Ако икономиката изисква от хората да консумират повече ресурси, отколкото Земята може да възстанови, само за да не се срине всичко, не е ли време за нова икономика?
Робин Уол Кимерър е учен от коренното население на Северна Америка и автор на книгите „Сплитане на Сладка трева“ и „Събиране на мъхове“.
В книгата Кимерър размишлява за взаимността на природната икономика, която с други думи можем да наречем икономиката на даряването. Нейният модел се основава на взаимосвързаност и взаимност, а не на натрупване; богатството и сигурността идват от качеството на взаимоотношенията, а не от илюзията за самодостатъчност. Тя се олицетворява от иргата (Amelanchier arborea), дребен храст или малко дърво с вкусни синьо-черни плодове, известна с много имена (колкото повече имена има едно растение, толкова по-голямо е било неговото значение в историята на човека).
Днес обаче икономиката е основана на извличащия ресурси капитализъм и недостигът (който нерядко се създава изкуствено); конкуренцията и трупането на ресурси са нейни отличителни черти.
Ние живеем в напрежението между това, което е, и това, което е възможно. От една страна, свидетели сме на взаимността на природната икономика, която ни показва как трябва да функционират нещата. А от друга страна – резултатите от стремящия се да извлече всичко капитализъм, който нарушава всеки аспект на „природния закон“. Сигурна съм, че не само аз изпитвам отчаяние от това сравнение и от безсилието си да го променя. Като се осветят тези алтернативи, хората имат смелостта да кажат: „Да създадем нещо различно, нещо, което е в съответствие с нашите ценности. Не е нужно да сме съучастници в случващото се.“
Робин Уол Кимерър е велик учител, а думите ѝ са химн на любовта към света. – Елизабет Гилбърт
Робин Уол Кимерър е майка, учен, професор; тя е от народността потаватоми. Автор е на бестселъра на „Ню Йорк Таймс“ Сплитане на Сладка трева: мъдростта на коренното население, научните познания и ученията на растенията, както и на Събиране на мъхове: естествена и културна история на мъховете. Кимерър е стипендиантка на „Макартър“ за 2022 г. Живее в Сиракуза, Ню Йорк, където е заслужил преподавател по екологична биология в Щатския университет на Ню Йорк и основател на Центъра за коренни народи и околна среда.
Робин Уол Кимерър: Живеем във време, когато всеки избор е от значение
Много от коренните народи, включително моите роднини от народността анишинаабе и съседите ми от народността хауденосаунее, са наследили това, което е известно като „култура на благодарността“, при която начинът на живот е организиран около признаването и отговорността за земните дарове, едновременно церемониално и прагматично. Нашите най-стари поучителни истории ни напомнят, че липсата на благодарност обижда дара и води до сериозни последствия. Ако обидите бобрите, като вземете твърде много, те ще си тръгнат. Ако пропилеете царевицата, ще останете гладни.
Изброяването на даровете, които сте получили, създава усещане за изобилие – че вече имате всичко, от което се нуждаете. Осъзнаването на „достатъчността“ е радикален акт в една икономика, която винаги ни подтиква да потребяваме повече. Данните сочат, че на планетата има достатъчно хранителни калории, за да се нахраним всички ние – 8 милиарда. И все пак хора гладуват. Представете си какъв ще е резултатът, ако всеки от нас вземе само достатъчно, а не много повече от своя дял. Богатството и сигурността, за които сякаш жадуваме, биха могли да бъдат постигнати чрез споделяне на това, което имаме. Екопсихолозите са доказали, че практиката на благодарността слага спирачки на свръхпотреблението. Взаимоотношенията, подхранвани от мислене от гледна точка на даровете, намаляват чувството за оскъдност и липса. В този климат на достатъчност гладът ни за повече отслабва и ние вземаме само това, от което се нуждаем, като уважаваме щедростта на дарителя. Климатичната катастрофа и загубата на биоразнообразие са последиците от необузданото вземане от страна на хората. Може ли култивирането на благодарност да бъде част от решението?
Ако първият ни отговор при получаването на даровете е благодарността, то вторият е взаимността: да дадем дар в замяна. Какво бих могла да дам на тези растения в замяна на тяхната щедрост? Бих могла да върна подаръка с пряк отговор, например плевене или носене на вода, или пък с благодарствена песен, която да разнесе признателността ми с вятъра. Бих могла да направя местообитание за самотните пчели, които оплождат тези плодове. Или може би бих могла да предприема непреки действия, като например да направя дарение на местния поземлен фонд, за да се запазят повече местообитания за дарителите, да говоря на публично изслушване относно земеползването или да създам изкуство, което да покани другите в мрежата на взаимността. Бих могла да намаля въглеродния си отпечатък, да гласувам в полза на здравословната земя, да променя начина си на хранене, да окача прането си на слънце. Живеем във време, когато всеки избор е от значение.
Благодарността и взаимността са валутата на икономиката на даровете, а те имат забележителното свойство да се умножават при всяка обмяна, като енергията им се концентрира, докато преминават от ръка на ръка – истински възобновяем ресурс.
Можем ли да си представим човешка икономика с валута, която подражава на потока от Майката Земя? Валута на даровете?
Когато говоря за взаимността като взаимоотношение, нека бъда ясна. Нямам предвид двустранен обмен, при който се поема задължение, което може да бъде погасено с обратно „плащане“. Имам предвид дарът да се поддържа в движение по начин, който е отворен и разпръснат, така че дарът да не се натрупва и застоява, а да продължава да се движи, подобно на дара от плодове в една екосистема. Ние, еколозите, мислим за валутата на екосистемите от гледна точка на биогеохимията – кръговратът на жизнените материали между живото и неживото.
Плодовете приятно цопват в кофата ми. Струва си да се замислим от какво са направени, докато кофата става все по-тежка. Тези благи ягоди съдържат както основни материали като въглерод и азот, така и енергия, съхранена в сладките захари. За да разберем тази природна икономика и да я приложим към нашата собствена, трябва да помним, че в една екосистема материалите и енергията се движат по различни начини.
Материали като въглерод, азот и фосфор – основните елементи на живота – се движат в екосистемата, като безкрайно променят формата си, докато се предават по-нататък. Нека проследим въглерода в този саскатун. Листата на дървото извличат въглероден диоксид от атмосферата, който превръщат в захар чрез удивителния механизъм на фотосинтезата. Дарът от атмосферата сега се намира в плода. Когато кедровата копринарка го погълне, част от този въглерод се превръща в пера, които рисуват жълта ивица по опашката ѝ, проблясваща на следобедната светлина. Щом такова перо падне на земята, то става храна за бръмбарите, които стават храна за полевката, чиято смърт подхранва почвата, която пък подхранва току-що подалия се в края на гората кълн на иргата. Материалите преминават през екосистемите в кръгова икономика и постоянно се преобразуват. Изобилието се създава чрез рециклиране, чрез реципрочност.
Рециклирането протича с различни темпове. Понякога то се случва за броени минути, като например молекула фосфор, която танцува между водата и въртяща се клетка на изумруденозелено водорасло. Това водорасло поема фосфора в тялото си, което няколко минути по-късно е изядено от зоопланктона, а той отделя минерала обратно във водата, където друго водорасло е щастливо да го получи. Други цикли протичат по-бавно. Понякога минералите се съхраняват дългосрочно, като например азота, който може да стои обездвижен в ствола на дърво в продължение на триста години, но винаги се връщат обратно в обращение. Тези процеси са модел за принципите на кръговата икономика, в която няма такова нещо като отпадъци, а само изходни материали. Изобилието се подхранва от постоянното циркулиране на материалите, а не от тяхното разхищение.
Енергията обаче е съвсем друга история. Докато химическите материали могат да минават през различни цикли в една екосистема, енергията тече в една неотменима посока. Въпреки че може да бъде временно съхранявана, тя винаги се движи напред благодарение на законите на термодинамиката. Енергията на Слънцето, съхранена в химичните връзки на иргата, ще подхранва трелиращите гласове на копринарките, но в крайна сметка ще се разсее като топлина, излъчвана от топлото пернато тяло. Енергията никога не може да бъде напълно рециклирана; тя се изразходва в термодинамичната неефективност при преноса на енергия между съществата. Тя трябва постоянно да се попълва, за да подхранва потока. Чудно ли е, че Слънцето винаги е било почитано като източник на живот?
Предполагам, че в една индустриална икономика „производството“ е източникът на потока, който се корени в човешкия труд и превръщането на земните дарове в стоки. Толкова често обаче това производство е с цената на големи разрушения. Когато една икономическа система активно унищожава това, което обичаме, не е ли време за друга система?
Предполагам, че в една индустриална икономика „производството“ е източникът на потока, който се корени в човешкия труд и превръщането на земните дарове в стоки. Толкова често обаче това производство е с цената на големи разрушения. Когато една икономическа система активно унищожава това, което обичаме, не е ли време за друга система?
Някои влиятелни феминистки ни призовават да си припомним, че даването на дарове е сред най-основните човешки взаимоотношения. Всеки от нас започва живота си като получател в това, което Женевиев Вон нарича „майчина икономика на даровете“ – потокът от „стоки и услуги“ от майката към новороденото. Когато майката обгрижва детето си, границата на индивидуалното „аз“ става пропусклива и единственото, което има значение, е общото благо. Икономиката на майчиния дар е биологичен императив. В нея няма меритокрация или печелене на насъщния. Майките не продават млякото си на своите бебета, то е чист дар, за да може животът да продължи. Валутата на тази икономика е потокът от благодарност, потокът от любов, буквално в подкрепа на живота.
Може ли по аналогия прехраната от гърдите на Майката Земя да се разбира като икономика на майчиния дар? Тези феминистки мислителки твърдят, че даването и вземането в този смисъл са фундаментален начин да се грижим едни за други без намесата на държави или пазари. Учени като Мики Кащан проучват как философията и практиката на майчината икономика на даровете могат да придвижат социалната организация към справедливост и устойчивост.
Ако Слънцето е източникът на потока в икономиката на природата, кое е „Слънцето“ на човешката икономика на даровете, източникът, който постоянно попълва потока от дарове? Може би това е любовта.
Книгата „Изобилие и взаимност вместо недостиг и конкуренция“, от Робин Уол Кимерър можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
