„Гласът от светлината“, Неда Зарева

„Има книги, които регистрират величието на автора си, и книги, които регистрират величието на разказването. И винаги между тези две измерeния стои човекът като център на литературата, човешкото като тема. За някои писатели това е достатъчно. Не и за Неда Зарева. За нея човекът отдавна не е граница (прочетете „Седем гласа от тъмното“), а в новия ѝ роман, „Гласът от светлината“, свръхчовешкото идва като свръхпонятно.

Затова твърдя, че Неда Зарева е различен писател. Тя притежава умението да направи от познатото непознато (и дори ново), да осмисли природата на невидимото, за да ни го покаже като очевидност. Но и това не е достатъчно за нея. Всичко, което ни разказва в този роман, може да бъде обяснено не с времето и пространството, а с една-единствена дума: отвъд. Отвъд баналността, отвъд тривиалната претенция за метафизика. И понеже този роман е написан от особен писател, той е само за различни читатели.“ – Йорданка Белева

Романът „Гласът от светлината“ отразява началото на 2023 година, пречупено през калейдоскопа на разнолики човешки съдби и войната в Украйна. Как се живее без самоличност и спомени? Възможно ли е да избягаме от себе си и своето минало? Можем ли да се преоткрием, оглеждайки се в душата на ближния? Кой е пътят към Светлината – осъзнаването, общуването, религията, вярата? За да стигнем до отговорите, ще трябва да опознаем и тъмната страна на реалността. Там, между двете крайности, където се случва целият наш човешки живот, ни очаква уникален дар: способността да виждаме.

„Само онзи, който вижда истински, възприема всичко като Светлина. Само той е способен да чуе нейния единствен глас.“ – Неда Зарева, „Гласът от светлината“

160 с., мека корица, 14 лв.

Откъс

По-късно разбрах от монахините, че Лена дошла в съзнание, но не продумвала дума. Гледала в една точка и отново не познавала никого. Била загубила пак паметта си, този път може би безвъзвратно.

След няколко дена, една ранна утрин, Лена и игуменката изчезнаха от манастира безследно... Осъзнах, че вече няма какво да задържи и мене тук. Облада ме меланхолия, страх и тъга. Започнах да се губя в някакъв лабиринт, изтъкан от чувство за вина, вътрешни порицания и усещане за отчайваща малоценност пред наказващото Съвършенство. Този страх преследваше някаква част от мен като сянка, а аз знаех, че от страх не се ражда нищо добро. Не, от страх изобщо не се ражда нищо, защото страхът е безплоден.

Тази част от мен изпитваше ужас от възмездието на Небесата, което ме очаква заради греха ми спрямо Лена, но в някаква друга част от мен този страх сякаш бе претърпял метаморфоза. Там страхът идваше от времето! От моето пропиляно време, загубено сред манастирската стерилност, лишена от дихание и пулс. От моя неизживян живот, който по чужда воля бях подарил на Господа; от застиналите сред стените на Божията обител мигове; от недокоснатите живи моменти.

Тази част от мен искаше да живее тотално и опасно; да живее така интензивно, че всеки момент да се превърне във вечност!

В манастира разбрах, че Господа няма да ми даде жадуваната от всеки сигурност, защото тя просто не съществува. Вероятно точно затова животът е толкова величествен! Ако полският синчец потърси сигурност, трябва да се превърне в пластмасово цвете. Той е толкова истински и красив само защото си позволява да живее обграден от непрестанна заплаха. Ще задуха силен вятър и ще го обрули; девойка ще се закичи с него; дете ще го смачка... Как може това малко, нежно цвете така смело постоянно да предизвиква смъртта!

Но то е говорило с ветровете, с луната и слънцето, с пеперудите; било е опрашвано от пчелите и е изпитвало радост. Затова, когато тръгне да умира, няма да се вкопчи в живота. Несигурността е основният двигател на живота, сигурността е само илюзия.

Същата тази част от мен разбираше колко много хора са нито живи, нито мъртви, и от това ме полазваха тръпки!

Страхът убива хората много преди смъртта да е дошла, уважаема госпожо. Истинската смърт е красива; истински живият човек е пълен със смърт!

Смъртта от страх обаче е нечовешка!

* * *

Питах се също: кой е Бог?

Проповедниците казват, че Той е в човешкото сърце; астрономите, че е във Вселената; едни твърдят, че Го има, други, че Го няма. По рождение съм белязан от Бога с родилно петно с формата на кръст. Сигурен съм в съществуването Му и нищо не може да промени това, но изпитвам фатално противоречие по отношение на Него.

Разкъсвам се между образа на Всемогъщия белобрад старец, с когото бях откърмен в манастира, и невидимия Вселенски творец, проявяващ се във всичко.

Между Онзи, Който е добър и благосклонен при подчинение, но иначе любовно назидаващ и наказващ и Онзи, Който огрява по еднакъв начин и праведните, но и земните гадини, в това число змиите, гущерите и хлебарките, без да им казва, че не трябва да съществуват, или че не бива да излизат от дупките си.

Между Творецът, който е еманация на Светлината и онзи, Другият, който съществува и в Тъмното.

Между скучния, схоластичен и дидактичен Господ и Един неутолим, безкраен и умиращ от любов Отец, но в цялата сложност, непонятност и противоречие на тази любов...

Съществото ми започна да се противи на молитвата „Отче наш“ и постепенно я замених със своя собствена: „Господи, Боже мой, от цялата ми душа те моля, изяви ми се тъй, както ти благоволиш, както на тебе е угодно.“

До ден днешен не мога да помиря в себе си тези две половини, които разкъсват душата ми между тъмната и светла страна; между вярата и безверието; между прагматичното и наивното; между болката и удоволствието. Такива могъщи привличания и отблъсквания усещам в себе си, все едно съм игра на Вселенските сили. Доколко още ще издържа така, не мога да кажа. Знам само, че докато налягането отвътре е по-малко от това, което е отвън, ще остана. Стане ли налягането отвътре по-голямо от това, което е отвън, ще се възнеса.

Простете ми за многословието, но ви предупредих още в самото начало.

Благодаря ви за това писмо! Започнах го със смесени чувства, а сега се усещам изповядан и омиротворен. Не знаех, че духовник може да се изповяда пред мирянка. Сега вече всичко ще е по-различно, всичко ще е много по-лесно.

Дано съм успял и аз да ви помогна. Нека Господ здраве да ви дава!

Отец Владимир

Обляна в сълзи, оставих бавно писмото на масата. Опитах се да се надигна, но не успях. Не бях готова за това, не бях подготвена за монашеска изповед, за такова смазващо откровение! Усещах отец Владимир непонятно близък, усещах Гласовете му. С това писмо той ме бе допуснал в своето Тъмно и това ме караше да се чувствам отговорна.

Как исках да му кажа, че Светлото идва само защото Тъмното е там; че двете не могат да съществуват поотделно, защото са едно и също. Колкото по-висок е върхът, толкова по-дълбока е долината под него. Долината не е нищо друго освен ситуация, чрез която върхът става възможен. Езикът е този, който създава илюзиите, защото използва две различни думи. Ако Светло и Тъмно се зовяха само с една дума, щеше да е по-правилно. Щеше да е много по-лесно.

Защото двете не са нищо друго, освен два различни начина човек да се себеопознае, също като болката и удоволствието. Едното помага да си спомниш изцяло за себе си, а другото – да забравиш изцяло за себе си.

Що се отнася до Страха, той винаги е там, където е животът. В мъртвото няма страх, но там няма и нищо друго. Трябва да го приемем. Трябва да продължим да се движим въпреки него...

Успях да се надигна от мястото си, довлякох се до умивалника в кухнята и наплисках лицето си обилно със студена вода. Напълно бях забравила и Лена, и себе си!