Хората често сънуват миналото. Понякога то е хубаво, понякога – не толкова... Но какво да правиш, ако започнеш да сънуваш бъдещето и в него няма нищо хубаво? Ама наистина нищо!
Сергей Лукяненко е може би най-популярният и плодовит съвременен руски писател фантаст, отдавна спечелил сърцата на милиони фенове по целия свят не само с легендарната си поредица „Патрулите", но и с редица други прекрасни произведения. С тази книга той за пореден път потвърждава реномето си на оригинален и изключително талантлив автор, като ни поднася неустоима смесица от постапокалиптичен кошмар и научна фантастика. Майсторски съчетавайки напрегнат екшън и дълбоки човешки взаимоотношения, Лукяненко ни повежда на главоломно приключение през пространството и времето, което ни оставя без дъх, жадно поглъщащи страница след страница...
Откъс
Най-вбесяващото във форсайта е яснотата на съзнанието и пълнотата на усещанията.
Намирах се в някаква стая. Малка и тъмна от плътните завеси, закриващи прозореца. Миришеше едновременно на плесен и на прах. Различаваха се очертанията на гардероб, широко легло с издуващи се върху него одеяла, две нощни шкафчета, стол, отрупан със смачкани дрехи.
Аз дишах тежко, застанал до вратата, и се вслушвах в тишината.
А тишината беше мъртва, гробовна.
Казвам се Никита, на двайсет и пет години съм, занимавам се с ценни книжа и съм напълно здрав. Така беше, когато легнах да спя преди няколко часа.
Сега всичко е малко по-различно, защото имам форсайт.
Пошарих с ръка по стената, намерих ключа за лампата и колкото се може по-леко натиснах копчетата. Не светна. Въпреки цялата нелепост на това действие, то имаше смисъл: понякога лампите палят.
Не и този път.
Аз тихо заобиколих леглото. Левият крак, както обикновено, ме наболяваше около глезена – някога бях разтегнал връзки. Отместих лекичко завесите. Погледнах навън през мътния лист тънка пластмаса.
Улицата беше празна, ако не се броят автомобилите, в по-голямата си част паркирани край бордюра, а понякога застинали насред платното. Някои бяха ръждясали, а два бяха сплескани на цветни железни палачинки. Няколко коли стояха учудващо чисти и новички, сякаш току-що излезли от автосалона.
Само страничните огледала на всички бяха разбити.
Хора, естествено, не се виждаха.
Над града като тежък купол висяха сиво-алени облаци. Светлината идваше от тях – нездравата мрачна светлина на Света След.
Пуснах завесата, като оставих малка пролука, и се обърнах към леглото.
Там, както и очаквах, лежаха двама. Мъж и – съдейки по дългата коса – жена. Телата отдавна се бяха мумифицирали, съсухрили и превърнали в тъмни восъчни кукли. На нощното шкафче стоеше празна бутилка от вино с утайка на дъното, две мръсни чаши и опаковка от някакви таблетки, които двамата бяха изпили с виното, преди да се прегърнат и да заспят завинаги.
Аз се наведох над стола и се заех да ровя внимателно в дрехите.
Вече ми се бяха случвали подобни форсайти и знаех, че няма да намеря там нищо ценно. Просто събирах кураж. Има една хитрина, на която не всички се решават, но аз вече бях научил това-онова.
Гардеробът!
Това може да е опасно, затова мнозина дори не поглеждат там. Напразно. Защо да ровиш в дрехите, които хората са свалили, преди да сложат край на живота си, после да отваряш нощните шкафчета, където ще намериш само пакет презервативи, някакви изсъхнали кремове и криминале от Даря Донцова, когато в стаята има огромен гардероб?
Да допуснем, че дрехи не са ми нужни, но чисто бельо, чорапи... малко ли неща могат да се окажат в гардероба?
Оръжие, там може да има оръжие.
Или храна.
Или бутилка алкохол.
Някои хора пазят хубавите си спиртни напитки в гардероба. Напълно съм убеден в това. Там стои голяма дървена кутия. А в нея – някакво рядко старо уиски. А също и коняк. И туба със спирт. Все пак твърдият алкохол служи не само и не толкова за да се напиеш. Може да се използва за най-различни цели.
Приключих с проверката на нощните шкафчета. Прибрах в джоба си пакета презервативи, това също е многофункционална вещ, почти като спирта. И погледнах към гардероба.
За съжаление, имаше сериозни причини да не го отварям...
Хайде!
Най-важна е първата крачка.
Напрегнах се. Направих крачката, насила, сякаш във вода. След миг съпротивата изчезна, тялото ми се подчини и започна да ме слуша. Приближих се към гардероба. Спрях за момент. А после дръпнах вратата към себе си.
В полумрака блесна голямо огледало на гърба на вратата. Не беше просто гардероб, а шифониера, опасенията ми се оправдаха! За щастие, аз бях готов и веднага отклоних поглед, като само бегло успях да зърна небръснатото си изпито лице и дрехите в сиво-зелена камуфлажна разцветка.
Изкушението да се огледам внимателно беше голямо, но на някои изкушения не си струва да се поддаваш.
Започнах бързо да вадя чекмеджетата и да изхвърлям дрехите от тях на пода. Женски гащички и тениски, кърпи, пуловери, пачка пари, кутия със скъпоценности – всичко беше безжалостно изхвърлено.
Ето че стигнах и до мъжките чекмеджета.
От едно извадих опаковка нови чорапи и отворен пакет гащи. Хвърлих бегъл поглед на размера и ги отделих заедно с чорапите. Бързо прехвърлих ризите и взех една, малко износена, но от хубав плътен памук.
После погледнах в долната част на шифониерата.
Там наистина стоеше картонена кутия с коняк „Мартел“.
Виж ти!
Свалих от раменете си празната раница, сложих в нея чистото бельо, ризата и бутилката, вадейки я от кутията. После я метнах отново на гърба си.
И видях само с крайчеца на окото как в огледалото се мярна нещо.
Нещо голямо, тромаво, което проблясваше като осветено с фенерче.
Не ми провървя...
Дори не се опитах да се обръщам. Вместо това извадих от канията на кръста си грамаден нож от тъмен метал и с няколко удара на сляпо счупих огледалото, след което захлопнах вратата на шифониерата.
Облегнах се на гардероба, клатейки глава. Ударих с юмрук по вратата, ядосан на самия себе си. Заседнало в нея парченце огледало изхрущя.
Разбира се, във форсайта си имаше причина да не поглеждаш в шифониери.
Прибрах ножа в канията – и към изхода. През антрето (огледалото там вече беше счупено от някого преди мен). През отворената врата и надолу по стълбището. Бях на петия етаж – знаех това, макар че не помнех как съм се качвал.
Мразя форсайтите! Най-отвратителен беше третият, но и този също набираше скорост.
Излязох от входа в червено-сивия сумрак. Беше прохладно, но в същото време и някак неочаквано задушно, сякаш въздухът на улицата бе застоял. Огледах се бързо и тръгнах към кръстопътя. Там, в далечината, се виждаше голяма червена буква „М“ – не светеща, разбира се, но безпогрешно разпознаваема.
Смятам да се спусна в метрото? Или просто ще мина покрай него?
Не е сигурно дали ще разбера.
Но си струваше да опитам.
Минах покрай два високи жилищни блока (уви, на тях нямаше нито номера, нито табелки с името на улицата). Стъклата, разбира се, бяха счупени, на места прозорците бяха заковани с шперплат, покрити с найлон или в тях бяха сложени полупрозрачни пластмасови листове. Под самия покрив предизвикателно блестяха в червено няколко прозореца с релефно стъкло. Голяма ценност, доколкото разбирам.
Пред последния вход видях табуретка, на която седеше момиче в тийнейджърска възраст, облечено в ослепително бяла рокля до коленете и лакирани сандали (аз за всеки случай отклоних поглед от тях). На асфалта в краката му стоеше чаша от мътно стъкло с горящо в нея парченце свещ. Момичето мълчаливо и съсредоточено ме проследи с поглед. Лицето му бе неестествено спокойно, косата – сресана, и като че ли дори устните и очите му леко гримирани.
Как не му е студено?
Подминах я. В Света След не е особено прието да общуваш с някого. Сега пред мен имаше градинка – дървета с голи, мъртви като през зимата клони и редки павилиони.
„М“-то се приближаваше. Поне да видя името на станцията или да огледам по-добре павилиона на метрото!
После зад мен се разнесе гръм.
Обърнах се, като вече знаех какво ще видя.
По средата между мен и входа, където седеше момиченцето, в облак прах стоеше звяр.
Той приличаше най-вече на вълк с размерите на кон. Козината на шията и тила му бе настръхнала в пищна грива – така едно време в Европа са рисували лъвовете.
Очите на звяра блещукаха в червено. Той бавно въртеше глава – ту към мен, ту към момиченцето на табуретката. Прахът бавно се слягаше.
Сега звярът ще вземе решение и ще се втурне със скокове към входа. Момиченцето е по-беззащитно от мен, пък и би трябвало да е по-вкусно. Хищниците винаги ще предпочетат да нападнат слабата плячка.
А аз ще побягна напред и ще се опитам да се шмугна в метрото...
Вълкът разтърси грива. И тръгна към мен. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, мълчаливо и неотвратимо.
По дяволите!
Не си струваше все пак да ровя в гардероба!
Побягнах, мъчейки се да не обръщам внимание на болката в крака. Бързо, отчаяно, като разбирах, че няма да успея да се добера до метрото, а дори и да успея, не бих могъл да се скрия там. Освен мен и странното момиченце на улицата нямаше никого. Тичах покрай счупените витрини на едноетажен павилион със сива метална обшивка – по-рано тук е имало някакви магазини. На някои места витрините бяха заковани с дъски и шперплат, на други зееха празни, но да се крия там беше самоубийство. Все едно да вляза в хранилката и да се развикам: „Яденето е сервирано!“
Вълкът скочи, скъсявайки разстоянието наполовина, и аз разбрах, че той си играе и е способен да ме догони за един миг…
Книгата „Форсайт“, от Сергей Лукяненко, можете да закупите чрез сайта на "Издателство Изток - Запад".
