава тези служители да идентифицират измами и да оценяват риска въз основа на лицеви и телесни движения. Тя е основана на теорията, че именно тези движения разкриват най-автентичните ни преживявания. Програмата беше провал, но струваше на данъкоплатците 900 милиона долара. Ние трябва да имаме по-адекватно научно разбиране за емоциите, за да не ни задържат по летищата без причина – или да се пропускат реалните заплахи, – в основата на което стои некоректната представа за тях.
Сега си представете, че сте в лекарски кабинет и се оплаквате от тежест в гърдите и недостиг на въздух – симптоми, които могат да насочват към инфаркт. Ако сте жена, най-вероятно е да ви диагностицират с повишено ниво на тревожност и да ви отпратят вкъщи, докато, ако сте мъж, най-вероятно ще ви диагностицират със сърдечен проблем и ще получите животоспасяваща профилактична терапия. В резултат от това жените над 65 години умират по-често от инфаркти в сравнение с мъжете. Възприятията на лекари, сестри и на самите пациенти от женски пол са моделирани от класическия възглед, който ни казва, че сме в състояние лесно да разпознаем емоции от типа на тревожността и че жените са много по-емоционални от мъжете... А това може да има фатални последствия.
Вярата в класическия възглед може да предизвика дори войни. Войната в Персийския залив беше започната отчасти защото доведеният брат на Саддам Хюсеин реши, че може да прочете емоциите на преговарящите от американска страна, и съобщи на Саддам, че САЩ не планират наистина атака. Войната, която последва, отне живота на 175 000 иракчани и на стотици от коалиционните сили.
Според мен в момента ние сме в преломна точка по отношение на разбиранията ни за емоциите, за мозъка и за съзнанието – революция, която може да ни принуди радикално да преосмислим централни практики на обществата ни като лечението на различни психични и соматични заболявания, разбиранията ни за междуличностните отношения, подходите ни към отглеждането и възпитанието на децата и в крайна сметка възгледа за самите нас. Други научни дисциплини са претърпявали подобни революции – внезапни трансформации на вековни допускания, считани за част от здравия разум. Физиката е направила огромна стъпка от интуитивните схващания на Исак Нютон за времето и пространството към Айнщайновите идеи, а след това и към квантовата механика. В биологията учените класифицират природния свят на видове, всеки от които има своя идеална форма, докато Чарлс Дарвин не въвежда понятието за естествен отбор.
Научните революции като цяло не избухват поради едно изненадващо откритие, а се случват, когато започнем да задаваме по-добре въпросите си. Как биват произвеждани емоциите, ако те не са просто рефлекторни реакции? Защо са толкова разнообразни и защо толкова дълго сме вярвали, че зад тях стоят уникални отпечатъци? Тези въпроси сами по себе си могат да са особено интересен проблем за размисъл. Но удоволствието от проникването в неизвестното не е само прищявка на разглезени учени, а е част от приключенския дух, който ни прави хора.
Книгата „Как се раждат емоциитe“, от Лиза Фелдман Барет, можете да закупите, с 20% отстъпка, чрез сайта на Издателство Изток - Запад.
