Най-подробната биография за живота и революционния път на последния водач на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) – Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов, излиза 100 години след избирането му за член на Централния комитет от Шестия конгрес на Организацията.
Интересът към живота и делото на Иван Михайлов остава устойчив по ред причини от различен характер. Покрай многото (и увеличаващи се) строго историографски публикации и трудове за ВМРО, Македония и Македонския въпрос в публичното пространство се популяризират апологетични или разобличителни материали от различни периоди, засягащи аспекти от дейността на видния конспиратор.
Настоящият труд има за цел да надхвърли частичните тълкувания за революционно-конспиративната дейност на Иван Михайлов и възглавяваната от него ВМРО и да я представи в нейната многопластова, сложна и често противоречива природа. Изследването обхваща периода 1896–1934 г.: от раждането на Михайлов в Щипско Ново село през 1896 г. до края на периода му начело на ВМРО през 1934 г., когато Организацията постепенно слиза от историческата сцена. Биографията проследява семейната среда на Михайлов, идейното му оформяне, дейността му като секретар на Тодор Александров и Задграничното представителство на ВМРО в София, като софийски пунктов началник, доверен конспиратор на Александров и негов посредник пред различни български политически и конспиративни фактори, като отмъстител за смъртта му и впоследствие квазидържавен строител на една невидима, паралелна държава, продължила революционния отпор срещу Югославия и Гърция. Не са подминати динамиката сред революционния връх, тази между него и различни държавни и чуждестранни фактори, както и процесите, довели до кървавата братоубийствена разправа, в която най-изявеният представител на третото поколение революционери на ВМРО води по-силната фракция.
Опирайки се както на вече известни документи, изследвания, мемоари, преса и пр., така и на изцяло непознати документи, биографията не спестява противоречивите или недотам познати моменти в превратния живот и многостранната дейност на Михайлов като идеолог, конспиратор, публицист, дипломат и нелегален държавник в смутното следньойско време. Интригуващата фигура, изградена от (но и изграждаща) един сложен период, е истинско и добре дошло предизвикателство за днешния историк.
Ако книгата допринесе за нарастването на интереса към щипския конспиратор и за развитието на историографския дебат около дейността му, това ще е само атестация за нейния успех; но и за заслуженото място на Иван Михайлов в пантеона на македонските българи.
Калоян Васев е историк, биограф и изследовател на историята на ВМОРО/ВМРО и по-широко балканските и европейските революционни и конспиративни организации. През 2024 г. се дипломира като магистър по „Модерна история“ в Абърдийнския университет, Шотландия, Обединено кралство. Магистърската му теза сравнява изграждането и функционирането на колективни идентичности сред редовите дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Ирландската републиканска армия.
Немезида и нейните вълци
(откъс)
Напрежението между македонските дейци и българското правителство е подсилено от отговора, който ВМРО дава на изявленията на Ляпчев и Буров – засилване на революционния отпор вътре в Македония. Но залогът за борбата се вдига. На 30 октомври към осем привечер на моста на р. Отиня край Щипско Ново село отекват 4–5 изстрела. На паважа до моста, само на 300 крачки от големия му дом, се свлича трупът на достолепния дедо Мише Гаврилов – бащата на Иван Михайлов. До него пада тежко ранен и първородният му син – Христо Михайлов, – който, преди да издъхне, бива откаран с баща си в градската болница и при разпита успява да идентифицира двама убийци. Убийството на бащата и брата на Иван Михайлов ужасява целия град. И пострада старецът! – възкликва Петър Завоев. – Убиха го сърби подло и из засада (...). Убиха го наедно с първородния му син Христо, затова, че е отхранил и изчувал и друг син, който мъжки брани и отстоява правата и свободите на народа и отечеството си. Така по заповед на кралската сръбска конспиративна организация „Бела рука“ завършва живота си видният щипски борец за българска църковна независимост Мише Гаврилов редом до своя първороден син и кавалер на ордена „За храброст“ Христо.
Новината стига до Иван Михайлов при особени обстоятелства. Пристигналият в България кореспондент на „Чикаго Дейли Нюз“ македонски българин Стоян Христов се свързва с ВМРО и моли за интервю с революционния водач. Бях чувал, че е много скромен млад човек – пише Христов. – (...) Винаги се криеше и бе пазен много внимателно от предани и талантливи комитаджии. Сам се бе обградил с такава секретност и мистерии, че Югославската легация в София даваше 200 лири за негова снимка (...). Придружителите на Христов са Йордан Чкатров и Кръсто Велянов.
Кореспондентът среща завеждащия Петрички окръг член на ЦК в скромна колиба на Бъндеришка поляна над Банско. Когато вратата се отвори, по средата на стаята стоеше гладко избръснат млад човек на около тридесетгодишна възраст, осветен от бледата светлина на керосиновата лампа, висяща под затъмнената икона на Света Богородица. Той беше среден на ръст, носеше зеленикаво-кафява военна куртка и сиво-кафеникави гамаши. Сив каскет с дълга кожена козирка беше дръпнат ниско над челото му. (...) Кръстът му беше опасан с патрондаши, натежали от патронните пълнители. Револвер висеше от едната му страна. Гърдите и раменете му бяха премрежени от ремъци, придържащи патрондаша, пушката, револвера и останалата тромава комитаджийска екипировка, която освен всичко друго, включваше и фенерче. Краката му бяха обути в сандали от волска кожа, пристегнати с ремъци по глезените – описва го Стоян Христов. – (...) Иван Михайлов има жилаво тяло, остри и сурови черти на лицето. Когато не говореше, неговите устни бяха стиснати, придавайки на лицето му силна напрегнатост. Той не беше здравеняк, но годините на суров комитски живот го бяха калили. Беше среден на ръст, слаб, кокалест, със сенки под очите, хлътнали бузи и квадратна челюст. Със стиснатите си устни и скулптурната суровост на лицето му, изглеждаше сериозен и решителен.
Велянов и Чкатров оставят двамата събеседници насаме. Той е голям разказвач – продължава описанието на Ванчè Стоян Христов. – Думите му са ясни, бистри и цветисти. За да обясни своята революционна философия, той си служеше с всичко, което природата можеше да му предостави: птици, стръкчета трева, гори, ручеи, дървета, небе и облаци, с които беше общувал през своите дълги комитаджийски години, те всички му помагаха, за да обрисува пътя, по който беше тръгнал. Говореше със символи, използвайки контрастите между обикновените неща, за да обясни онова, което иначе сигурно би било трудно да се проумее. Гласът му беше чист и ясен. Лицето му оставаше безизразно докато говореше, но думите му се лееха като река, прекъсвани от живописни метафори, взети от природата (...). Не е възможно да се променят вижданията на Михайлов. Можеш да му говориш, той ще те слуша, но в мислите му има едно и също нещо от десет години или двадесет години, всъщност откакто е роден и това е автономията на Македония. Това е прорязало мислите му, това е изградило неговата философия с бронзова твърдост, белязало е страните му и подкопало очите му с дълбоки тъмни кръгове.
Разговорът между Христов и Михайлов продължава два дни, в които революционният водач убедено обосновава своето гледище по Македонския въпрос и борбата на ВМРО: Светът, културата, цивилизацията, човечеството, всичко това за него са празни думи, без смисъл и ненужни парадокси. Това са лъжи, казва той. Нема цивилизация, когато живееш в мрак; нема култура, когато тя ти е отказана; нема хуманност, когато не получаваш човешко отношение; нема правда, когато требва да умреш, за да я постигнеш и нема свобода. За пореден път Ванчо подчертава, че всякакви идеологически борби са ненавременни, докато на македонските българи са им отнети всички национални и културни права и са подложени на обезличаване.
Към края на беседата Чкатров се приближава до Ванчо и иска да размени няколко думи с него насаме. Аз се отдалечих и присъединих към другия мъж, който стоеше на стотина ярда разстояние. Щом седнах до него, той понечи да ми разкаже какво колегата му ще сподели с Михайлов. А то беше следното: няколко часа преди да напуснем София, в столицата стигнала вестта, че предната нощ бащата и братът на Михайлов са били убити от сърбите в Щип (...), пише Стоян Христов.
Що се отнася до Михайлов, предпазливостта на приятелите му [при споделяне на новината] едва ли беше нужна, защото макар дълбоко развълнуван от трагедията, той не пророни нито сълза и продължи разговорите си в същия дух като преди. Какво значеше смъртта на баща му и брат му? Малка частица от петдесетгодишна история на кърви. Баща му и брат му беха само две от хиляди жертви. Не беше редно да проявява по-големо вълнение за техната смърт от тази на негови другари и сънародници, застигани от същата съдба от страна на македонските врагове, разсъждава кореспондентът.
Не можех да повервам, че човек, който току-що е чул за едновременната смърт на баща си и брат си може да запази такова самообладание. Михайлов стоеше неподвижно, като генерал, който слуша доклад за две нови жертви във войската. Колко бех наивен тогава! Бех сред революционери, сред хора, които заговорничеха за смърт постоянно. (...) Михайлов имаше двама братя. Телеграмата не съобщаваше кой от тех е убит. Той се надяваше това да е по-възрастният му брат, а не по-младият, за когото той каза, че има важно значение за каузата на независимостта. После заяви, че не е кавалерско да убиеш невинен възрастен мъж, само защото е баща на враг: „Може би не е обикновено отмъщение!“, каза той. „Тези убийства на моите домашни могат да са провокация, която да ни примами към необмислени ответни мерки. Но са сгрешили. Ние предприемаме такива мерки, ако ги смятаме разумни и целесъобразни независимо от вражеските провокации.“
По всичко личи, че убийствата на Мише Гаврилов и Христо Михайлов са замислени много преди атентата срещу генерал Ковачевич. Те са следени от сръбските държавни органи, а десет дни преди убийството им инспекторът на сръбското Министерство на вътрешните работи Божкович е командирован във Виена, където среща дееца на ММТРО Страхил Хаджипанзов от Велес във връзка с обвинението срещу него по студентската афера. Ще отмъщаваме на родителите ви; те са в ръцете ни – заявява му Божкович. – Какво мисли Иван Михайлов? Като убием баща му, ще видим що ще прави. По-късно се разбира, че заповедта за убийствата идва от директора на югославската полиция Жика Лазич по внушение от по-горен ешелон – този на крал Александър Караджорджевич и организацията „Бела рука“. Разбираемо е, че Ванчо ще им потърси сметка не само заради своите роднини, но и заради хилядите македонски жертви на съвестта им.
На 9 ноември той изтъква пред ЗП нуждата да отправи сам заявление по повод убийството на баща му и брат му. Никак не ми е до лична болка и смешно е да се мисли, че като пиша отделно, щело да ми олекне. Болката би била същата и ако целия ЦК излиза. Впрочем, повече съм горд, отколкото да ме боли! – пише Ванчо на Баждаров. – По такъв въпрос не е ЗП, което треба да се изказва, щом ЦК не е солидарен, друго е ако ЦК е на туй мнение, но смята за по-добре ЗП да излезе. Повтарям – аз може за себе си и статия само да напиша. А ВМРО нека остане да отговори (ако може) с акциите си. В крайна сметка ЗП успява да го убеди да се отправи общ официален отговор от ВМРО.
Особена подлост е пуснатият от Белград слух, че баща и син Гаврилови са убити от ВМРО или от федералистите. На 12 ноември ЦК на ВМРО пуска подробно комюнике по случая, в което заявява, че с тези убийства е зарегистриран с кръвта на невинни хора един нов факт, който е уникум в историята на освободителните национални движения изобщо – избиването на невъоръжени и невинни роднини на революционни водачи, което дори „червеният султан“ Абдул Хамид не си е позволил да прави. Правителството на крал Александър Карагеоргевич надмина правителството на червения султан: то самото организира убийства над мирни граждани, в нищо неподозрени, без следствие, без съд, само защото са роднини на македонски революционери!
Тези убийства отблъскват дори общественото мнение в страни с традиционна просръбска ориентация като Франция, където поведението на сръбската власт в Македония е оценено като „брутално“, а оправданията за него като „цинични“. Бащата и братът на Ив. Михайлов знаеха риска, на който се излагаха като оставаха в Щип, тогава, когато техният родственик ръководеше, неуловим и невидим, действията на революционните тройки – пише италианският вестник „Кориере дела Сера“. При всеки нов подвиг имаше нови заплашвания с репресалии от страна на сръбските власти или сръбските националистически сдружения. От много места те са получавали съвети да забегнат в България. Но те не искаха, защото им се струваше, че да изоставят своя дом и своя имот означава дезертиране. И те бидоха убити.
За семейството на Иван Михайлов настъпват несигурни времена – държавният терор принуждава жителите на Щип да ги отбягват, а материалното им положение се влошава. Този случай е типичен за последствията от паравоенната ситуация в гранични райони на сблъскващи се идентичности като Македония. Тази култура размива границите между бойни сили и цивилно население, което е удобен повод за несигурна държавна власт като сръбската да обявява хора, неангажирани с нелегална дейност, за съучастници на комитета и да ги избива като такива. Историческата ирония, че именно след акцията на несигурния за Ванчè Ипократ Развигоров той губи двама свои роднини, е жестока, но типична за Македония. От големо значение е за Организацията и за широкото наше и чуждо общество ако се накаже със смърт оня турчин от с. Калаузлий (Плачковица), който предаде атентаторите Ипократ Развигоров, Лилинков и Кралев – подчертава Михайлов пред Протогеров на 17 октомври. – (...) Понеже отиването към с. Калаузлий може да стане през Малешевско, а и турците четници Бекир, Куртиш и др. са от Радовишка околия, дълг е на моя колега от Цен[тралния] ком[итет] Летов [Протогеров] да се заеме с изпращането на специална група, която да се опита да убие предателя...
Книгата „Иван Михайлов: последният конспиратор“, от Калоян Васев, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
