Новаторско изследване на един от централните въпроси в международните отношения: дали държавите действат рационално?
За да разбираме световната политика, трябва да разбираме как мислят държавите. Рационални ли са държавите? В много от теоретичните изследвания за международните отношения се приема, че са такива. Има обаче и много учени, които смятат, че политическите ръководители рядко действат рационално. Отговорът на този въпрос е от решаващо значение както за академичните изследвания, така и за практическия аспект на международната политика, защото ако държавите не са рационални, учените и политическите стратези не биха могли да разберат и предвидят поведението им.
Джон Миършаймър и Себастиан Розато доказват, че рационалните решения в международната политика се опират на достоверни теории за начина, по който светът функционира, и са резултат от съвещателни процеси, предполагащи свободно обсъждане. Използвайки тези критерии, авторите стигат до заключението, че повечето държави са рационални през по-голямата част от времето, макар че това невинаги им носи успех. За да докажат тезата си, Миършаймър и Розато изследват конкретни примери, за да установят дали политически лидери от миналото и настоящето, като Джон Кенеди, Джордж У. Буш, Адолф Хитлер и Йосиф Сталин, са действали рационално в контекста на епохални исторически събития, включително двете световни войни, Студената война и периода след нея.
Джон Дж. Миършаймър е професор по политически науки в Чикагския университет и е определян за най-влиятелния съвременен представител на школата на реалистите в сферата на геополитиката. Той е автор на „Голямата заблуда: либерални мечти и международни реалности“, както и на множество статии и книги.
Най-известен е с теорията си за офанзивния реализъм, според която отношенията между Великите сили се диктуват от рационалното им желание да постигнат регионална хегемония. Според проф. Миършаймър за една силна държава най-важното нещо не е идеологията, а сигурността и тя прави всичко възможно – в една изначално анархична международна система – да се сдобие с колкото се може повече политическа, икономическа и военна мощ, независимо каква е формата на управление – демокрация или автокрация. Джон Миършаймър от десетилетия твърди, че ако Китай продължава да се развива с бързи темпове, то конфликтът със САЩ е неизбежен, тъй като Поднебесната става все по-пряк конкурент на хегемонията на Съединените щати.
Личен уебсайт: Mearsheimer.com
Себастиан Розато е професор по политически науки в Университета на Нотр Дам. Той е автор на „Обединена Европа: политика на силата и създаването на Европейската общност“ (Корнел, 2011), „Намерения в политиката на великите сили: несигурност и корените на конфликта“ (Йейл, 2021) и „Как държавите мислят: рационалността на външната политика“ (Йейл, 2023) (с Джон Миършаймър). Публикувал е и научни статии в редица списания. Професор Розато е бил член на института „Джоан Б. Крок“ за международни изследвания на мира в Университета на Нотр Дам, Института за стратегически изследвания „Джон М. Олин“ в Харвардския университет и Центъра за наука и международни отношения „Белфер“ в Харвардския университет. Той е и носител на големи изследователски грантове от института „Крок“ за международни изследвания на мира, фондация „Еърхарт“ и фондация „Чарлс Кох“.
Личен уебсайт: Sebastianrosato.com
***
Какво означава „рационалност“ в международната политика?
На запад съществува широко разпространеното убеждение, че решението на руския президент Владимир Путин да нахлуе в Украйна не е рационален акт. В навечерието на инвазията британският премиер Борис Джонсън намекна, че вероятно Съединените щати и техните съюзници не са направили „достатъчно за възпирането на един ирационален субект и в момента трябва да приемем, че Владимир Путин може би не разсъждава логично за това и не вижда очертаващото се бедствие“. Американският сенатор Мит Ромни изказа подобна мисъл след започването на войната, отбелязвайки, че „с нападението срещу Украйна г-н Путин вече доказа, че е способен на нелогични решения в своя собствена вреда“. Предпоставка за двете твърдения е схващането, че рационалните лидери започват войни само ако има вероятност да спечелят. От това следваше, че Путин, започвайки война, която е обречен да загуби, демонстрира липса на рационалност.
Други критици обосновават мнението си, че Путин е нерационален, с това, че е нарушил основна международна норма. От тази гледна точка единственото морално приемливо основание да се започне война е самозащитата, но нахлуването в Украйна е завоевателна война. Нина Хрушчова, експерт по Русия, твърди, че „със своето непредизвикано нападение г-н Путин става един от дълга поредица ирационални деспоти“, както и че той „изглежда се е поддал на егоцентричната си маниакална амбиция да възстанови статута на Русия като велика сила със собствена ясно определена сфера на влияние“. Бес Левин от „Венити Феър“ характеризира руския президент като „жаден за власт мегаломан, който таи толкова големи имперски амбиции, че се реши да нападне съседна страна“. Според Тони Брентън, бивш британски посланик в Москва, „посегателството [на Путин] върху украинския суверенитет... [и] почти клиничната му мания да принуди страната към подчинение“ разкриват, че той е „неуравновесен деспот“, а не онзи „рационален субект“, който е бил някога.
Тези твърдения почиват върху обичайните разбирания за рационалност, които са интуитивно правдоподобни, но погрешни в основата си. Противно на това, което мислят много хора, не можем да приравним рационалността към успеха и нерационалността към провала. Рационалността няма отношение към резултатите.
Рационалните действащи субекти често не успяват да постигнат целите си – не защото разсъждават глупаво, а поради фактори, които не могат нито да предугадят, нито да контролират. Налице е също и силна тенденция да се поставя знак за равенство между рационалност и моралност, тъй като и двете качества се смятат за характеристики на просветения начин на мислене. Това обаче също е грешка; рационалната линия на действие може да нарушава общоприети стандарти на поведение и дори да бъде чудовищно несправедлива.
Какво тогава означава „рационалност“ в международната политика? Странно, но научната литература не предлага добра дефиниция. За нас рационалността означава да осмисляме разумно света – т.е. да си изясним как функционира и защо функционира така, – за да решим как да постигнем определени цели. Тя има както индивидуално, така и групово измерение. Рационалните политици се ръководят от теорията, те са от вида homo theoreticus. Тези ръководители имат правдоподобни теории – т.е. логически обяснения, които се основават на реалистични допускания и са подкрепени от съществени доказателства – относно функционирането на международната система и ги използват, за да разберат в какво положение се намират и каква насока е най-добре да следват от тази позиция. Рационалните държави обединяват възгледите на основните ръководители чрез съвещателен процес, в който се води разумен и свободен дебат. Ако трябва да обобщим, рационалните решения в международната политика почиват върху достоверни теории за начина, по който функционира светът, и се раждат в резултат на дискусията, съпътстваща процеса на вземане на решения.
Всичко това означава, че решението на Русия да нахлуе в Украйна е било рационално.
Обърнете внимание, че руските ръководители се облягат на достоверна теория. Повечето коментатори оспорват това твърдение с довода, че Путин е имал намерение да завладее Украйна и други страни в Източна Европа, за да създаде по-обширна руска империя – нещо, което би могло да удовлетвори носталгичните настроения сред руснаците, но е лишено от стратегически смисъл в модерния свят. Президентът Джо Байдън поддържа, че Путин има амбицията „да бъде лидер на Русия, обединяваща всички рускоезични хора. Искам да кажа... просто мисля, че това е ирационално“. Бившият съветник по националната сигурност Х. Р. Макмастър се аргументира така: „Не мисля, че той е рационален деятел, защото се страхува, нали така? Това, което иска повече от всичко друго, е да възстанови Русия като велика държава. Такъв е неговият мотив.“
Факт е обаче, че Путин и неговите съветници разсъждават от гледна точка на простата теория за баланс на силите и затова разглеждат усилията на Запада да изгради от Украйна крепост на границата с Русия като екзистенциална заплаха, която не могат да позволят. Руският президент разкри тази логика в реч, която обясняваше решението му да започне война: „С разширяването на НАТО на изток ситуацията за Русия става все по-лоша и по-опасна с всяка година... Не можем да стоим безучастни и пасивно да наблюдаваме това развитие. Би било напълно безотговорно да постъпим така.“ По-нататък той каза: „За нашата страна това е въпрос на живот и смърт, въпрос на нашето историческо бъдеще като нация. Това не е преувеличение; то е факт. Това е напълно реална заплаха не само за нашите интереси, но и за самото съществуване на нашата държава и нейния суверенитет. Това е червената линия, за която сме говорили в много случаи. Те я прекрачиха.“ Накратко – това е война за самозащита, чиято цел е да предотврати неблагоприятна промяна в баланса на силите.
Струва си да се отбележи, че Москва предпочиташе да се справи с нарастващата заплаха на границата си чрез агресивна дипломация, но Съединените щати и съюзниците им не желаеха да се съобразяват с опасенията на Русия за нейната сигурност. При това положение Русия избра да започне война, която анализаторите очакваха да доведе до прегазване на Украйна от руските военни. Изразявайки гледната точка на американските държавни ръководители непосредствено преди инвазията, Дейвид Игнейшъс от „Уошингтън Поуст“ пише, че Русия „бързо ще спечели първоначалната, тактическа фаза на тази война, ако се стигне дотам. Огромната армия, която Русия е разположила по границите на Украйна, вероятно може да превземе столицата Киев за няколко дни и за малко повече от седмица да установи контрол върху страната“. Разузнавателните служби всъщност „казват на Белия дом, че Русия ще спечели за броени дни, като смаже бързо украинската армия“.
Решението на Русия за нахлуване също беше резултат от съвещателен процес. Много наблюдатели оспорват и това мнение, като твърдят, че Путин е действал самостоятелно, без сериозното участие на цивилни и военни съветници, които биха го убеждавали да се въздържи от това безразсъдно имперско начинание. Както се изразява сенатор Марк Уорнър, председател на комитета по разузнаването в американския сенат: „Той не допуска толкова много хора да го съветват и информират. Затова сме загрижени, че човек от този тип в изолация [е] стана[л] мегаломан, под което разбирам, че възприема себе си като единствената историческа фигура, която може да изгради наново стара Русия или да възстанови идеята за съветската сфера на влияние.“ Според предположението на бившия посланик в Москва Майкъл Макфол елемент от нерационалността на Русия е, че Путин е „в дълбока изолация, заобиколен само от хора, които неизменно се съгласяват с него и не допускат до него да достигнат точни сведения“.
Наличните данни рисуват различна картина: подчинените на Путин са споделяли вижданията си за характера на заплахата, с която Русия се сблъсква, а той се е съветвал с тях, преди да вземе решение за война. Консенсусът сред руските лидери относно опасностите, неизбежно съпътстващи отношенията на Украйна със Запада, е отразен в меморандум от 2008 г., съставен от Уилям Бърнс, тогавашния посланик в Русия; той съдържа предупреждение, че „влизането на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин). В продължение на повече от две години и половина съм разговарял с основни фигури в руската политика, от горилите в глухите коридори на Кремъл до непримиримите либерални критици на Путин, и не мога да се сетя за нито един, който да приема Украйна в НАТО като нещо различно от пряко предизвикателство към руските интереси. [...] Не мога да си представя каквото и да е комплексно споразумение, което би позволило на руснаците да преглътнат спокойно този хап“. При това нищо не подсказва, че Путин е взел решението за война сам. На въпроса дали руският президент се е консултирал с главните си съветници външният министър Сергей Лавров отговаря: „Всяка страна има определен механизъм за вземане на решения. В този случай механизмът, съществуващ в Руската федерация, беше използван напълно.“11 От всичко това следва, че руското решение за инвазия най-вероятно се е оформило в резултат от съвещателен процес.
Решението на Русия да нахлуе в Украйна беше не само рационално; то не е и аномалия. За великите сили в много случаи се твърди, че действията им са били нерационални, докато всъщност те са действали рационално. Този списък включва Германия в годините преди Първата световна война и по време на Юлската криза, както и Япония през 30-те години на ХХ в. и периода непосредствено преди Пърл Харбър. Това не означава, че държавите винаги са рационални: решението на британците да не се противопоставят на Нацистка Германия през 1938 г. не е рационално, както и решението на САЩ да нахлуят в Ирак през 2003 г. Тези случаи обаче са изключения. Противно на възгледа, че държавите често са нерационални, който се среща все по-често сред изследователите на международната политика, в тази книга ние защитаваме мнението, че повечето държави са рационални през по-голямата част от времето.
Този спор има дълбоко значение както за изучването, така и за практическото осъществяване на международната политика. Нито едното, нито другото може да има последователен характер в свят, където преобладава нерационалното поведение. В академичните среди нашата теза утвърждава предпоставката за рационалния действащ субект, която отдавна е основен структурен елемент за разбирането на световната политика, въпреки че в последно време е подложена на атаки. Ако нерационалността е норма, тогава поведението на държавите не може да бъде нито разбрано, нито предвидено и изследването на международната политика е безсмислено начинание. Що се отнася до заетите в практическата сфера, рационалността позволява на държавите да изработят ефективна външна политика. Само ако другите държави са рационални субекти, можем да предвидим как ще се държат приятелите и враговете ни в дадена ситуация и следователно да формулираме политически насоки, които ще спомогнат за осъществяването на нашите интереси.
Книгата „Как мислят държавите“, от Джон Дж. Миършаймър и Себастиан Розато, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
